Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (15)

Глава 14

— Добре ли си? — запита Ерик жената, която беше с гръб към него и която той притискаше към скалата, за да не падне.

Серена издаде приглушен звук, който би могъл да означава всичко.

— Когато не отговори, след като извиках името ти — каза той, — си помислих, че може би си излязла и си се ударила лошо. Тези скали не са много подходящи за катерене.

Серена си пое толкова дълбоко дъх, че тялото й се разтърси. Задиша учестено и дълбоко, докато се почувства уверена да каже:

— Кой си ти?

— Ерик Норт.

— Оценителят на ръкописи?

— Да.

Слава Богу! Не беше непознат. Не точно. Което означаваше, че вероятно е в безопасност.

Вероятно.

От силното облекчение коленете й омекнаха. Тя си пое отново дълбоко дъх и притисна лице в скалата, без да забелязва колко груба е нейната повърхност.

Ерик почувства промяната в нея — сякаш някой дръпна някакви конци и тялото й се отпусна като на парцалена кукла. Той стегна мускули и успя да задържи и двамата в същото положение.

Тя се вцепени и щеше отново да се плъзне надолу, ако не беше тялото на мъжа, притиснато в нейното.

— Спокойно, Серена. Държа те.

— И се предполага, че това трябва да ме успокои? — процеди тя през стиснати зъби.

Той се засмя. Дъхът му раздвижи няколко кичура от косата й, които погалиха лицето й. Той беше толкова близо до нея, че можеше да се възхити на червените и златистите нюанси в поразхлабилата й се плитка, да почувства топлината на тялото й, да усети как то вдишва и издишва. Можеше всичко това, но не можеше да я вкуси. Ако искаше да направи и това, трябваше да преодолее едно необичайно препятствие — необикновения и много красив шал, който тя носеше хлабаво на врата си.

Мисълта да направи точно това, му се стори много привлекателна. Не знаеше кое щеше да се окаже по-меко и по-нежно — шалът или блестящата й кожа. Знаеше обаче, че ще разбере. Скоро.

Ерик изпитваше горчива радост, че Серена не може да чете мисли, защото, ако можеше, щеше да забие пръсти в скалата и на всяка цена да се опита да се изкатери нагоре, да избяга от него. Неговите умения на катерач щяха да бъдат достатъчни, за да я хване, но не беше сигурен доколко умела е в катеренето тя. Както беше отбелязал, трудно беше да се катериш по гранитна скала, особено ако бързаш.

— Можеш ли да стоиш изправена, или си си изкълчила глезена? — запита той.

Когато дъхът му беше раздвижил косата й, тя беше изпитала странни усещания. На някакво първично ниво. Този смях й беше познат, гласът също й беше познат. Като страниците. Като материята, която обгръщаше шията й и я защитаваше от скалата.

Тя познаваше този мъж.

Беше толкова сигурна в това, че чак изпадаше в ужас — по-силен от онзи, който беше изпитала, когато краката й се бяха плъзнали предателски надолу по скалата.

— Сигурен ли си, че си Ерик Норт? — запита тя с дрезгав глас.

— Абсолютно.

Не знаеше как да каже, че никак не отговаря на представата й за оценител на средновековни оцветени ръкописи, а не искаше да казва нещо толкова глупаво като: „Не се ли познаваме отнякъде?“. И тя зададе въпроса, който я безпокоеше, откакто го беше видяла за първи път:

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да преценя дали ще можеш да вървиш, или ще трябва да те нося.

— Не можеш. Прекалено съм голяма.

Той се засмя и дъхът му отново погали косата й и накара кожата на врата й да настръхне. Шалчето се раздвижи от слаб полъх на вятъра и докосна устните на Ерик. Той пак се усмихна и леко целуна в отговор меката гальовна материя.

— Нийл е малко по-едър от теб — каза Ерик. — А веднъж ми се наложи буквално да го сваля от планините Санта Роса.

— Нийл?

— По-късно. Да не би да искаш да споделяме различни епизоди от живота си, докато висим на тази скала, и то само на върха на ноктите ми?

