Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 2

— Мис Чартърс, добре ли сте? — запита Хинъм.

Серена положи огромно усилие, за да откъсне очи от материята и да погледне адвоката. Винаги беше имала отлично въображение и силно чувство за принадлежност към много поколения тъкачки, които придаваха такава уникалност на нейните произведения, че дори световните галерии започваха да проявяват интерес към изкуството й. Но в този случай проявата на това чувство беше толкова директна, толкова реална, че я изплаши. Беше прекалено…

Опасна.

— Мис Чартърс?

— Съжалявам — каза тя. — Трудно е да се пребориш със спомените, а понякога е трудно дори да ги понесеш. — Което, осъзна тя с горчивина, беше по-вярно, отколкото й се искаше да признае. В този случай, „невъзможно“ беше по-точното определение — нямаше начин тя да е изтъкала парчето материя. — Това парченце плат е много, много специално за тъкачка като мен. Дизайнът е очарователен, а материята е като най-мек сатен. Или може би кадифе. Чувството, когато го докоснеш, се мени по необичаен начин. Каква необикновена и сръчна тъкачка трябва да е била жената, която го е сътворила!

— Баба ви?

— Не. Мисля, че не тя е тъкала това. Било е много отдавна. Много, много отдавна.

Древно чувство на непогрешима увереност зазвуча в нея, тихо като шепот, но настоятелно: почти хиляда години.

Хинъм погледна шала, който Серена държеше в ръка. Смесицата от цветове беше приятна, предположи или, по-скоро, се съгласи да допусне той, но не виждаше някакъв определен дизайн. А колкото до усещането за материята, от нея можеше да му настръхне кожата. Едва беше успял да го държи в ръка достатъчно дълго, че да го напъха в плика. А ето че тя го галеше, като че ли шалът беше домашна котка. Удивително!

Той поклати глава и извърна поглед. В другите вещи на Лизбет поне нямаше нищо грозно. Всъщност, те бяха най-красивите неща, които беше виждал. Много внимателно, той отвори портфолиото.

Дъхът на Серена заседна в гърлото й. В контраст с износената и вече поизбеляла кожа, цветовете проблясваха в дълбоки полутонове на рубиненочервено и лазурносиньо, на смарагдовозелено и златисто. Невероятните цветове бяха като песен в тихата стая. Елегантните черни калиграфски букви описваха време и места, които отдавна бяха забравени. Използваха древния език на прадедите, който много малко живи хора биха разбрали.

Сърцето й спря, трепна плахо, после заби учестено. Когато проговори, гласът й беше едва доловим като крехък дъх.

— Мили Боже!

Жълтият цвят проблесна като истинско злато, когато адвокатът обърна страница. Още цветове запяха в дизайн, датиращ от хиляда години. Благоговението накара кожата на Серена да настръхне като от електрически ток. Това беше нейният дизайн, същият, който я преследваше в съня през целия й живот.

— Не знаехте, че баба ви притежава това, нали? — запита Хинъм.

— Аз… Мисля, че сънувам. — Серена затвори очи, после ги отвори. Сънят все още беше там. Тя благоговейно погали с пръст единия край на меката и гъвкава страница. — Истински са!

— О, да. Съвсем истински. Четири листа, изписани и от двете страни. Общо осем страници.

— Истински. — Май й беше трудно да го проумее, камо ли да го приеме. — Но вие казахте, че в сейфа няма нищо ценно.

— Доколкото знам, това тук няма висока стойност.

Тя неохотно отклони поглед от неподвързаните останки на онова, което някога е било цял ръкопис с цветни инициали. Но това също беше спомен, който тя не можеше, не би трябвало, да има.

— Страхувам се, че са много ценни.

— Ако е така, те са толкова стари, че нито едно правителство не би могло да се надява да ги таксува. — Усмивката на Хинъм беше нежна и неописуемо тъжна. — Баба ви искаше вие да ги притежавате. Не видях никаква причина да искам да им бъде направена оценка и така вероятно да ви принудя да продадете наследството си, за да платите смъртния данък на правителство, което не е направило нищо за Лизбет и което дори не можа да я опази жива.

— Вие… — Серена се колебаеше. — Вие сте се интересували от нея, така ли е?

— Бих могъл да я обичам. Но тя не би го позволила.

— Съжалявам.

— И аз. — Той въздъхна, свали очилата и разтри носа си. Очите му бяха толкова тъмни, колкото някога е била и косата му. — Тя беше най-упоритата жена, която някога съм познавал. Инатът беше най-големият й порок. И най-голямата добродетел. — Отново въздъхна и пак постави очилата на носа си. Когато проговори този път, гласът му беше неутрален. — И последното е това.

За един много кратък миг Серена остана загледана втренчено в малкия запечатан плик, който адвокатът й подаваше. После го взе, отвори го с ножчето за писма, което той й подаде, и прочете онова, което Лизбет Чартърс беше сметнала за достатъчно важно, че да го предаде на внучката си от гроба.

