Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (2)

Глава 1

Една година по-късно

Палм Спрингс

Понеделник

Като по-голямата част от града, офисите на адвокатската фирма на Мортън Хинъм бяха останка от едно по-спокойно време, което особено ценеше лукса. От извитите във формата на арка прозорци на втория етаж се виждаха ниски сгради с червени покриви, високи палмови дървета и каменисти планини, които смаляваха до лилипутски размери всичко човешко. Вътре в просторната приемна, кремавите стени и пищните зелени растения успокояваха окото и духа. Солидните дървени мебели бяха старателно полирани и блестяха. Килимът беше износен, но все още красив, и приличаше на остаряла и овдовяла принцеса.

Също така изглеждаше и секретарката, която приемаше посетителите. Гласът й беше весел и неравен, без да бъде груб.

— Мис Чартърс? Мистър Хинъм е готов да ви приеме.

За миг Серена втренчи празен поглед в жената. В тази хладна и елегантна стая, в която се усещаше достолепният дух на закона и цивилизацията, на нея й беше трудно да си спомни, че баба й е починала от насилствена смърт при престъпление, което е по-характерно за големите градове, отколкото за пустотата на пустинята.

Много малко животни убиват просто защото са способни на това. Хомо сапиенс е първото сред тях.

— Благодаря ви — каза Серена с дрезгав глас.

По-възрастната жена кимна и въведе клиентката в офиса на Мортън Хинъм, след което затвори тихо вратата след себе си.

Бърз поглед разкри на Серена, че прозорците на офиса имат дървени капаци, а тапетите не се виждаха, защото всяка вертикална повърхност беше закрита от книги, чиито корици бяха така скучни и сухи като заглавията им. Различни правни документи лежаха разхвърляни по масивното бюро на Хинъм. Компютрите, подредени до далечната стена, изглеждаха не на място всред тези подвързани в кожа „паметници“ на минали решения и мнения.

Люлеещият се стол на Хинъм изскърца, когато той се изправи да поздрави клиентката си. Отдавна беше минал възрастта, на която другите мъже се пенсионират, но успяваше да запази ума си остър, като се занимаваше с делата на хора, много по-млади и по-дейни от него.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мис Чартърс — каза Хинъм и прочисти гърлото си. — Имам един изключително труден случай за попечителство… — Той отново прочисти гърлото си.

— Разбирам — каза Серена. Учтива лъжа. — Няма значение. — Истината. Беше й приятно да гледа през прозорците към планините, които бяха доминирали над детството й и бяха оформили мечтите й като възрастна. — Предполагам, че щатът Калифорния е готов да приключи делото за убийство на баба ми?

— Делото не може да бъде приключено, докато убиецът не бъде намерен. Но, да. Упълномощен съм, като изпълнител на завещанието й, да ви предам всички земни притежания на Лизбет Чартърс, баба ви.

Фактът, че той използва истинското име на баба й — Лизбет Чартърс — подсказа на Серена, че баба й наистина е имала доверие на този мъж. Такова, каквото имаше само към още един човек на земята — внучката й.

След това до съзнанието на Серена стигна и останалата част от изречението. Тя стисна устни, за да не се засмее горчиво. Земни притежания. Баба й беше живяла по спартански, изключително просто. И наградата й за това беше жестока, смърт.

— Разбирам. — Гласът на Серена не изразяваше нищо. — Фактът, че ще получа моето така наречено наследство, означава ли, че вече не съм заподозряна в убийството на баба си?

Сдържаният гняв, който се долавяше в гласа на клиентката му, накара Хинъм да я разгледа много по-внимателно. Среден ръст, небрежно облечена в сини дънки и сако от необичайна тъкана материя, тънко и стройно, но изключително женствено тяло, което някога би го възбудило много лесно и което и сега би могло да го заинтересува; златисточервеникава коса, сплетена на френска плитка, която се спуска чак до средата на гърба; триъгълно лице с очи, хладни и пресметливи като на котка. Документите, които държеше в ръка, издаваха, че е в началото на трийсетте. Но лицето й изглеждаше по-младо, въпреки че странните й на цвят очи излъчваха неумолима властност, присъща на императриците.

Лизбет Серена Чартърс също имаше такива очи. Виолетово-сини. Широко разположени. Очарователни.

Стряскащи.

Хинъм отново прочисти гърлото си.

— Вие никога не сте били сериозно заподозряна, мис Чартърс. Както ви обясни и детективът, просто такава е процедурата. Трябваше да се установи къде сте били в нощта, когато баба ви е срещнала смъртта, особено след като вие сте единствената й останала наследница.

— Да, детективът ми обясни. Но това не промени начина, по който се почувствах.

— Да, добре, сигурно ви е било много трудно.

— И все още е. Въпреки че баба и аз не бяхме близки, тя беше единственото семейство, което имах.

