Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 49

Ерик излезе от асансьора, изчака Серена и я отведе до масата, където се правеха регистрациите и която се намираше близо до коридора, зад останалите стаи. Можеше да остави бизнес картичката на „Реъритис“ на смачканата жена зад масата и да получи два пропуска за много важни личности. Но предпочиташе да плати по десет долара за обикновен пропуск на посетител и брошура с информация, за да не кръжат около тях други важни персони или, по-лошо — екскурзоводи, които да им казват кое си струва и кое — не, и непрекъснато да повтарят, че тази изложба е последно пристанище за разни западащи колекционери от целия свят.

Ако вече не знаеше това, нямаше да дойде, преди всичко. О, за да бъдем по-точни, Дейна въобще нямаше да го изпрати тук.

Защото, независимо от това колко много професионалисти носеха боклука си на такива събития, винаги имаше и нещо, което си заслужава. Нещо, което един музей не би могъл да си позволи, или не иска да купи. Нещо, което фигурираше под дадено име, но беше нещо съвсем друго. Нещо, което идеално би запълнило празнината в една частна колекция и би й предало съвсем друго значение. Ето защо идваха всички те: заради лова. Никога не знаеха какво могат да открият.

А тези, които организираха изложбата и носеха екземплярите, никога не знаеха какво могат да продадат.

— Ръкописите са изложени ето тук — каза Ерик, като погледна картата на помещенията.

Стоката на Реджиналд Смит беше по-нататък по централната пътечка — точно на мястото, откъдето би започнал да разглежда един новак. Добрата новина беше, че Ерик никога не се беше държал като професионалист със Смит, така че той не мислеше за него като за познавач в тази област. Лошата новина беше, че заобиколните пътища отнемаха по-дълго време. Но така щеше поне да остане в сянка.

— Ще трябва да ми помогнеш да изиграем театъра — каза Ерик тихо. — Ти си искала да дойдем тук и си моята годеница. Не споменавай нищо за каквото и да било, преди аз първи да съм го споменал. Окей?

— Предполагам.

— Не искам само да предполагаш.

— Окей. Ще те слушам.

Тя го последва в дългия коридор, от едната страна на който вратите бяха отворени. Когато се огледа, видя, че всички врати водеха към едно и също помещение — огромна бална зала. Тя беше разделена на по-малки помещения, в които пък имаше щандове във всякакви размери и различни като съдържание неща.

Като се оглеждаше любопитно наоколо и се опитваше да не се спъне, защото не гледаше къде стъпва, тя вървеше до него по тесния коридор между щандовете. Въпреки че мястото не беше чак толкова претъпкано от възможни купувачи, чуваше се непрекъснатото жужене на разговорите, а от време на време и някоя по-отчетлива дума.

— … най-голямата книга за църковни песни, която съм виждал. С размера на маса за карти и украсена с…

— … тук не е имало такова нещо от времето на Линдисфарн Госпелс…

— … със сигурност е била издадена от „Чарлман“, но не мога да го докажа. Точно затова цената е толкова…

— Продаде ли вече нещо?

Серена се запита дали очите й не се въртят като спиците на колело. Искаше да разгледа всичко по-внимателно, но Ерик я беше прегърнал през раменете и я подканяше да минава по-бързо покрай щандовете. Бързаше да стигне до ръкописите, които сякаш го бяха омагьосали, и нищо друго не го интересуваше.

— … виждаш ли, подписано е от Бартоломео Санвито. Уверявам те, струва толкова, колкото и книга от петнайсети век…

— Хей, продаде ли вече нещо?

Серена се обърна, но не успя да види човека, който вървеше по успоредната пътечка между другите редици щандове и поздравяваше всички с този въпрос.

— … качеството на тази главна буква. Помпозна е! Мотото на шестнайсети век…

— … изящни сини букви, но добавката на злато е, което…

— Не, това е късен източноанглийски стил. Погледнете тези лица. Можеше да са изкопирани и от някой псалтир.