„Серена,

Когато четеш това, аз ще съм мъртва. Няма място за тъга. Живях по-дълго от повечето хора, а всичките ми важни органи са прилично износени.

Ако това писмо стигне до теб само с четири страници от «Книгата на Мъдростта», значи съм се провалила и не съм изпълнила дълга си. От хиляда години тази книга се предава от майка на първородна дъщеря. Загубили сме няколко страници през вековете, но те са наистина много малко, сравнени с цялото.

До моето поколение, тоест — до мен. Предприех стъпки, за да ги върна. Вече съм толкова стара, че смъртта е по-скоро избавление, отколкото причина за страх. Ако се проваля и ти решиш да потърсиш наследството си, спомни си за мен такава, каквато бях на двайсет години. Мисли за мен като за жената, която бях. После мисли като детето, което ти беше някога — по времето, когато пустинята беше нова за теб. «Книгата на Мъдростта» ще следва хода на мислите ти.

Бъди много внимателна. Изработването на фалшификати е опасно изкуство.

Една мъдра жена не би се подлъгала по това. Но откога ли първородните дъщери в моя род се раждат мъдри? Със сигурност не са се раждали такива от хиляда години. Ако стигнеш дотам, където ще те отведат тези страници, не прави грешката, която направих аз. Бъди вечно движеща се мишена, а не патка, която седи на едно място.

Не се доверявай на нито един мъж поне по отношение на наследството си.

Животът ти зависи от това.“

Серена прочете отново писмото. Не за първи път й се прииска баба й да не беше така подозрителна по отношение на всичко и всички. Беше се доверила на Хинъм достатъчно, за да му остави писмото, но очевидно нямаше доверие дотолкова, че да сметне, че той няма да го прочете. Не беше дала повече информация от онази, която смяташе за абсолютно задължителна.

А тя не беше много и въобще не беше достатъчна, ако трябваше да се свърши някаква работа. Само я информираше, че има още страници някъде по света, че те са нейно наследство, след което следваше предупреждението да бъде изключително внимателна. То беше повече от ясно — подвижна мишена — но не беше толкова ясно как да си върне наследството.

Смръщила вежди, тя сгъна писмото и отново го постави в плика. Въпреки че любопитството на Хинъм беше очевидно, той се направи, че не забелязва как тя прибира плика в чантата си. Нито зададе някакви въпроси за съдържанието му.

— Искам да знам повече за тези страници — каза тя и ги посочи с ръка, като че ли можеше да става въпрос за други. Може би бяха прекалено цветни, прекалено живи. Може би бяха фалшификат. — Познавате ли някого, който може дискретно да им направи оценка?

Хинъм беше очаквал подобна молба. Подаде й още един лист хартия. Под адреса на офиса му имаше два адреса, придружени от телефонни номера и електронни пощи. Единият беше в Ню Йорк. Другият беше местен.

— Номерът в Палм Спрингс е на Ерик Норт — каза той. — Млад мъж, той има отлична репутация и познава всички нюанси на английските ръкописи. Разбрах, че пътува много, и затова е възможно точно в момента да не е в града.

— А вторият номер? — беше всичко, което каза Серена.

— Къщата „Уорик“.

Серена познаваше това име. Всички го познаваха. В света на аукционерите имаше три гиганта: „Сотби“, „Кристи“ и „Уорик“.

— Уорик отдавна се специализира в старите ръкописи — продължи Хинъм, — затова бих препоръчал тях. Имат малък клон и тук, но извършват по-прецизната и по-трудна работа в Ню Йорк. Ще бъде радост за мен да изпратя страниците там.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това.“

Серена се запита доколко ли е била с ума си баба й, когато е писала това. Но предпазливостта и недоверието имаха почти толкова дълбоки корени у внучката, колкото и у бабата.

— Благодаря — каза Серена, — но ще се погрижа сама.

— Както желаете. Позволих си свободата да направя цветни копия на страниците сам. — Наблегна леко на последната дума, за да я увери, че е подходил извънредно дискретно. — Макар че страниците не са особено крехки… — Той сви рамене. — Със сигурност няма да изглеждат по-добре, ако непрекъснато ги подмятат насам-натам в куфар. Един компетентен оценител би трябвало да може да каже от няколко цветни копия дали си струва труда и разноските да се направи оценка на оригиналите.

— Отново ви благодаря. Положили сте много усилия за клиент, когото дори не познавате.

Той се усмихна едва доловимо.

— Струваше си да видя очите на Лизбет отново.

Серена не знаеше какво да каже и дали въобще да каже нещо. Сълзите я задавиха. Без да мисли, тя взе древния шал и го уви около шията си. Той я успокои като ласка. В отговор тя докосна нежно плата.

После взе изненадващото си наследство и остави Мортън Хинъм на спомените му. Имаше нужда да отиде някъде на спокойствие и да помисли, сериозно, какво иска да предприеме.

Или не иска.

„Не се доверявай на нито един мъж. Животът ти зависи от това. Бъди вечно движеща се мишена.“