И всеки ден Серена се питаше дали ако бяха по-близки, баба й нямаше да е все още жива. Нямаше отговор на този въпрос. И никога нямаше да има.

Неочаквано, ръката й направи рязко и нетърпеливо движение.

— Хайде да приключваме с това. Имам работа.

— Работа? — Хинъм погледна документите, които държеше в ръка. — Разбрах, че сте на свободна практика. Че сте, така да се каже, сама на себе си шеф.

— Точно така. И нямам свободно време, за да упражнявам добрите си маниери. Шефката ми е истинска кучка.

Подобие на усмивка подреди по нов начин бръчките по лицето на адвоката.

— А тя ще има ли нещо против, ако отделите време за чашка кафе?

Серена се усмихна, въпреки че не хранеше добри чувства нито към закона, нито към неговите представители, нито към бюрокрацията на щата Калифорния.

— Благодаря, но наистина трябва да стигна до Люкадия, преди магистралите да са се превърнали в паркинги.

— Тогава бихте ли седнали поне за малко…?

Въпреки тревогата, опъваща нервите й, Серена отиде до креслото, което чакаше до бюрото на Хинъм. Външно спокойна, тя се застави да седи тихо. По-голямата част от живота си беше прекарала в опити да маскира енергията и интелигентността, които струяха от нея с такава сила, че караха околните да изпитват несигурност и нервност. Тя нарочно се облегна назад, кръстоса крака и зачака адвокатът да й каже това, което вече знаеше: баба й не притежаваше земни блага, които си заслужаваше да бъдат споменати.

Столът на Хинъм изскърца остро, когато той се разположи удобно.

— Подразбирам, че не искате да чуете всички подробности.

— Точно така.

Той кимна и размести листовете в ръката си.

— Наследявате онова, което е останало от къщата, и петте акра земя, на които е разположена. Няма право на задържане, нито каквито и да било дългове. — Подаде няколко листа на Серена. — Данъците са били платени миналата година. Помолих да направят оценка на щетите от пожара. — Подаде й още книжа. — Няма сметки, защото баба ви не е имала нито ток, нито течаща вода. Лизбет, мисис Чартърс, си е осигурявала всичко сама до последно.

Дори Хинъм да е смятал за странно това, че клиентката му е използвала името Елис Уивър в обществения си живот, а в личния си е останала Лизбет Чартърс, не каза нищо по въпроса. Повече от едно име се приемаше за законно, след като целта на използването им не беше да се укриват данъци или престъпни действия.

Серена пое книжата от ръката му и стисна зъби, за да не издаде чувствата си. А те варираха от силен гняв до разяждаща мъка, защото Лизбет Чартърс не заслужаваше насилствена смърт.

— Препоръчвам ви да направите нова оценка на земята — добави Хинъм. — Тази ми се струва завишена.

Серена се опита да се заинтересува от думите му. Не можа. Не и сега. Не и когато държеше в ръка всичко, което беше останало от живота на баба й: шепа официални документи, чиято стойност беше по-малко от онова, което Серена получаваше за тъкането на материята, смятана от собствениците на галерията за „изключително важна“. Но документите, също като галерията, оставяха толкова много неща незабелязани — всъщност всичко, което беше от значение: смехът и тишината, сълзите и топлината, когато духа студеният вятър, и споменът за уличните фенери, които хвърляха златиста светлина върху цялото й детство.

Никога не се беше чувствала бедна в къщата на баба си, макар сега да знаеше, че е живяла наистина мизерно.

Хинъм прочисти гърлото си. Беше свикнал лесно да разчита хората, но спокойната млада жена, която седеше от другата страна на бюрото му, за него беше затворена книга. Каквато беше и Лизбет Чартърс/Елис Уивър. Той отново прочисти гърлото си, подреди листовете, избра един и й го подаде през бюрото.

— Баба ви има банкова сметка — каза. — В Берн.

Когато думите стигнаха до съзнанието й, Серена фокусира вниманието си по-скоро върху адвоката, отколкото върху спомените за миналото.

— Къде?

— Берн, Швейцария. Сметка, която бива разпозната само по номера, а името на клиента се пази в тайна. Тайна сметка, с други думи. Затова и няма никакви документи. Само номерът на сметката, написан от ръката на Лизбет. Дори като изпълнител на завещанието й трудно успях да получа информация от проклетите швейцарци.

— Сигурен ли сте, че сметката е на баба?

— Напълно. — Хинъм се усмихна, доволен, че е успял да наруши спокойното изражение на клиентката. — По номера мога да предположа, че сметката е открита много отдавна. — Зачака Серена да запита колко пари има в нея. Все още чакаше, когато прочисти гърлото си и й каза. — В сметката има достатъчно пари, за да се покрият всички разноски по смъртта й. Както знаете, тя искаше да бъде кремирана и прахът да бъде разпилян по земята й.