— Продадохте ли вече нещо?

Ерик почувства нежеланието на Серена да бъде влачена така и почти се усмихна. Ще трябва да я заведе до щанда на Реджи Смит, преди търпението й към него да се е изчерпало. Не я обвиняваше. Всеки, който изработваше средновековни детайли, независимо дали на хартия или тъкани, щеше да остане очарован от дизайна и украсата на средновековните книги, особено на онези в британски стил, дължащи толкова много на келтските си прадеди.

Като демонстрира престорена неохота и досада, мърморейки, той престана да се опитва да я дърпа по тясната пътека. Тя също спря и втренчи поглед в страницата, около която се водеше спорът. Той също впи поглед в страницата, която един мъж със значката на изложител се надяваше да продаде на друг такъв. На такива събития по правило стоката беше повече разменяна между изложителите, отколкото продавана на външни лица.

— С готовност бих разговарял за размяна, ако ставаше въпрос за страницата ти от четиринайсети век от френския епистоларен роман — каза другият участник в изложбата. Значката, на която със зацапани букви пишеше „Реджи Смит“, висеше накриво на ревера на сакото му.

— Обзалагам се, че е така — каза другият мъж. — Но само ако в замяна предлагаш онзи повреден лист от „Chartier’s Le livre des quatre dames“. Само тогава може би ще има за какво да разговаряме.

— Повреден! — Смит отстъпи крачка назад, като да беше ударен. Косата му почти настръхна от възмущение. — Само един кретен би сметнал нормалните и красиви знаци на времето, оставени по пергамента, за някакъв вид повреда.

Другият мъж сви рамене.

— Ако не си продал нищо от това до времето за закриване на изложбата в неделя, потърси ме. Аз съм точно до знака ИЗХОД на пътека „Ж“.

Смит се усмихна мрачно и се обърна към Ерик и Серена, игнорирайки напълно мъжа, който, въпреки думите му, продължаваше да се навърта наоколо и да разглежда въпросния лист.

— Прекрасен е, нали? Искаш ли да го разгледаш по-отблизо?

— Продадохте ли вече нещо? — достигна до тях познатият поздрав, но слабо, вече от друга пътека.

— Не, благодаря — каза Ерик, преди Серена да е успяла да проговори. После си помисли: „Какво пък, по дяволите, който не рискува, нищо не печели“. Нийл би припаднал, ако узнаеше за този почти директен подход, но Нийл не беше тук. — Леля ми е луда по антиките. Имате ли някакви страници от дванайсети век, написани на островен келтски? Светски, не църковен, текст. — Говореше бавно, с изражението и маниерите на човек, който прилежно е запомнил какво трябва да търси.

— Светски? Не.

— Ами каквито и да било палимпс… Палимпсести? — Той артистично се запъна на уж непознатата дума.

— Част или цял? — запита Смит и се усмихна мило.

— Предполагам, че и двете биха свършили работа. Тя не ми каза.

— Светски?

— Няма значение.

— Век?

— По дяволите, пет пари не давам — каза Ерик безгрижно, — но тя много се вълнува при вида на украсите от петнайсети век. — Той сви рамене. — Предполагам, че когато човек се интересува от тези неща, наистина му се виждат красиви.

Украсата от петнайсети век беше отличителен знак на всички, освен на една, страници от „Книгата на Мъдростта“, които беше успял да проследи.

— Красиви! — трепна Смит. — Хм, да. Украсата на буквите през петнайсети век е смятана от мнозина за върха в това изкуство. — Той прочисти гърлото си и се наведе под щанда. Измъкна се оттам с картонена кутия. Вътре, като картини в картонени рамки, бяха наредени пергаментови страници от различни векове, с различно качество и в различно състояние. — Ето — заговори той, като започна бързо да търси, — може би това е, което търсите.

