Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 22

— Инициалите казват по няколко неща — продължи да говори Ерик с неутрален тон. — Макар азбуката, която използваме, да се смята за християнска, тя е базирана на древната и смятана за варварска писменост на келтите.

Серена се опита да не мисли за обезпокояващото чувство за време и неясни спомени, които се комбинираха и я влачеха като силен и дълбок поток, бутаха я към прегръдките на Ерик. Опита се да се концентрира върху историята, която беше чела във връзка с историята на тъкането.

— На колко години каза, че е „Книгата на Мъдростта“? — запита тя.

— Нищо не съм казал. — Той се усмихна леко. — Но от това, колко видими са буквите, стилът на калиграфията и изборът на цветове, бих могъл спокойно да отсъдя — началото на дванайсети век, макар стилът на писане да отговаря на по-ранни векове.

— Не мисля, че смесицата между варварство и християнство е била нещо необикновено през дванайсети век — каза тя, като започна да гали леко шала, присвила очи, опитваща се да улови спомена. — Всъщност, че имало и папски декрет по въпроса. Папата дал ясно да се разбере, че от мисионерите се очаква да наложат християнството над съществуващите местни религии, а не да се придържат към чистота на вярата. Освен да проповядват, трябвало да прилагат и на практика толерантността.

— Папата бил умен човек. Хората обичали своите обичаи и празници. Своите свещени дни. Разговорът бил по-лесен, когато оставял традициите живи. — Погледна парченцето пергаментова хартия, което беше оцеляло толкова много векове. — Точно затова драконите, грифоните и други въображаеми зверове се появяват в толкова много ръкописи. Силите, които те олицетворявали във варварските времена, не били подвластни на християнството.

— Какво искаш да кажеш?

— Да вземем например елена. Във варварските времена той бил символ на прераждането.

— Заради падането и повторното изникване на рогата?

— Точно така. Но еленът имал и други качества. Като лъва и орела, не можел да понася змията.

— А къде са били всички те, когато ние сме били в Рая? — запита сухо Серена. — Биха могли да ни помогнат тогава.

Ерик се усмихна и едва устоя на желанието да усучи един нежен кичур от нейната коса около пръста си.

— В средновековието — каза той — еленът бил също така символ на чистотата и на самотата в живота.

— Чист и самотен, ха? Очевидно добрите монаси никога не били виждали елен, който се е въргалял в калта.

Той направи пауза.

— Никога не съм гледал на това по този начин. Но кой е казал, че символът трябва да представя цялата сцена?

— Със сигурност не и богоподобните и логични мъжки представители на човешкия род.

— Охо! Да не би да чувам гласа на баба ти?

— Вероятно. Баба ми беше мъдра жена.

— Имало е много мъдри жени през вековете. В средните векове били уважавани заради уменията си на лечителки. Мисля, че това е още една причина Ерик Мъдрия да се олицетворява с елена — предполагало се, че елените разпознават полезните и лечебни растения. От малкото, което съм виждал от „Книгата на Мъдростта“, Ерик очевидно бил добър познавач на билки.

— Един добре закръглен елен — каза тя с безизразно лице. — Имал ли е някакви други качества?

— Понякога еленът бил изобразяван с разпятие между рогата.

— Напълно по християнски.

— Еленът го има и тук. — Ерик наклони парчето кожа така, че да улови по-добре неспокойната светлина на свещите. — По времето на Ерик, рогата на елена поддържат ловен сокол, от чиято човка виси разпятие.

— Значението?

— Не знам. Очевидно имало е някакво значение за Ерик, защото използва високо стилизирана версия на този знак като колонтитул. Като го гледам на всяка страница на ръкописа, ми е по-лесно да реша коя страница след коя е.

— Колонтитул?

Той я изгледа с блеснали очи.

— Ще съжаляваш, че си попитала.

— Защо?

— Сложно е.

— И тъкането е сложно. Но се справям добре. Какво е колонтитул?

Ерик искаше да й покаже оригиналната страница, на която беше изобразена жена с огнена коса, която тъче и гледа към мъжа със сокола на ръката и хрътката в краката.

Но не каза нито дума.

Нещо гризеше съзнанието му. И по-точно — мисълта, че знае името на магьосницата от Силвърфелс, която укротила гордия Мъдрец. Нямаше причина Ерик да е така сигурен, но беше. Беше му се случвало много пъти в миналото: намек тук, размишление там, чувството, че се формира някакъв модел, а после сигурността се оформяше рязко и неочаквано. По-младите му сестри често се шегуваха, че притежава някакво свръхестествено чувство, защото знаеше, че ще изпаднат в беда, още преди това да се е случило. А той отговаряше, че просто е умен.

Умен, ясновидец, късметлия, или някаква друга дума, Ерик не се интересуваше от това. Той просто знаеше, че вижда някакво повторение на събитията, което повечето хора не забелязват.

