Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (44)

Глава 43

Близо до Палм Спрингс

Събота призори

— Ерик, чакай! Имам камъче в обувката.

Той се спря и погледна назад към Серена, както правеше на всеки няколко стъпки, откакто бяха започнали да се катерят по стръмната камениста пътека, която водеше встрани от също толкова стръмния и сух мръсен път, който свършваше при планинската пътека. Въздухът беше студен и свеж, с мирис на храсти и шубраци, и толкова ясен, че всички предмети имаха остри очертания, включително и зората. Първата малка извивка на слънцето вече се беше показала над източния хоризонт достатъчно, за да могат първите дълги червени и тъмнозлатисти лъчи да погалят пустинята. Долу, под тях, все още проблясваха светлините на града и неоновите надписи на кафе-баровете, примамвайки сънливците на чаша кафе и хрупкав сандвич.

Под Ерик и Серена, може би на двеста ярда по-надолу по склона, вървеше тъмна сянка на мъж. Тя спираше, когато те спираха, и се движеше, когато те се движеха. За разлика от тях, тя не използваше електрическо фенерче, за да намира пътя си. А това подсказваше на Ерик, че мъжът най-вероятно използва очила за нощно виждане, и той се изкушаваше да го заслепи с лъча на фенерчето. През увеличителните стъкла на очилата дори далечната светлина на фенерчето можеше да бъде ослепяваща.

Той обаче не се поддаде на изкушението. Не искаше да обезкуражава опашката им. Лошия Били беше свикнал повече с градските удобства, отколкото с преследванията сред дивата природа. Той не умееше инстинктивно да използва природните прикрития; сенките, остатък от черната нощ; нито предимствата на терена. И не защото беше глупав. Всъщност той беше умен човек. Просто не беше излизал достатъчно често сред природата.

Ерик беше сигурен, че Лошия Били не изпуска портфолиото от очи нито за минута. Но това щеше да се промени веднага, щом двамата със Серена прехвърлеха билото. Точно тогава Уолъс щеше да стане нервен и да започне да пришпорва нещата. А в такива моменти дори най-предпазливият човек допуска грешки.

Странно, но той не мислеше, че Лошия Били е особено предпазлив. Ерик отиде при Серена и я хвана високо над лакътя.

— Хвани се за мен и се отърви от камъчето в обувката.

Веднага, щом той се приближи достатъчно, тя започна да му говори много тихо — той вече й беше казал да не шепне, защото шепотът стигаше много по-далеч от ниския неясен звук.

— Все още ли ни преследва? — запита Серена и започна да събува обувката си.

— Да.

— По дяволите. Колко далеч ще трябва да стигнем?

— Мислех, че обичаш да се катериш.

— Не и когато погледът на някакъв непознат е непрекъснато забит в гърба ми.

Ерик не оспори това. И той чувстваше сърбеж във врата.

— След още четвърт миля има чудесно място за засада.

Тя се вцепени.

— Но ти каза, че ще бъдеш извънредно внимателен!

— Говори тихо — измърмори той. — Поставянето на засада е много деликатна работа.

— Но…

— Да вървим — прекъсна я той нетърпеливо. — Скоро ще му се наложи да свали очилата, независимо колко намалява контраста. И тогава ще дойде нашият ред. А не искам да бъде прекалено светло.

Той водеше и вървеше доста бързо. Тя го следваше на не повече от две стъпки. Портфолиото се подаваше наполовина от раницата, за да привлича вниманието на опашката. Когато тя беше казала, че ще бъде невидимо в тъмнината, Ерик беше произнесъл само три думи: очила за нощно виждане.

Серена беше съжалила, че е попитала. След това, с всяка крачка, която правеше, тя се питаше дали онзи мъж не я вижда прекалено отблизо и прекалено интимно, докато тя се катери по пътеката в изрязани дънки, тениска и маратонки. И шалът, разбира се. Той беше единственото нещо, което я предпазваше да не замръзне. Отначало й беше толкова студено, че беше сигурна, че опашката вижда как кожата й е настръхнала. Но след като изминаха една миля по стръмната пътека, се беше стоплила. Скоро щеше да й стане горещо. Там, където слънчевата светлина не беше възпрепятствана от нищо, температурата беше стигнала десет градуса.