Ерик взе кутията и реши, че е крайно време да се откаже от финеса, с който беше разговарял досега. Започна бързо да търси, като разглеждаше листовете и от двете страни, без да обръща никакво внимание на забележките и препоръките на Смит. Бързината, с която прелистваше, можеше да се дължи на факта, че много точно знае какво търси, но можеше да се дължи и на обстоятелството, че не се интересува особено от онова, което вижда. Остави на Смит да реши кое от двете е.

Серена изчака Ерик да стигне почти до края, преди да се откаже да бъде учтива, и се надвеси през рамото му, за да види сама красивите букви и рисунки. Когато той почувства интереса й — и топлия й дъх във врата си — започна да прави коментари за листовете с почти същата бързина, с която ги прелистваше. Беше заключил, че няма да намери нищо интересно на тази сергия, като се прави на глупав и невеж. Реджи беше от хората, които продаваха рядко и бяха близо до дъното. Щеше да направи всичко възможно, за да продаде каквото и да е.

— Училищни упражнения — каза Ерик възмутено, като видя особено грубо изписана страница. — На този му трябва още много време, за да постигне грация.

— Тринайсети век, не петнайсети.

— Чудя се кой ли е смесил тези цветове? Изглежда така, сякаш е използвал урина вместо оцет, а на всичкото отгоре е имал навика да пие много мляко.

Листът беше закрит от следващия още преди Серена да е успяла да забележи нещо друго, освен избелелите зелени букви.

— А това мастило е неподходящо за времето и мястото. Прекалено е черно. Но подхожда на рисунките. Несръчно изписани букви.

Смит хвърли поглед на обсъждания лист и не започна да спори. Беше го получил при размяна, заедно с още няколко листа от четиринайсети век, които бяха далеч по-добри. Е, при размяна винаги печелиш нещо, макар и да губиш по нещо.

— Идиот. Използвал е златистата боя, преди да положи другите цветове, а не след това. Сигурно си е мислел, че работи със златно фолио. На учителя му сигурно никак не му е било лесно с него.

Прехвърли още два листа и остана последният.

— Този пък е можел да използва по-добър лунелум — каза Ерик и прехвърли и последния лист.

— Какво? — запита Серена и се наведе още по-ниско.

Той вдъхна по-дълбоко, за да усети женския й аромат.

Над шала, кожата на шията й изглеждаше гладка и сладка като сметана. И имаше превъзходен вкус, когато я погалеше с език.

— Лунелум е извитото ножче, което са използвали, за да остържат кожата от космите — каза той разсеяно и започна да диша дълбоко, за да се наслади по-пълно на близостта й. — Този пергамент изглежда така, сякаш е бил сдъвкан и изплют.

Смит трепна, но отново не започна да спори. Този пример тук наистина не беше най-добрият за изкуството да пишеш и рисуваш.

— Добрата новина е, че драскачът още се е учил, така че поне не е похабил някой добре обработен пергамент — каза Ерик.

Дали не трябваше направо да попита Реджи за страницата, която е обявил за продан по Интернет? А може би Реджи вече е продал страницата.

По дяволите.

— Доколкото можах да видя, това тук не са палимпсести, а изтрити и написани отново училищни упражнения — каза Ерик направо. — Имате ли нещо по-добро, или просто ми губите времето?

Без да каже и дума, Смит отиде до друга кутия. Тази беше по-тънка, а страниците бяха с по-дебели дървени рамки, поради което заемаха повече място. Смит отвори кутията много внимателно. Серена издиша шумно и дъхът й раздвижи косъмчетата в близост до ухото на Ерик, което накара сърцето му да прескочи два удара.

— Великолепни са — каза тя. — Не са в любимия ми стил, но пак са великолепни. — Хвърли поглед на стикера, залепен в ъгъла на рамката: 1100 долара.

Ерик също не каза и дума. Той просто изгледа продавача така, сякаш можеше да го прободе с поглед.

— Какво не е наред? — запита след това.

— Какво искате да кажете? — запита Смит.

