Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (14)

Глава 13

Източно от Палм Спрингс

Четвъртък по обяд

Серена знаеше, че няма какво повече да направи, освен да гледа как топлият бриз разпилява пепелта в изоставеното огнище на баба й.

Трудно й беше да стои тук, да си спомня за топлотата и безопасността, които беше намирала в бабината си къща преди пожара. Стените от местни камъни бяха изгорени и разрушени и сега стигаха едва до рамото. Дървените греди и покривът, който беше достатъчно високо, за да се събира огромният тъкачен стан, вече не бяха на мястото си. Онова, което някога беше здрава и солидна дървена врата, сега не беше нещо повече от дупка в стените. Над огнището обаче се беше запазил непокътнат коминът, приличен на изправен паметник на огъня, който беше погълнал всичко, освен камъка и древното парченце тъкана материя, оцеляло по чудо.

Този фрагмент измъчваше Серена по неописуем начин. Тя все още носеше парчето плат, увито около врата си и скътано под блузата си. Текстилът беше наистина прекрасен — хладен, когато кожата й беше топла, топъл — когато беше хладна, винаги мек като котешка козина и галещ приятно сетивата й.

Страниците също я преследваха, но по различен начин — в сънищата й. Всеки път, когато разглеждаше листовете, те й се струваха все по-познати. Сякаш беше свързана с тях, сякаш винаги й бяха принадлежали: нещо — колкото странно, толкова и необяснимо. Зачуди се дали е било така и с баба й, дали и тя е била като омагьосана от миналото, неспособна да се помръдне, хваната в капана на чужд живот, който никога не е живяла, но познава толкова добре, че фактът да не може да се отрече.

„Ако аз се проваля и ти решиш да потърсиш наследството си, спомни си каква съм била аз на твоята възраст. Мисли като жената, която аз бях тогава.“

Въпреки че температурата беше почти осемдесет градуса, Серена потри ръцете си, защото кожата й беше настръхнала. Не знаеше какво точно е имала предвид баба й и как би могла да мисли като жена, която никога не е познавала като млада, но предупреждението поне не можеше да се сбърка.

Не знаеше обаче дали предупреждението не е плод на лудост или на страх от внезапна смърт.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Трепереща, тя си помисли, че шерифът греши и че смъртта на Лизбет е внимателно планирана, а не случайна. Но ако беше така, да изпрати копията на двама оценители, при това и двамата мъже, беше като да сложи сурово месо пред гладни вълци.

„Изработването на фалшификати е опасно изкуство.“

Може би страниците, които бяха заключени в караваната й, бяха изключително сполучливи и скъпи, но опасни, лъжи — лъжи, които накрая бяха довели до смъртта на баба й. Дали сега не беше ред на внучката да изгори в пожар? Дали наследството й не беше огънят?

Без да го съзнава, Серена сложи длани на врата си и позволи на спокойствието, което се излъчваше от древната материя, да проникне в нея. Рационалният й ум знаеше, че не бива да носи този шал, защото кожата й оставя следи по плата, но не можеше да се застави да го свали. Чувстваше се гола без него. Уязвима.

„Ставам толкова шантава, за колкото хората мислеха баба ми.“

Серена разтърси глава и се застави да престане да мисли за опасността, за убийства, лудост, смърт — за всичко, което сякаш се беше вселило в ума й, откакто беше прочела бележката на баба си, беше видяла страниците и почувствала топлината на древния шал като нещо осезаемо живо. Каквото и да се окажеше наследството й, поне беше сигурна, че тук нищо не беше оцеляло. Нищо не беше останало от дома на детството й.

Изоставеността лежеше като тъмна сянка над всичко. Дълго след като полицията си беше тръгнала, в мястото се бяха престрашили да влязат и да се упражняват стрелци. Бяха закрепили мишени на различни места, а някой беше закачил парче жълта полицейска лента на останките от пикапа и се упражняваше в стрелба по него. Лентата беше избледняла и беше почти разкъсана от вятъра и от куршумите. Наоколо, от пясъка на пустинята, се подаваха метални късчета, вече ръждясали. Празни гилзи в цветовете на дъгата лежаха пръснати като гигантски конфети из целия двор на баба й. Очевидно местните хора бяха решили, че е по-забавно да се упражняват в стрелба в изоставената колиба, отколкото на обичайното място, което беше по-близо до главното шосе.

С крайчеца на окото си Серена долови някакво движение. Обърна се отново към мръсната следа, която водеше до развалините. Само на една миля от нея, светъл SUV вдигаше мръсотия и прах във въздуха.

Веднага разбра, че превозното средство е тръгнало право към нея. Нямаше къде другаде да отива. Следите от нейните гуми свършваха при изоставената къща на баба й.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Без да спре, за да помисли, Серена извади бързо ключовете от джоба си и натисна копчето на дистанционното за караваната си. После се обърна и затича бързо по едва различимата следа, която водеше нагоре по стръмния склон точно зад колибата.

Въпреки че бяха много високи и носеха такова гръмко име, дърветата джошуа не предлагаха никакво прикритие за човек с нейния ръст. Нямаше къде да се скрие. Редките храсти, които растяха от нищо непрощаващата земя, бяха с височина едва до талията й. Изсъхналите им сбръчкани листа също не можеха да предложат укритие.