Последната половин миля ги беше извела на открито място. Вече вървяха по билото на хълма. Тя се замисляше дали да не съблече тениската си и да я завърже около кръста си. Може би тогава нямаше да чувства неприятен гъдел по кожата си всеки път, когато се сетеше за мъжа с очилата, последна дума на техниката, който е втренчил поглед в задника й.

Вместо това, премести шала си така, че краищата му да се спускат по гърба й и да покриват задните й части. Той не можеше да скрие кой знае какво, но поне се чувстваше малко по-добре. Точно сега, имаше нужда от всички положителни чувства. Обичаше да се катери, но обикновено се придържаше към пътеката. Очевидно Ерик не правеше така. Или пък следваше пътека, която само една планинска коза би могла да забележи и да хареса.

Когато започна с мъка да се катери по последния, почти вертикален, отрязък, камъчетата под краката й заприличаха на мраморни. Тя се подхлъзна, хвана се здраво за един храст, който миришеше на кедър, и успя да възстанови равновесието си. Добре беше поне това, че на тази надморска височина растителността нямаше бодли. Първия път, когато се беше наложило да се хване за нещо, едва не беше сграбчила един кактус. Когато чу тихото й проклятие, той се обърна.

— Имаш ли нужда от помощ? Да ти подам ръка?

— Имам две, благодаря.

Той се усмихна, но заради Лошия Били, който изоставаше все по-назад и по-назад — може би като предпазна мярка срещу все по-силната светлина на деня. Каза високо и ясно:

— Пътят е по-добър от другата страна на билото. Оттам до пещерата има само миля. И престани да се тревожиш, скъпа. Там страниците ще бъдат на сигурно място, докато не разберем какво става.

— Да, така ще бъде най-добре. — Нямаше никаква пещера и тя го знаеше.

— Имай ми доверие.

— Не мога да повярвам, че го каза.

Ерик се засмя. След миг се засмя и тя. Въпреки ранния час и мъжа, който ги следваше, красотата на зората стопляше душата й. Въздухът беше студен, но все пак нежен като коприна. Мирисът, който го изпълваше, беше лек, но все пак упойващ. През нощта, горещината се задържаше в най-големите скали, а среднощният мраз — в сенките. Растенията бяха устойчиви и на двете, песъчливата почва под краката им беше толкова фина, че приличаше на пудра захар. Човек усещаше ясно безкрайността на вселената и времето, непреходността на живота. Пред тях, черните сенки на планините се сгъстяваха в безкрайни геометрични фигури. Слънчевата светлина беше като жива, променяше формата си и подскачаше в непрестанно движение. Вятърът също беше жив и сякаш се събуждаше ведно със слънцето, а после въздъхваше и раздвижваше всичко над заспалата земя.

— Красиво е, нали? — прошепна Ерик.

Тя кимна и погали шала, обгърнал топло врата й.

— Изгревът в пустинята ме кара да мисля за тъкано платно, което съчетава едновременно светлината, времето и живота. И смъртта. Смъртта винаги присъства, тя е просто другата страна на живота и непрекъснато го предизвиква. — Направи усилие на волята да не погледне към мъжа, който ги следваше. — Баба обичаше изгрева. Би могла да тъче цяла нощ само за да види първата светлина на зората да пада върху становете й. Тя наричаше изгрева Божие озарение, много по-ценно от всичкото злато на света.

— Значи е била чучулига? Обичала е да става рано?

Серена виждаше усмивката на Ерик и без да се обръща към него. Тя се долавяше и в гласа му.

— Не, по-скоро предпочиташе да бодърства през нощта. Баба обичаше мрака, обичаше и тишината.

— А ти — не.

Тя се прозина.

— Един-два пъти е чудесно. Но аз обичам хилядите цветове и нюанси на светлината. Обичам изгарящата жар на слънцето през лятото и търпението на скритите семена, очакващи живителния дъжд. Обичам песните на птиците и полета на пеперудените криле, обичам да виждам хоризонта на мили далеч, накъдето и да се обърна.

— Обичаш пустинята и точка. — Пръстите му проследиха усмивката й, докоснаха шала й и леко го отместиха, а после погалиха леката вдлъбнатинка там, където ключиците й се съединяваха, и почувстваха пулсът й да се ускорява от неочакваната ласка. Искаше да я погали още, да направи нещо много повече, но сега не беше нито времето, нито мястото. — Да вървим. Колкото по-скоро разговарям с онзи клоун, дето е по-надолу по хълма, толкова по-скоро ще можем да започнем търсенето на останалите страници от „Книгата на Мъдростта“.