Гранитът под левия крак на Ерик поддаде без предупреждение. Кракът му се подхлъзна, потърси къде би могъл да се задържи, но не намери почва, която да е достатъчно сигурна. Той пъхна пръстите си във всяка малка пукнатинка, която намери, заби здраво ноктите си, притисна Серена с хълбоците си и зачака. Нищо друго не поддаде. Изпробва твърдостта на скалата с левия си крак и намери малка издатина, която би могла да издържи на теглото му. Когато отново бяха в безопасност, той мълчаливо се поздрави за това, че се беше забавил, за да смени обувките си, преди да последва Серена по едва забележимата пътечка. На такава скала меките му обувки щяха да са толкова полезни, колкото биха били и чифт ролери.

— Добре ли си? — запита Серена, вече сериозно уплашена.

— Да.

Тя изгледа огромните му юмруци, здраво забити в грубите пукнатини на скалата.

— Струва ми се, че никак не ти е удобно.

— Така е. Но е много по-неудобно да падаш свободно надолу. Стой съвсем неподвижно, докато не сменя стойката на тялото си.

Той премести първо едната си ръка, после другата и протегна пръстите си. Част от кожата беше силно ожулена и направо гореше. Очакваше го. Имаше и няколко порязвания, от които леко струеше кръв, което обаче нямаше да му попречи да се хване отново здраво за скалата. Бавно, уверено, той премести тежестта на тялото си, за да я предпазва, без да я притиска прекалено силно.

Серена изпитваше нервност, причинена от интимната близост на тялото му и факта, че усещаше ясно всяко негово движение. Дистанцираше се от усещанията, като просто не им обръщаше внимание. Съсредоточи се в това да наблюдава как той търси и намира къде да се хване. Нямаше нищо случайно в неговия избор, нито в мускулите и сухожилията, които се разтягаха, за да поемат новата тежест.

— Правил си това и преди, нали? — запита тя.

— Да съм плашил някоя жена толкова силно, че тя почти да намери смъртта си в опит да избяга от мен? Не, за първи път ми е.

Тя се усмихна, въпреки че се страхуваше и въпреки адреналина, който сякаш изпълваше всичките й кръвоносни съдове.

— Имах предвид катеренето по скали.

— То ми е хоби. Но обикновено се обличам подходящо за случая.

За първи път тя забеляза скъпата му и фина риза, чиито ръкави бяха навити до лактите. Платът беше първокачествен, но не беше така нежен и гъвкав като мъжката кожа, която беше само на инчове от лицето й. По ръката му проблясваха изсветлели от слънцето руси косъмчета. По опакото на дланта му се стичаше кръв.

— Но ти си ударен!

— Какво? — Той погледна обичайните за такива случаи драскотини и си пожела някой ден да познава Серена толкова добре, че да я целуне както трябва. Мислеше, че нейните устни биха могли да излекуват такава незначителна рана. Пък и сигурно могат да правят и някои доста по-интересни неща.

— Не е достатъчно сериозно, за да му се обръща внимание.

За изненада и на двамата, тя се засмя. Ерик въздъхна безшумно. Харесваше му това, че усеща тялото й и неговите движения с хълбоците си. Харесваше му прекалено много. Ако не започнеше веднага да мисли за нещо друго, и двамата щяха да паднат от проклетата скала.

— Накъде искаш да се придвижим — нагоре или надолу? — запита я почти грубо.

— Нагоре е по-лесно.

— Знам. Само не бях сигурен дали и ти мислиш така. Готова ли си?

— Чакай. Искам да пробвам колко сигурно съм стъпила.

Той мълчаливо изтърпя още няколко нейни леки движения, докато тя премести тежестта на тялото си първо на единия, а после и на другия крак. И се подхлъзна. Рефлексите му се задействаха и той отново я притисна към скалата с хълбоците си.

— По-добре е да се движиш по-бавно — каза той.

— Опитвам се.

— Престани да опитваш — процеди той през зъби. Тя не искаше да става така, но леките й движения го бяха втвърдили.

