Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 48

Лос Анджелис

Събота следобед

Монотонният рев на огромни реактивни самолети не секваше да долита от небето над Лос Анджелис. Той беше особено силен над международното летище, но не достигаше до мраморното фоайе на скъпия и луксозен хотел. В бара, който беше в съседство с фоайето, богаташи с очила с леки рамки, с набрани ризи, със сака от туид или кадифе, прекарваха добре. Тези богаташи бяха всъщност хитът на деня. От изражението на момчето, което сервираше коктейлите, можеше да се заключи, че хората, занимаващи се с антикварни книги, се обличат лошо, а също така дават и нищожни бакшиши.

Ерик обърна поглед към триножника, на който беше поставен плакат, приветстващ всички с „добре дошли“ на Международната изложба на антикварната книга и ги приканваше да вземат възможно най-евтините стаи в хотела, намиращи се на най-ниското ниво. Потисна прозявката си, която издаваше отчасти неясен копнеж, отчасти надигащо се раздразнение. Копнежът беше породен от нестихващата надежда, че някъде, някак си, всред всичките тези първи издания на Харди и Бети Буп, ще бъдат скрити неоткритите страници от „Книгата на Мъдростта“. Раздразнението му беше причинено пак от същото — толкова много боклук, толкова малко ценни неща.

Но пък същото можеше да се каже за много неща от живота. За фоайетата в хотелите например.

Според Лапстрейк, добрата новина беше, че партньорът на Уолъс отишъл в замъка Норт, но твърде късно и не успял да спре заминаването на Ерик и Серена. Никой не ги беше проследил до Лос Анджелис. Ерик мислеше, че ще успеят да прикрият следите си добре, като отседнат в хотел „Убежище“, същия, който „Реъритис“ използваха за клиентите си, но не можеше да бъде сигурен. Беше сигурен поне, че никой не ги беше проследил до този хотел.

Все още. Щеше да остане още малко във фоайето, за да види дали това няма да се промени скоро.

— И ти ме изрита през задната врата на тихия и скъп хотел в Бевърли Хилс заради това тук? — запита Серена, като огледа шумното претъпкано фоайе на хотела на летището. Клиентите на хотел „Убежище“ в Бевърли Хилс бяха винаги облечени в скъпи, ако не друго, дрехи. Но не и хората в този хотел. Не беше виждала толкова окаяни дрехи от времето, когато обикаляше малките антикварни магазинчета и откритите пазари. — Някои от саката, които тези хора носят, са достатъчно стари да бъдат част от музейна сбирка. — Обърна поглед към голямото петнайсет на петнайсет фута пано, украсено с изкуствени цветя, покрити с прах и паяжини. — Що се отнася до декора, по-добре да забравим за него. И аз наистина ще се опитам.

— Да. Казах ти, че ще си започнала да завиждаш на Пики още преди това тук да е свършило.

— И си бил прав. Да дойдем от хотела, където хранят гостите си кучета с омари и ги слагат да спят върху сатенени възглавнички в стаи с размерите на Роуд Айлънд, тук, в това място… — Изгледа паяка, придвижващ се бавно към мухата, която трябваше да бъде неговата среднощна закуска. — Господи, това!

— Никога не би предположила, че има милиони долари в редките и стари книги, които са изложени тук, нали?

— Не и докато гледам хората, които се занимават с това — каза тя и погледна към бара.

— Повечето от тях са уредници на изложбата, а не зрители или клиенти.

— Искаш да кажеш, че влагат всичките си пари в стока, а не в дрехи?

— Нещо такова. Но мисля, че това в по-голямата си част е тяхната професионална черта, с която се отличават от другите. Лоши дрехи, лоши зъби, великолепен ум.

— Не забравяй и лошите прически.

Той се усмихна и прокара пръсти през косата си, която се нуждаеше от спешно подстригване и още по-спешно вчесване.

— За мен ли говориш?

— Не, ти не изглеждаш така дори в най-лошите си дни — каза Серена разсеяно, защото изучаваше един мъж — не, май беше жена — чиято коса представляваше три инча къносана коса и един инч — бяла, точно до скалпа. — Ти имаш разкошна коса. Бих убила, за да имам такава.

— А аз бих предпочел твоята да пада като водопад по голата ми кожа.

Думите му и чувствената топлина в очите му накараха дъха й да секне.

— Не говори такива неща — каза бързо тя.

— Защо не?

— Разсейваш ме.

Погледът му погали тялото й като длани и предизвика хиляди приятни и чувствени спомени у него.

— Да, със сигурност не помага на вниманието да се концентрира. — Застави се да извърне поглед и започна да оглежда фоайето за някого, който поглежда прекалено често към тях, или пък за някого, който прилича на снимката на Ед Хелър, която Фактоид им беше изпратил по компютъра.