Името на магьосницата беше Серена. Отвори уста, за да й каже за странното съвпадение. После я затвори. Съвпадения като това бяха забавни само когато се случваха на някого другиго. На дневна светлина. На трепкащата светлина на свещите, в тази уютна интимност, съвпаденията можеха да се окажат страшни. Ако кажеше на Серена името на любимата на Ерик, тя най-вероятно щеше да се втурне навън, без дори да погледне назад. По-добре да продължи да й обяснява за колонтитулите и символите.

— Ти попита — каза той с усмивка. — Помни: един лист се равнява на две страници, защото се изписва от двете страни.

— Един лист. Две страници.

— Представи си обработена животинска кожа, поръбена грубо на ръка и изрязана в правоъгълна форма — каза той.

— Готово.

— Сега я прегъни на две.

— Накъде?

— В средата, така че страната с космите да е отвън.

— Коя среда? Вертикално или хоризонтално?

— Правили са го и по двата начина, но не с една и съща книга. Така че, избери си едната посока и се придържай към нея.

Тя премигна.

— Добре. Прегъната е на две.

— Сега отново я прегъни на две.

— Готово.

— Ще спрем дотук, макар при повечето ръкописи страниците да били прегъвани още веднъж и още веднъж. Колко листа имаш сега?

— Имам… осем страници, което означава четири листа, направени все от едно и също парче кожа.

Той се засмя на бръчката на съсредоточеност, врязала се между веждите й, и наистина му се прииска да я изтрие с целувка.

— Сега постави твоето парче в друго парче, което е било прегънато по същия начин.

Очите й се притвориха.

— Готово.

— Направи го отново.

— Трето парче кожа?

— Да.

Очите й напълно се затвориха.

Той се загледа в дългите сенки на нейните мигли, в примамливата мекота на кожата й, добила златистия нюанс на светлината на свещите, в блестящите й устни, в розовото връхче на езика й, което леко и замислено ги облизваше, и така силно я пожела, че коленете му омекнаха. Част от него се запита дали чувствата са били така силни и за неговия средновековен съименник, дали заради това болката му не е оцеляла толкова много години.

А друга част от него се страхуваше, че ще открие отговора на този въпрос.

Наистина много мразеше съвпаденията. Те му напомняха каква голяма част от живота му всъщност не можеше да бъде контролирана.

— А сега отново ги разгъни, всичките — каза той. — Няма да ти е лесно.

— Разгъвам ги.

Пейджърът, закрепен за колана на Ерик, започна да вибрира. Той обаче нямаше да позволи на никого и нищо — дори на „Реъритис Ънлимитид“ — да му попречи да спечели доверието на Серена. Моделът, чието оформяне усещаше, беше едновременно сложен и откровено странен. Като че ли времето беше книга, която можеше да бъде сгъвана и разгъвана, подвързвана и отново разпилявана, и непоследователни страници се срещаха, като в същото време образуваха празнини, над които никой не можеше да хвърли мост.

Но умът можеше.

— Сега напиши непрекъснат текст на разгънатите кожи по такъв начин, че вътрешната страна да се среща с вътрешна, а външната — с външна — продължи да обяснява той, като полагаше усилие да запази гласа си спокоен.

Настъпи пълна тишина, която продължи около минута. После:

— Накара ме да се изгубя — призна тя.

— Много монаси също загубвали ориентация. Точно затова маркирали полетата на всяка страница със знак, който после им подсказвал как да сглобят книгата в правилния ред. Някои писатели използвали символи. Други използвали думи, които им подсказвали къде страниците трябва да бъдат пришити.

— Които символи и знаци се наричат колонтитули — каза тя победоносно и отвори очи.

Пейджърът му продължаваше да вибрира. Той все така не му обръщаше внимание.

— Тази идея използваме и днес — каза той, — макар отдавна да сме минали времето, когато са прегъвали кожи. Веднага щом ръкописът бивал подвързан, знаците и символите изчезвали в свързващия страниците шев.

Серена отвори уста да каже нещо, после осъзна, че Ерик е втренчил поглед в устните й, че ги изучава така, сякаш никога не е виждал нещо толкова примамливо. Обзе я някакво странно чувство, нещо като любопитство и страх едновременно, само че страхът май не беше истински… Разликата беше едва доловима, но силно изненадваща.

— Никога не съм знаела, че е толкова трудно да се направи книга — каза тя с дрезгав глас.

Той затвори очи. Когато ги отвори, гледаше навсякъде другаде, но не и в устните й. Онова, което преди малко му се струваше блестяща идея — да разгледат как са били правени ръкописите — сега му се струваше върховна глупост. Културно казано, за съвременните хора светлината на свещите и сексът вървяха заедно като гръмотевицата и светкавицата. Неизбежно.

Пейджърът най-после престана да вибрира.

— Това не е дори половината — каза той. — Дори не съм се докоснал до сложността на предмета.

Тя го чакаше да продължи. Когато това не стана, тя издаде звук, с който да го окуражи.

— Не сега — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто е. Аз ти показах моите. А ти ще ми покажеш ли твоите страници?