Гневът и сълзите се бореха да вземат надмощие над гласа на Серена. Гневът спечели.

— Колко умно, че убиецът се е погрижил да изпълни последната й воля.

Хинъм трепна, когато долови острата нотка в гласа й. В този момент реши да спести на клиентката цялата истина: той беше направил формална кремация на останките на Лизбет, веднага щом шерифът беше позволил това. После беше навлязъл в дивата пустиня, която Лизбет наричаше свой дом, и беше разпилял праха й по вятъра.

Серена отново кръстоса крака. Това беше единственият признак за силните чувства, които я обземаха всеки път, когато си помислеше, че някой е убил баба й така жестоко по някаква прищявка. Да мисли за това, беше не само неприятно, но и безполезно. Застави мислите си да потекат в друга посока.

— Защо баба ми е имала тайна сметка в швейцарска банка?

— По обичайните причини, предполагам.

— Но тя не е била замесена в нищо криминално.

Хинъм се усмихна.

— Има много законни причини, заради които човек би искал да има тайна сметка. Баба ви много държеше на личния си живот. А и сметката е доста стара. Открита е много преди да се родите, предполагам. Няма нищо общо с вас, освен ако не решите да я закриете. Мога да направя това вместо вас.

Серена хвърли поглед на листчето в ръката си. Имаше 12 749,81 долара в чуждестранната банка.

— Сама ще се погрижа.

Адвокатът стисна устни. Не можеше да преброи колко пъти самата Лизбет е изричала тези думи. Сама ще се погрижа. Независимо колко упорито се беше опитвал, тя беше отказвала да му повери каквото и да е, освен най-неутралните законни услуги. Нищо лично. Тя беше мразила всички мъже еднакво и нямаше доверие на нито един от тях.

— Както желаете. — Безличните думи заседнаха в гърлото на Хинъм, както се беше случвало неведнъж и в миналото. Той се прокашля и й подаде малък плик, на който имаше обратен адрес на офиса му. — Тук има ключ за нейния сейф.

— В Швейцария?

Той се усмихна.

— Не. Палм Спрингс. В моето право на изпълнител аз…

— Го отворих. — Гласът на Серена беше хладен. Никак не й се нравеше мисълта, че някой е ровил из вещите на баба й. Имаше достатъчно от този елемент в смъртта й — самотната колиба и почти изгорелият пикап бяха опасани с жълта полицейска лента, а сивият й прах биваше безпокоен от всеки порив на вятъра.

— Тя ме назначи за изпълнител на завещанието. Аз съм служител на закона, мис Чартърс. Трябваше да се уверя, че в сейфа няма нищо, което да е от интерес за щата.

— Защо щатът би се заинтересувал, ако баба ми е оставила няколко спомена на внучката си?

— Ако, хм, спомените бяха с висока стойност, щеше да се наложи да платите още данъци след смъртта й.

— Разбира се. Как съм могла да забравя. — Гласът й не издаваше нищо, но твърдата линия на устните изразяваше силното й отвращение. — През целия си живот баба ми не е взела нищо от никое правителство — градско, областно, щатско или федерално. Но това не е спряло различните правителства да искат дял от нейното наследство, колкото и мизерно да е то.

Хинъм отключи горното чекмедже на бюрото си и нежно извади износено кожено портфолио, което едва се събираше в него, макар то да беше много широко.

— В сейфа имаше няколко неща. — Извади съвсем нов плик с размера на списание и го остави до портфолиото. — А това беше намерено всред останките от колибата, близо до тъкачния стан на баба ви.

— Какво е?

— Плат. Лежала е на него очевидно.

Всъщност детективите от полицията смятаха, че тя е пазела плата от пламъците, като го е държала в прегръдките си така, все едно е бил дете. А после е дошла непоносимата болка. Но Хинъм не мислеше, че е необходимо Серена да узнае всички клинични детайли на смъртта й, нито пък да види ужасяващите снимки, които полицията пазеше. По-добре беше някои неща да останат скрити.

— Очевидно? — запита Серена. — Не разбирам.

Хинъм въздъхна и разтърка носа си.

— Останало е много малко, и то предимно от каменните стени и каменния комин. Истинско чудо е, че това е оцеляло след пожара.

Смръщила вежди, Серена взе плика от ръката му, отвори го и извади плата. Той беше широк може би един фут, беше по-дълъг от един ярд, миришеше на дим, но не беше изгорен. Конците, от които беше изработена материята, бяха меки и еластични, блестяха във всички възможни цветове или, по-скоро, бяха в неопределен цвят, бяха едновременно матови и прозрачни и й говореха тихо на древен език, като я примамваха да вниква все по-надълбоко и по-надълбоко в незавършената тъкан, която я предизвикваше с абсолютното си съвършенство.

Това е мое.

Аз съм го изтъкала.

А всъщност никога преди, през целия си живот, не беше виждала това късче плат.