Жена с тяло на гръцка богиня и походка на балерина се приближи до Ерик. Серена я огледа добре от главата до петите. Макар да не беше красива в смисъла, който влагат в тази дума в Холивуд, тя беше странно привлекателна и неустоима. Косата й беше черна, права и гъвкава. Очите й бяха широко разположени и ясносини. Устата й те караше да мислиш за бургундско и секс. Гласът й беше влажен, горещ, южняшки.

— Ако Шейн ми беше казал, че ще бъдеш тук, нямаше да се съпротивлявам така срещу идването ми на тази изложба — каза тя.

— Риса! Откъде се взе? Не съм те виждал цяла вечност. — Ерик се наведе, за да прегърне и целуне Риса.

Серена си каза, че не ревнува. После премисли и отново си повтори, че не ревнува. Тъкмо щеше за трети път да увери сама себе си в това, когато той освободи от прегръдките си непознатата жена и й се усмихна с явно задоволство, докато ги запознаваше. Серена и Риса си стиснаха ръцете, но в същото време се оглеждаха така, както само две жени могат да го направят.

Риса се питаше къде ли Ерик е намерил тази красива червенокоса жена с красота, някак странно далечна, с очи на вещица, подканващи към леглото, и с тяло, дребно и елегантно — такова, за каквото Риса цял живот беше мечтала. Да не споменаваме тъканото сако, което беше толкова необикновено, че едва устояваше да не го докосне. Странно беше, че такава забележителна жена носи такова невзрачно шалче като аксесоар, но нямаше двама души с еднакъв индивидуален стил, нали?

— Не ми казвай, че и твоят шеф иска да ровиш в кошчетата за хартии, за да му намериш нещо интересно — каза Ерик и отвлече вниманието на Риса от Серена. — Какво направи, че го ядоса толкова много този път?

— Ами… просто дишам. — Риса се обърна към Серена. — Откъде взехте това интересно сако?

— Аз го изработих.

Отначало Риса помисли, че това е шега. После разбра, че не е.

— Е, това поне отговаря на онзи сън.

— Какъв сън? — запита Ерик.

— Онзи, в който си купувам такова сако и привличам любовника на века.

— Хей, но аз ти предложих! — каза Ерик.

Тя изви очи към тавана.

— Но само след като се увери, че съм преодоляла увлечението си по теб, а и го направи, за да погъделичкаш егото ми, когато гаджето ми ме заряза заради богаташко момиче, което можеше да плати за научната му степен.

— Той беше неудачник, красавец без никакъв морал.

— Сигурна съм, че си прав, мили — каза Риса бавно, като остави естествената жаркост на гласа си да се увеличи с бавното провлачване на думите. — Тези чувства са задължителни за един по-голям брат. — Тя намигна на Серена. — Но аз съм приятелка със сестрите на Ерик, което означава, че и аз мога да мина за такава. Той няма тайни от мен.

— Наистина ли? — усмихна се Серена, защото харесваше Риса все повече с всяка дума, която чуваше. — Може ли да ви почерпя с чаша вино?

— Можете да споделяте по момичешки моите тайни и по-късно — прекъсна ги Ерик. — Беше ли вече на долния етаж? — запита той Риса.

Свиването на раменете й накара светлината да се отрази от плата на сакото й Серена беше решила, че то е черно, но лъчите светлина разкриваха, че е много тъмно и наситено синьо — по-скоро като очите й.

— Бях — каза Риса. Пъхна тънките си ръце с добре поддържани нокти в джобовете на шитите по поръчка черни панталони. — Обикновените неща.

— А какво търси Шейн?

— Ще трябва сам да го попиташ.

— По дяволите! — прошепна Ерик. — Страхувам се да го направя. Чул е за онази великолепна, украсена със злато, заглавна страница, нали?

Риса просто повдигна безупречните си вежди.

— Е, предпочитам той да я получи, а не някой от другите хора, за които се сещам — каза Ерик, но никак не беше щастлив, че броят на конкурентите му се увеличава непрекъснато. Танънхил беше загадка. На него можеше да му се има доверие до един определен момент и този момент настъпваше, когато Танънхил искаше нещо. Тогава играта ставаше съвсем нова и със съвсем нови правила. По-скоро — без правила.

— Това означава, че предпочиташ Шейн да купи безценната златна страница, а не Норман Уорик? — запита Риса.

— Значи Шейн наистина преследва страницата?

Риса се усмихна като котка. Тя, във всички случаи, беше толкова способна да се бори, колкото беше и шефът й.

— Ти го познаваш по-добре от мен.

— Никой не познава Шейн.

— Странно. Той каза същото за теб. Аз се съгласих с него, а те познавам по-добре от всеки друг, с изключение може би на Нийл. — Усмивката на Риса стана по-дълбока, когато се обърна към Серена и й подаде визитната си картичка. — Не оставяй Ерик да те разубеди и ела да изпием по едно питие. Мисля, можем да открием, че имаме много общи неща.