— Върнете се към действителността. Това тук прилича на работата на фалшификатора, известен като „Испанеца“. А ако е така, нямаше да криете страницата в кутия.

Смит си пое дълбоко въздух и се отказа от надеждата, че човекът срещу него не знае много за ръкописите.

— Аз също мислех така, докато не я сравних с някои оригинали. Ако някой може да нарече една фалшификация оригинална, това тук е такова.

— Имате ли и други страници като тази? — запита Ерик. — Харесва ми, когато мога да избирам между повече от две неща.

— Не. Не и тук.

— А в магазина ви?

Реджи си играеше нервно със закачената накриво значка.

— Всъщност нямам други като тази. Продал съм една или две през годините. — За да бъдем по-точни, беше продавал тази страница и преди, но той не мислеше, че има нужда да бъде чак толкова прецизен. Няма смисъл да объркваш клиента.

Ерик можеше да му каже кога и къде е била продавана тази страница преди, но онова, което искаше да знае, беше кой е бил последният собственик, или пък първият, който е изнесъл страницата на пазара. Искаше да разговаря, с този човек.

— Откъде, в самото начало, вземате тези страници?

— Понастоящем купувам от разпродажби в именията, където всъщност няма списък на инвентара, защото стоките са такива, че не си струва усилието.

— А спомняте ли си първия път, когато сте видели подобна страница?

Реджи изгледа Ерик.

— Млади човече, в този бизнес съм от трийсет и пет години. Не е вероятно да помня страница, толкова незначителна като тази тук, нали?

— Не и ако не загинете при пожар.

— Ако това стане, след смъртта си няма да помня нищо, нали? — След което се върна на страницата, която продължаваше да държи в ръка. — Мисля, че това е някаква комбинация от различни работи на Испанеца. Ангел, взет от някоя от неговите страници. Замък от друга. Дракон от трета. И Мадоната — от четвърта. Отлична работа, но, страхувам се, не автентична. Но главната буква „F“ е направо великолепна, не мислите ли? Великолепна дълбочина и равновесие, въпреки, ъ-ъ, еклектичната природа на композицията.

— Фалшификация на автентични фалшификации — измърмори под носа си Серена. — Май ще получа главоболие.

— А текстът под рисунките? — запита Ерик.

— Светски е. Доколкото мога да преценя, дванайсети век. Затова и я извадих за вас. Тази кутия е, хм, за специални купувачи с особени нужди.

Ерик се запита дали „специални“ не е друга дума за „глупави“. Или „безчестни“. Но това не беше негов проблем. Неговата задача беше да разбере дали този лист не е откъснат от „Книгата на Мъдростта“?

— Поставихте ли го под лампа?

Смит не попита какъв вид лампа. В този контекст само ултравиолетовата би имала смисъл.

— Да. Имаше слаба следа от друга, изтрита, главна буква. Друго „F“ или може би „В“.

Или комбинация от „Е“ и „S“. Но Ерик не изказа мислите си на глас.

— Текст?

— Не. Най-вероятно е отрязък от лист за упражнения или пък от допълнителните листове, каквито има в началото и в края на всеки ръкопис.

— Фалшификаторите го правят непрекъснато — съгласи се Ерик. — Защото по този начин поне пергаментът отговаря на века, от който уж е ръкописът.

— Но щом пергаментът е бил толкова ценен, защо поначало са го хабели за тези допълнителни страници? — запита Серена.

— Спомняш ли си какъв е бил произходът на страниците в онези дни?

Тя кимна.

— Заради нагъването на големите листове са оставали излишни страници, ако текстът е дойдел по-къс.

Тя отново кимна.

— В миналото това често се е случвало. Много пъти текстът просто не е бил достатъчно дълъг да запълни всички свързани листове — каза Ерик. — Понякога книгите били подвързвани, после не били довършвани. А понякога това, че в началото и в края били оставяни празни страници, трябвало да подчертае колко важна е самата книга. Ранен пример за реклама и манипулиране на потребителя.

