Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (27)

Глава 26

Палм Спрингс

Петък призори

— Добре, Шел. Да видим дали съм разбрал правилно — каза Ерик в телефонната слушалка. Прегледа списъка на страниците, които „Реъритис“ проучваха за него. За удобство ги беше номерирал от едно до седем. — Досега произходът им е проследен едва до седемдесетте, независимо по колко собственика са имали.

— Точно така. — От другата страна на линията, Шел не си направи труда да скрие силната си прозявка. Беше свикнал да работи дълго без почивка, но тази смяна беше продължила толкова, че дори кофеинът не можеше да го посъживи. Единствената му утеха беше, че в този момент Фактоид псува нагоре и надолу по коридора заради бавната скорост, с която претърсват някои от най-старите архиви на американското правителство. — Ще се свържем с последните собственици или дилъри по Източното крайбрежие само след минута. Следва Средният запад. Планините последни. Ще знаем повече по обяд. Най-късно — вечерта.

— Ами аукционните къщи? Рано или късно, но известна част от страниците се връщат при тях. Така мисля.

— Дейна работи по въпроса. „Кристи“ се забавиха много с отговора, докато тя не им посочи, че е в техен интерес да изтъкнат колко пълни и подробни са техните проучвания. От „Сотби“ потърсиха мнението на някои от нашите експерти, за да проверят базите си с данни.

Ерик изсумтя, за да покаже, че не е впечатлен.

— А „Уорик“!

— Хората им са заети с това, още откак им се обадихме вчера. Или, дали не беше онзи ден? Или… — Той се прозина толкова силно, че почти си счупи челюстта. — По дяволите, трябва да поспя поне малко.

Ерик знаеше как се чувства той. И неговият сън беше неспокоен и незадоволителен, изпълнен с образи. Виждаше как собственото му тяло обгръща това на Серена като горещ огън. Само дето не беше съвсем той. Ръцете му имаха повече белези от мечове и стрели и от ноктите на ловния му сокол, които понякога пробождаха дори кожените му ръкавици, дълги до лактите. Нито пък магьосницата беше точно Серена. Очите и косата бяха същите, но устата беше различна, по-тънка, и тя миришеше на билки, имаше вкус на тъмно вино, носеше средновековна рокля, чиято материя го галеше така, все едно беше жива.

— Там ли си още? — запита Шел.

С раздразнение, Ерик застави ума си да се съсредоточи върху произхода на страниците, а не за това, какво е женското тяло под неземно нежната материя.

— Да. Ако срещнете стена, докато проучвате произхода на някоя страница, уведомете ме веднага. Веднага. Искам да знам къде е пречката.

— Да. — Прозявка. — Разбира се. Ще поръчам на Такео и Сюелин. Те са със свежи сили. Ако нещо възникне, ще ме събудят.

— Благодаря, Шел.

— Би трябвало аз да ти благодаря. Дейна ми обеща три седмици почивка, като свършим с това.

— Не вземай клетъчния си телефон, когато отидеш във ваканция — предупреди го Ерик.

— О, ще го взема, защото така пише в договора ми за работа. Но там не пише нищо за батериите.

Движен от нетърпение и раздразнение, които опъваха нервите му до крайност, Ерик прекъсна връзката, направи списък на онова, с което разполагаше до този момент, изпсува високо и тръгна да вземе душ. Достатъчно. Щеше да хвърли поглед на наследството на Серена, пък липсата й на доверие в него да върви по дяволите.

Не знаеше защо времето го притиска, защо е негов враг. Просто знаеше, че е така.