— Умните жени в свят, управляван от мъжете? — каза Ерик с измъчено изражение на лицето. Това беше любимата фраза на една от сестрите му.

Риса му изпрати въздушна целувка.

— Правилно се досети.

Серена гледаше как другата жена се отдалечава. Тя вървеше бързо, крачката й беше плавна и пъргава, но, странно, изглеждаше така, сякаш не бърза, защото разполага с всичкото време на света.

— Не мога да повярвам, че си й отказал — каза Серена.

— Не се занимавам с пеленачета.

— Не е чак толкова млада.

— Сега не. Но тогава беше.

— И какво се случи оттогава досега?

Ерик погледна Серена.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо двамата не сте любовници? — запита тя направо.

— Харесваме се прекалено много, за да съсипем доброто приятелство заради нещо, за което и двамата знаем, че ще бъде краткотрайна сексуална връзка.

— И откъде знаеш, че ще бъде краткотрайна?

— Някога да си поглеждала чифт обувки и веднага да си разбрала, че независимо колко хубави изглеждат, ще ти убиват?

— Разбира се. Нарича се житейски опит.

— Ето откъде знам.

Тъмните мигли на Серена се спуснаха за миг над очите й.

— Добре.

— Какво означава това?

— Просто това. Добре. Има смисъл. Само на тийнейджърите им се налага да скочат от висока скала, за да открият, че боли, когато се приземиш.

Ерик й се усмихна. Никога не би могъл да разбере как работи мисълта на една жена, но това не му пречеше да се възхищава на бързия женски ум, когато попадне на такъв.

— Харесвам те, Серена Чартърс.

— И аз се научавам да те харесвам, Ерик Норт.

— Придобит вкус, това ли искаш да кажеш?

Тя облиза устни, спомняйки си вкуса на кожата му.

— Направо ме убиваш — каза той. Наведе се и я целуна бързо, страстно и дълбоко. После каза с нисък глас: — Харесвам Риса, но й нямам доверие. Тя е амбициозна, интелигентна и има много качества, които би могла да докаже. Направи няколко добри покупки за Шейн, които обаче граничеха с позволеното. Иска отчаяно тези страници, защото шефът й не закриля губещите и неудачниците.

— Сигурен ли си, че я харесваш?

— Да, много. Но това не ме прави сляп. — Той целуна Серена отново, после погали с лице шала, обвиващ врата й. Удиви се на силната нужда да се увери, че тя е тук, с него, че е само на ръка разстояние. Като че ли, ако се обърнеше само за един кратък миг, тя щеше да се отдалечи на хиляди светлинни години от него. — А сега да отидем да видим дали ще открием някоя и друга страница от „Книгата на Мъдростта“?

Серена искаше да каже на Ерик да почака, защото главата й се въртеше и много й се искаше да продължат да се целуват. После чу собствените си мисли, поклати рязко глава и тръгна след него към асансьора. Докато пътуваха към долните етажи, се усмихна и си каза наум: „Бабо, някои мъже си заслужават усилието. Не се чувствам застрашена от него дори когато е толкова близо, че въздухът, който дишам, е изпълнен с него“.

Това беше поне някакво начало.

Всъщност тя беше решила, че такава връзка не е възможна. Но доказателството беше пред нея. Когато излязоха от асансьора, той изгледа изложените книги с погледа на хищник, кръжащ над набелязаната плячка. Коженото сако, което носеше, му прилягаше като плътна тъмна сянка. Тя реши, че той има съвършено телосложение, че е силен, въпреки че мускулите му не приличат на планини, и е достатъчно едър, за да се почувства по женски крехка и уязвима.

После се сети какво беше казал за Риса: че не бива да й имат доверие, докато се занимават с тази работа. Ерик живееше в свят, в който доверието беше нещо, което трябваше да се използва внимателно. А тя беше живяла в свят, в който се беше научила да не вярва на никого. Никога и по никакъв начин.

И все пак, много искаше да му се довери напълно, макар да знаеше, че това е истинска глупост. Не можеше обаче да преодолее чувствата си. Имаше му доверие, че няма да я убие. Имаше му доверие като на любовник. Но не можеше да му има доверие, че няма да я нарани — ако не физически, то емоционално.

Нямаше нужда от съвета на баба си, за да знае, че е глупаво да има пълно доверие в Ерик. Той беше дошъл при нея заради загадъчността, заобикаляща „Книгата на Мъдростта“. И щеше да я напусне, когато загадката бъдеше разрешена. Край на историята. Край на любовната връзка.

В най-добрия случай, щеше да бъде наранена. В най-лошия, щеше да свърши като баба си. Щеше да бъде убита.

Но, за разлика от баба си, Серена нямаше да знае защо е умряла.