В съзнанието на Серена отново изплува някакъв много стар спомен с образи, които въобще не би могла да помни, защото датираха от векове.

— Искаш да кажеш, като например корица, покрита със злато и скъпоценни камъни — рубини, сапфири и перли и лошо изрязани диаманти? С дизайн като…

Ерик се вцепени за секунда, а после я прекъсна:

— Да, точно като онази, която видяхте у Хънтингтън. — Преди тя да е успяла да възрази, че въобще не са били при Хънтингтън, той се обърна към Смит: — Двеста долара.

— Осемстотин — каза автоматично Смит.

— Опитай отново. Това тук не струва нищо, ако си истински колекционер. — Ерик отметна косата на Серена и погали врата й под копринения шал — мълчалива молба да му помогне да изиграят театъра. — Купувам я само защото годеницата ми мисли, че е красива, а аз забравих за рождения й ден миналата седмица.

Серена прехапа устни, за да не се засмее на глас. Потри бавно буза в дланта му и затрепка с мигли, както се очакваше от една предана годеница.

— Толкова си сладък! Но няма нужда да ми купуваш каквото и да било. Това имах предвид, когато ти казах, че не съм луда по вещите.

— За мен е удоволствие да ти купя нещо, мила. — Ерик отдръпна ръката си и започна отново да рови в кутията. Нищо не пробуди интереса му.

— Петстотин — каза Смит бързо, като усети, че продажбата му се изплъзва.

— Двеста и петдесет.

— Опакована ли ще я искате?

Ерик кимна сериозно, плати в брой и сграбчи Серена за ръката. Дръпна я няколко крачки по-нататък, където никой не би могъл да ги види, и каза:

— Къде си виждала книга, чиято корица да е покрита с ковано злато и скъпоценни камъни?

Серена си помисли, че ясните и напрегнати очи на Ерик биха били красиви, ако не я гледаха с чувство, много близко до гнева и обвинението. Но точно така я гледаха те.

— Аз… Просто много стар спомен, това е всичко. Вероятно от училище.

Никой от двамата обаче не вярваше в това.

— Каква беше — в бароков стил или…

— По-скоро в келтски стил, отколкото нещо друго — каза тя. — Не богато украсена, но с много сложна украса, от друга страна. Като главните букви „Е“ и „S“ на моите страници, но не самите инициали, ако разбираш какво имам предвид.

— Можеш ли да я нарисуваш?

— Мога да опитам. Защо?

— Колко стар е този твой спомен? Толкова стар, колкото и споменът за преплетените инициали?

Тя веднага усети накъде бие той.

— Мислиш, че съм видяла корицата по същото време.

— Мисля, че ако вложа толкова много работа в един ръкопис, то е, защото искам да покажа на света колко е важен той. Може така да е постъпил и някой от моите предшественици.

Серена затвори очи и се опита да извика спомена в съзнанието си. Колкото по-упорито се опитваше да го направи по-ясен, толкова по-неясен ставаше той. Тя издаде звук на разочарование, който много приличаше на този на разярена котка.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна повече от това. Просто не мога да я видя.

Той искаше да я подтикне да направи по-голямо усилие, но знаеше, че всъщност няма смисъл.

— Хайде да разгледаме и други страници. Може би това ще поосвежи паметта ти.

— А ако не стане така?

— Ще разгледаме базата данни на „Реъритис“.

— Ами ако…

— Ами ако умрем утре? — прекъсна я нетърпеливо той, после му се прииска да си беше отхапал езика.

— Говориш толкова успокоително.

— Да — каза той, отвратен от себе си. — Приличам на самодоволен глупак, нали? — Целуна я бързо, но страстно. — Хайде. Имаме много боклуци за разглеждане, а разполагаме с малко време.

— Преди да умрем? — запита го язвително тя.

Той не отговори. Току-що беше видял един, който много приличаше на снимката на Ед Хелър.