Тя дори не погледна втори път растенията. Знаеше много точно къде отива — така, както знаеше, че има два начина да стигне дотам. По-късият път беше по-труден за изминаване, защото щеше да й се наложи да се спусне по най-стръмната част на остра, разцепена скала. Беше се научила, по неволя, че е много по-лесно да се изкатериш нагоре, отколкото да се спуснеш надолу. Когато слизаш, можеш много по-малко да контролираш нещата.

Серена пое по дългия път към скривалището си. Големи обли камъни, по-високи от човек, се издигаха от рехавата камениста почва. Тя мина тичешком край тях и се спусна в тясна клисура. Колкото по-навътре в клисурата навлизаше, толкова по-стръмна ставаше пътеката. И накрая свърши пред отломки от гранитна скала. На три четвърти от пътя нагоре по неравната й стена имаше пещера. Като дете, тя често се беше вмъквала вътре просто за да седи и да оглежда пустата земя и да мечтае за платовете, които ще изтъче на стана на баба си.

Природните стихии бяха изгладили острите ръбове на каменните късове, а горният пласт на скалата вече започваше да се рони под дланите. Беше доста опасно да се катериш в сухо време, а в дъждовно — още повече. Ако беше мокра, тя въобще нямаше да се опита да се изкатери по скалата. Дори сега тя се плъзгаше надолу и няколко пъти изруга наум, защото вече почти беше стигнала до отвора на пещерата.

Старата метла, която някога беше донесла тук, все още беше затъкната в скалите, но беше станала твърда като камък. Тя я взе и бутна дълбоко навътре в пещерата, за да провери дали няма някоя гърмяща змия. После опита втори път просто за да е сигурна — гърмящите змии обичаха тази малка пещера толкова много, колкото и тя самата, и точно за това тя беше донесла метлата.

Когато се увери, че е безопасно, се прехвърли през отвора на скривалището си. Но да се скрие напълно, сега беше по-трудно, отколкото когато беше на осем години, че и на дванайсет. Пещерата беше подходяща за детско скривалище, но зрялата жена едва се събираше вътре.

Тя легна на една страна и сви тяло така, че коленете й опряха в брадичката. Но носовете на обувките й пак се виждаха. Прашните й дънки и тъмносинята дънкова риза се сливаха напълно със сенките.

Като дишаше тежко, тя погледна надолу към колибата точно навреме, за да види един мъж да слиза от прашния сребрист „Мерцедес SUV“. Той се огледа, после извика нещо, което може би беше името й.

Тя не отговори.

Той отново извика.

Този път Серена беше сигурна, че е името й. Нямаше намерение да отговори. Тъй като не беше казала на никого къде отива, трябваше да приеме, че е била проследена.

Мисълта не я успокояваше.

Притихнала, неподвижна, тя гледаше как мъжът обикаля бавно около къщата на зигзаг, като че ли търси нещо определено. Успя да забележи, че е доста висок. Да, беше толкова едър, че ръстът му също обезпокояваше. Движеше се леко, без усилие, като от време на време прескачаше по някоя дървена греда, приземяваше се леко и отново търсеше, търсеше.

Каквото и да търсеше, не му трябваше много време, за да го открие. Върна се при автомобила си и извади груби обувки, обу ги и тръгна по едва забележимата пътечка, която водеше към пещерата. Много бързо се скри в гънка на земната кора.

Серена чакаше и се страхуваше дори да диша. Ако следваше нейната пътека, само след минута щеше да се покаже в отвора на клисурата.

Видя го след по-малко от минута. Дългите му крака поглъщаха разстоянието с плашеща я скорост. Погледът му претърси гранитната стена — той като че ли знаеше, че тя се крие в някой от „джобовете“, които набраздяваха лицето на скалата.

Серена веднага се замисли как би могла да избяга. Ако той започнеше да се катери към пещерата, тя щеше да се покатери до края на стената и да се затича към следващата клисура, която пък водеше обратно към колибата. Беше най-късият път надолу. Щеше да бъде при колата си и да е изчезнала още преди той да е преполовил стената.

— Серена? Добре ли си?

Когато тя не отговори, той тръгна нагоре по разчупената скала така, все едно се разхождаше в парка. Скоростта и координацията на движенията му страшно много я изплашиха.

Пещерата се беше превърнала в капан.

Тя се стрелна навън от мрака и се нахвърли на ронещата се скала, която стоеше между нея и безопасния път обратно до колибата. Беше само на няколко фута от върха, когато парче гранит поддаде под крака й. Подхлъзна се и след миг вече се плъзгаше бързо надолу. Разпери ръце широко встрани и се опита да се залови за нещо, достатъчно да спре падането й.

Силни ръце се стегнаха около едната й китка, която отново безсилно се плъзгаше надолу. После нещо я притисна толкова силно към скалата, че дъхът й спря. Това „нещо“ беше мъж, при това — огромен.

— Надявам се, че страниците са на по-сигурно място от това, на което се намираш ти — каза той раздразнено с груб, дълбок глас.

Серена замръзна и се запита дали не чува гласа на убиеца на баба си.

Убиецът, който щеше да отнеме и нейния живот.