Лъчите на изгряващото слънце погалиха лицето му и превърнаха очите му в златисти кристали — толкова ярки, че дъхът й спря.

— Останалите страници? — запита тя с дрезгав шепот. — Говориш за онези, които баба е изгубила?

— Както и онези, надявам се, които не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Непрекъснато мисля за бележката, която ти е оставила. — Мислеше също и за страниците и все стигаше до единственото заключение, че нищо не може да докаже, но нищо не може и да игнорира. Снижи глас още повече и се наведе към нея така, че устните му докоснаха ухото й. — Опитвала се е да ти каже, че е изгубила няколко страници, но че все още притежава по-голямата част от книгата.

Серена си пое дълбоко дъх. Въздухът беше изпълнен с мириса на зората и на пустинята. И с мъжки, мускусен, аромат.

— Какво те кара да кажеш това?

— Рано тази сутрин…

— Поправка — прекъсна го сухо тя. — Късно снощи. Сега е рано сутрин.

Той се усмихна.

— Както и да е. Хрумна ми умната идея да проверя знаците в полетата на дубликатите, които имам, и на твоите страници. Мисля, че Ерик е използвал червените точки в печата на всяка четвърта страница, за да може да ги брои по-лесно. Ако съм прав, баба ти ти е дала страници от началото, средата и края на книгата. Поне предполагам, че е краят.

— А колко са били страниците на книгата?

— Близо шестстотин.

Тя обърна глава толкова рязко, че почти удари чело в брадичката му.

— Но къде са останалите? Защо не ми ги е дала?

— Може би не е била сигурна, че ще стигнат до теб.

— Мортън Хинъм не би… По дяволите, наистина е била параноичка, нали?

— Като съдя как е умряла, имала е причина да бъде параноичка.

Серена трепна. Не искаше да мисли за това, как баба й е загинала в пожара.

— Тогава, останалите са изгубени.

— Не. Не и ако направиш онова, което баба ти е написала. Мисли като нея. Мисли усилено, Серена. Мисли бързо. Мисли така, като че ли животът ти зависи от това.

Без да я изчака да каже каквото и да било, Ерик се обърна и атакува последните седемдесет ярда до билото на хълма. С ръце на хълбоци, Серена гледаше втренчено след него. Това, колко лесно, без никакво усилие, се изкачваше той по стръмната и груба земя, едновременно й доставяше удоволствие и я ядосваше.

— Самохвалко такъв, въобще не би искал да знаеш какво би си помислила баба ми, ако узнае, че се катеря в планината с някакъв смахнат призори — измърмори тя под нос. А колкото до миналата нощ… Е, баба й имаше дете, така че сигурно знаеше всичко за заставящата горещина на тялото и за екстаза, който можеше да се сравнява само с феникс — смърт и възкресение в едно.

Но това беше нещо, за което Серена нямаше да мисли. Не и докато въоръженият с последната дума на техниката мъж ги следваше по петите. Премести манерката, която сякаш щеше да пробие дупка в бедрото й, и започна да изкачва стръмнината. Когато стигна върха, дишаше тежко и се хващаше за всяка клонка, която й се струваше достатъчно надеждна. Още не бяха се изкачили до мястото, откъдето, нагоре, вече растяха дървета, но някои от храстите бяха по-високи от баскетболист.

— Наблюдавай върха — извика й тихо Ерик. — И внимавай. Покрит е с ронливи скали. Отиди малко по-вдясно.

Последните двайсет фута от маршрута бяха почти отвесна скала. Тя виждаше къде, в пукнатини или „джобове“, Ерик беше забивал ботушите си. Беше тръгнал диагонално към върха, вместо да поеме по по-лесния на пръв поглед и по-естествен маршрут през центъра. Тя си пое дълбоко дъх и го последва, като зави леко вдясно, както я беше посъветвал. Не притежаваше уменията, нито силата на горните крайници, необходими, за да се издърпа нагоре, но беше достатъчно гъвкава, за да намери други начини да се изкатери.

Когато стигна върха, видя защо той не е поел право нагоре. В центъра, невидими отдолу, имаше струпани големи скални отломки във всякакви причудливи форми — от гроздове до пъпеши. Ако се беше опитала да се покатери оттам, нямаше да има за какво да се хване и най-вероятно щеше да се търкулне надолу.

