Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (11)

Глава 10

Клиъри, Гарисън и Пол седяха около стоманената маса за конференции, която беше достатъчно голяма да седнат удобно осем души. Димящи чашки кафе и чинии с изискани малки пасти и бишкоти бяха поставени пред тях и подсказваха на Дейна, че помощничката й си е свършила работата.

Дейна представи Ерик на клиентите. Един поглед му подсказа, че Клиъри е облечена много скъпо, макар и не дотам различно от останалите, синът — също, а дрехите на Пол бяха малко по-евтини. Ако Пол можеше да си позволи костюм за четири хиляди долара и обувки за хиляда, то той не ги носеше днес. Леко посребрената му коса беше добре подстригана. Прическата на Гарисън беше по-добра, явно правена от по-скъп фризьор, къса и по холивудски ефирна. Косата на Клиъри беше побеляла, с дължина до раменете и оформена с пяна в прическа, която би подхождала повече на момиче на възрастта на сина й. Но много жени от Южна Калифорния, където обществото беше особено чувствително към красотата на тялото, се обличаха като жените, две поколения по-млади от тях самите. А някои дори вярваха, че това ги подмладява.

При дискретен сигнал от Дейна, Нийл зае обичайното си място — на стола, чиято облегалка беше прилепена към стената и му позволяваше да наблюдава непрекъснато вратата.

— Благодарим ви, че ни приехте така своевременно — каза Пол.

Клиъри хвърли на охраната си поглед, който казваше, че плащат достатъчно на Дейна за привилегията да са в компанията, така че няма нужда от повече любезности. Годишната рента, която Къщата „Уорик“ даваше на „Реъритис Ънлимитид“ наистина им осигуряваше място в много пълния график на компанията. Освен нея, таксите и разходите за специални поръчки се трупаха бързо. Но пък и резултатите не закъсняваха.

— За нас е удоволствие — каза неангажиращо Дейна. — Казахте, че било спешно.

Гарисън сякаш изучаваше носовете на скъпите си обувки. Изражението, изписано на красивото му лице, показваше, че е загубил спора по въпроса за това, колко спешна е въпросната работа.

— Мистър Уорик — каза Клиъри — настоя да приключим с този въпрос колкото се може по-бързо.

Дейна не беше изненадана. Човек, който наближава цяло столетие, със сигурност няма време да бъде търпелив. Във всеки случай, не беше в природата на Уорик да чака. Този човек е трябвало да се роди император, господ или цар. Тиранията му беше просто присъща.

— Млада жена ни изпрати копия на четири страници от илюстриран ръкопис, претендиращ да бъде от голяма важност. Искаше от мистър Уорик да ги оцени — каза сковано Клиъри.

— Претендиращ? — запита Ерик.

Клиъри го изгледа нетърпеливо, сприхаво.

— Правилно чухте. Претендиращ. Може ли да продължа?

— Разбира се — измърмори недотам любезно той. Очевидно старецът не беше единственият, на когото липсва търпение.

Клиъри си пое отривисто дъх. За миг наведе глава като овен, готов за битка. После се обърна мило към Ерик:

— Съжалявам. Тази работа ни разтревожи. Баща ми е, честно, толкова ядосан, колкото мъж на неговата възраст не може да си позволи. Заради здравето му, трябва да уредим въпроса незабавно.

— И какъв точно е проблемът? — запита Ерик.

— Онази жена се опита да ни продаде фалшиви страници.

Ерик чакаше. Тъй като Клиъри не продължи, той каза извънредно внимателно:

— Със сигурност това се е случвало и преди.

— Да. Разбира се. — Клиъри гледаше маникюра си така, сякаш го виждаше за първи път. Изражението й подсказваше, че не харесва това, което вижда. — Мистър Уорик, баща ми, от време на време става жертва на такива хора.

— Тогава аз попълвам колекцията си — каза Гарисън с усмивка.

Клиъри въздъхна.

— Синът ми колекционира фалшификати. Според него, това също са произведения на изкуството.

— Като се замислиш — каза той, навеждайки се напред, — няма разлика между добре изпълненото…

— Не сега — прекъсна го майка му. — Не е време за някоя от твоите лекции върху реалността, очакванията на хората и постмодернизма.

Той се усмихна така, сякаш се забавляваше безкрайно.

— Съжалявам. Увлякох се. Бих искал да имам страниците на Серена в колекцията си. Не на цената, която тя иска, разбира се. Фалшификатите поне са по-евтини или поевтиняват, когато се открие, че са такива.

— Искате от нас да докажем, че страниците са фалшификати, за да можете да ги купите на добра цена? — запита Ерик с неутрален тон.

— Нямаме нужда от доказателства — каза Гарисън. — Дядо щеше да получи припадък, когато ги видя. Мрази фалшификатите така, както някои хора мразят змиите. Фобия, нали разбирате.

— Вие обаче не споделяте фобията му — каза Ерик.

— Не. — Гарисън се усмихна. — Мисля, че испанският фалшификатор е един от най-великите художници на късния деветнайсети и ранния двайсети век.

Бронзовите вежди на Ерик се стрелнаха нагоре. Той също много харесваше испанския фалшификатор, но само защото неговите миниатюри бяха нарисувани върху „изтрита“ пергаментова хартия. Някои от страниците бяха от „Книгата на Мъдростта“. Но всичко, което каза на глас, беше:

— Сигурно сте обсъдили нещата у дома си, преди да дойдете тук.

Гарисън се засмя.

— Шегувате ли се? Той щеше да предаде Богу дух. Не говоря за хобито си у дома.

— Щом като сте сигурни, че страниците са фалшиви, защо имате нужда от „Реъритис“? — запита Ерик.

— Заради дядо — заяви Гарисън просто. — Каза, че ще ги изхвърли на улицата. Не иска да „замърсяват“ пазара. Не можем да го разубедим.

— Нашата компания не конфискува фалшификати — каза Нийл.

Клиъри се стресна — май беше забравила, че Нийл е в стаята. Лесно би било да се забрави за присъствието му. За едър мъж с добро телосложение, Нийл заемаше много малко място, когато искаше.

— Не искаме нещо толкова драстично — каза Пол с усмивка. — Опитвахме се да купим страниците, когато мис Чартърс се разгневи на грубите маниери на татко и си тръгна. Обаждахме се няколко пъти в дома й, но никой не отговори. И решихме да прехвърлим сделката на вас.

Нийл хвърли поглед на Дейна.

— Значи искате „Реъритис“ да се свърже с мис Чартърс и да купи страниците за вас — каза Дейна. — Правилно ли съм разбрала?

— Съвсем точно — каза Клиъри. Погледна Нийл. — Надявам се, че това е във възможностите на компанията.

— Ние купуваме, продаваме, оценяваме и опазваме — каза Нийл, цитирайки, макар и не съвсем точно, мотото на компанията.

— Точно така — каза Дейна. — Каква е най-високата цена, която мистър Уорик е готов да даде?

— Не е споменал такава — отговори Пол, преди Клиъри да е успяла да си отвори устата. — Беше наистина много ядосан.

— Един милион? — запита сухо Ерик.

— Два милиона. Три. Колкото и да е. — Гласът на Клиъри беше напрегнат. — Това не е бизнес. Това е въпрос на живот и смърт. Става въпрос за живота на баща ми.