— Ако не се беше изкачил по стената като Спайдърмен, на когото сякаш краката горят, и не ме беше уплашил… — поде тя.

— Както би казала приятелката ми Дейна — прекъсна я Ерик, — млъкни. Можеш да ме сдъвчеш и изплюеш и по-късно.

— Това обещание ли е? — отговори му с въпрос тя.

— Да. Веднага след като ми благодариш. Отгатни кое очаквам с нетърпение.

Когато Серена отново се размърда, за да намери по-добра позиция, почувства несъмнената твърдост на възбудата му, притисната между двете й задни полукълба. Тя си пое дъх и го задържа, изумена.

— Не изпадай в паника — каза той с неутрален тон. — Това е съвсем прост физиологичен рефлекс. Ще изчезне веднага щом малкото ти стегнато задниче престане да се трие в слабините ми.

— Дай ми повече пространство и това няма да бъде проблем — сряза го тя.

Той преглътна няколко остри думи и се отдалечи леко от нея. Този път успя да се задържи права, без да се подхлъзне. Той беше доволен, но с рационалната си част. А физиологичният му рефлекс не беше.

— Добре ли си? — запита я.

— Направо прекрасно — каза тя саркастично. — Накрая може и да престана да ближа скалата.

Не можа да се сети как би могъл да й отвърне, без да си причини повече проблеми. Отпусна й още малко място, но все пак щеше да я хване, ако понечи да падне.

Без да каже нито дума, тя започна да се катери нагоре по нащърбената повърхност на скалата. Сега, когато не се опитваше да избяга, можеше да избира пътя според неговата безопасност, а не според скоростта, с която щеше да й позволи да се движи. Стигна догоре само с няколко незначителни подхлъзвания и едно бързо издърпване.

Той я последва. Досега не се беше катерил по скали с толкова възбуден член и щеше да бъде много щастлив, ако повече не му се наложеше такова нещо. Когато мина покрай малката пещера, погледна вътре. Всичко, което видя, беше една стара, изсъхнала метла. Тя не беше оставила нищо след себе си — страници от „Книгата на Мъдростта“ например.

Веднага щом стигна до върха, Серена погледна към колибата. Ако се затичаше, щеше да стигне преди него до колата си. После си спомни с каква скорост се беше движил той през клисурата и реши, че вероятно ще я хване, преди да е преполовила разстоянието. Във всеки случай, трябваше да признае, че ако Ерик Норт я искаше мъртва, подхождаше към това по странен начин.

Както и да е, тя продължи да го гледа внимателно и предпазливо с виолетовите си очи, когато той се показа над скалата с едно бързо и добре координирано движение. Можеше да бъде и Санта Клаус, но тя пак нямаше да е щастлива, че е съвсем сама насред пустинята с непознат мъж, независимо колко странно познат й се струва.

„Познавам го, по дяволите. Сигурна съм.“

Може би го беше виждала в една от онези реклами за облекло за екстремни спортове — онова, което използваха само силните, в добра форма и напълно откачили хора.

Когато той се приближи до нея, тя видя, че е дори по-едър, отколкото беше мислила, и надвишава доста височината от шест фута. Косата му беше във всички нюанси на русото. Движеше се като атлет. Очите му бяха ясни и проницателни като очите на орел. И също така добре претегляха всичко.

Беше виждала тези очи и преди.

Ерик забеляза напрежението в тялото на Серена и се запита дали това е просто нормална женска предпазливост поради факта, че е сама с непознат мъж, или пък е нервността на мошеник, който има много да крие. Последната мисъл не му допадаше, но трябваше да я има предвид.

Независимо колко силно желаеше страниците да са истински, Уорик беше видял оригиналите и ги беше обявил за фалшификати. Ерик би бил глупак, ако просто подмине неговата оценка само защото е емоционално свързан с „Книгата на Мъдростта“.

— Окей — каза той и я погледна право в очите. — Къде отиваме оттук?

— Зависи.

— От какво?

— От това, защо ме преследваш.