— Добре се справяш — каза Ерик одобрително, когато тя се плъзна от другата страна и падна право в ръцете му. Пусна я неохотно, но преди да направи това, си позволи да погали всяка извивка на тялото й. — Видя ли струпването на огромните камъни?

Серена си каза, че най-вероятно не й достига дъх заради трудното катерене. Беше вярно, но сърцето й почти престана да бие, когато дланите на Ерик я погалиха.

— Камъни — каза тя и се застави да се концентрира върху нещо друго, за да не усеща така натрапчиво мъжкия му аромат. Облиза сухите си устни и си каза, че не иска да усети вкуса на неговите. Не, въобще не искаше. Знаеше какъв е вкусът на потната плът. Солена. Голяма работа! Защо тогава слюнката се събираше в устата й? — Онези, големите камъни, на около двайсет ярда оттук ли? — запита тя. — Онези, които изглеждат така, сякаш са събрани там от пиян гигант?

— Да. — Ноздрите му се разшириха, когато мирисът на нейното тяло стигна до тях. Искаше да се опие от аромата й, желаеше я със сила, която го разтърсваше и шокираше. — Там има дупка, достатъчна да се скрием.

Тя изгледа камъните със съмнение.

— Има място за заек може би.

— Веднъж, по време на много силна буря, се скрих там. Отворът е от далечната страна. И внимавай за змии.

— А ти какво ще правиш?

— Ще изчакам Лошия Били да се приближи на разстояние от десет крачки.

— И после?

— Ще измисля нещо. — Ерик присви очи. — Използвала ли си някога оръжие?

— Ловджийска пушка брои ли се?

— А удари ли нещо?

Тя повдигна едната си вежда.

— Рядко пропусках. Баба приготвяше наистина много вкусна заешка яхния. И беше голямо разнообразие, защото обикновено ядяхме боб и пипер.

— Добре. — Той извади деветмилиметровия револвер от кобура му. — Предпазителят е спуснат — посочи. — Първият изстрел изисква да дръпнеш два пъти спусъка. След това едно дръпване е достатъчно.

Тя прие оръжието, като внимаваше дулото да не е насочено към нито един от двамата. И само това беше достатъчно, за да го увери, че тя може да си служи с оръжие. Спусна и вдигна предпазителя няколко пъти, за да свикне с механизма. После той свали колана от кръста си и направи няколко дупки, за да може тя да го закрепи около по-тънката си талия. Подаде й и симбиозата между телефон и компютър.

— Вече съм набрал тайния номер на Нийл — каза Ерик. — Ако нещо се обърка, натисни бутона РАЗГОВОР, свали предпазителя на револвера и остани скрита. Ако Лошия Били е достатъчно глупав да започне да те търси, стреляй по него и продължи да стреляш, докато той се откаже или докато ти свършат куршумите. Недей да се държиш като момиче. Ще се бориш за живота си и ще имаш за противник един убиец.

Очите й се разшириха, а после се присвиха, когато до съзнанието й стигна казаното от него: ако някой тръгнеше към нея, това щеше да бъде през трупа на Ерик.

— Задръж оръжието — каза тя грубо.

— Разполагам с много по-добро оръжие.

— Какво?

— Земята.

Клепачите й трепнаха. Искаше да му зададе стотици въпроси и да направи хиляди възражения, но нищо не би могло да промени решението на Ерик и тя го знаеше.

— Недей да се тревожиш толкова — каза той и й се усмихна. — Според плана ми, трябва непрекъснато да имам преимущество над Лошия Били. Но ако не стане така… — Стисна решително устни. Независимо какво щеше да се случи, първата му грижа щеше да бъде тя да не пострада. — Нийл ще ти каже какво да правиш.

Преди тя да успее да каже нещо, и двамата чуха разместването на камъчетата от другата страна на билото. Уолъс се изкачваше право към тях. Като се имаше предвид какъв шум вдигаше, изкачването не беше никак лесно за него.

Ерик посочи с брадичка към огромните камъни.

Серена стисна нещастно устни, но не започна да спори. Нямаше време и тя го знаеше. Тръгна към камъните, намери пролуката и хвърли шепа камъчета в нея. Нямаше гърмящи змии. Тя пъхна първо главата си, после влезе цялата. И започна да премисля плана на Ерик.

Едно нещо беше сигурно — нямаше да седи и да си смуче палеца, докато той рискува живота си.