Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 68

Като сложиха газената лампа и принадлежностите за къмпинг в багажника на „Мерцедеса“, Ерик и Серена излязоха на асфалтирания път, който свързваше близката, ненаселена пустиня Моджаве с ярките светлини, пренаселеността и амбициите на цивилизованата Южна Калифорния.

Нито една кола не зави след тях. Ерик не беше забелязал следващи ги светлини и по магистралата, докато пътуваха към дома му. Не видя нито малкия пикап, нито светлия „Нисан седан“. Нито едно от двете превозни средства не беше паркирано пред замъка Норт. Никой не ги беше проследил от Палм Спрингс до безлюдното шосе, което водеше на изток от града, към пустинята Моджаве.

Ведно с автомобилите и бетона, бяха оставили зад себе си и облаците, които се бяха спуснали ниско над Лос Анджелис и се опитваха да погълнат Палм Спрингс. Но дори и да не бяха облаците, светлината не беше достатъчна, както обикновено. Нямаше луна, нито сребриста светлина, която да разнообразява мрака с невидими нишки. Зад лъчите на фаровете, шепа звезди блестяха ярко над главите им и хвърляха зловещи сенки.

През целия път Ерик продължи да поглежда в огледалото за обратно виждане чак докато стигнаха колибите на отшелниците. Лизбет беше една от тях. Тя беше и най-решителната. Нейната колиба беше най-отдалечена и много добре скрита.

Серена се събуди, когато той излезе от главния и свърна в черния път, дълъг няколко мили и ужасно неравен, с много разклонения, които водеха към разнебитени колиби или доникъде. В неговите околности местните излизаха просто да пострелят с пушките си. На ярката светлина на фаровете се виждаше, че от вчера, когато беше валяло дъжд, бяха минали няколко превозни средства, но независимо колко често Ерик проверяваше, той не виждаше други движещи се светлини нито пред, нито след себе си. Черният път беше безлюден докъдето стигаше погледът му.

Освен ако някой не шофираше със загасени светлини. Като експеримент, той изгаси фаровете и остави само габаритните светлини. А после продължи с напълно изключени светлини. Колата се движеше доста по-бавно, но беше достатъчно безопасно, защото той беше сигурен, че е сам на пътя, а по него нямаше никакви дупки или нападали камъни. Следите от гуми до изгорялата колиба бяха нещо различно. Те изискваха бдителност и добро осветление, особено след дъжд. Запали отново фаровете. Искаше да вижда какво идва срещу него, защото от мрака можеше да изскочи и някой койот.

— Е? — запита тя, когато той погледна в огледалото за пореден път.

— Всичко е наред. Засега. Лапстрейк трябва да е отвлякъл вниманието на Хелър. Никой не ни проследи, когато излязохме от Палм Спрингс. Никого не виждам в огледалото за обратно виждане. Нищо не виждам и пред предното стъкло, ако това има значение.

— Тогава защо изглеждаш така, сякаш си на погребение?

Усмивката на Ерик не беше по-весела от изражението му.

— Предполагам, че такова ми е естественото състояние. Роден съм си щастливец.

— А аз мисля, че просто ти се отразява липсата на достатъчно сън. Трябваше да ми позволиш да шофирам и да подремнеш малко.

— Не се нуждая от повече от пет или шест часа сън на нощ.

— Така ли? Имаш ли и други пороци, за които трябва да знам?

Усмивката стана по-нежна.

— Пороци, ха? А ти от колко сън имаш нужда?

Серена свали прозорчето наполовина. Свежият и студен въздух на пустинята я обгърна и съживи духа й.

— Аз спя по седем часа и дори повече. — Тя вдъхна дълбоко, за да напълни дробовете си с живителния въздух, да го остави да завладее дори съзнанието й, да стигне чак до дълбоките места, където се пазеха забравените й спомени. — Баба също не обичаше да спи. И колкото повече остаряваше, толкова по-малко спеше.

— Обикновено става така, когато хората навършат шейсет и повече години. Не мисля, че дядо спеше повече от два-три часа на нощ. — Докато говореше, Ерик не откъсваше поглед от огледалото. Колкото по-нагоре в пустинята се изкачваха, колкото повече „пресечки“ подминаваха, толкова по-малко следи от цивилизован живот забелязваха. — Имаш ли някакви предположения колко души живеят по протежението на този път?

— Има пет къщи, включително тази на баба ми. Нейната е най-отдалечената. „Пресечката“, която току-що подминахме, води към къщата на Джоли Барнс. Всъщност, по-добре е да се каже колибата.

— Джоли?

— Да. Никога не съм го познавала добре обаче. Дори не съм приближавала колибата му. Спомням си, че винаги пушеше цигара, пиеше много и никой не помнеше да се е мил някога. Май това е всичко, което може да се каже за него.

Ерик се засмя, въпреки че беше напрегнат и неспокоен. Казваше си, че космите по тила и ръцете му настръхват заради дълбокия мрак, заради наличието на множество следи от гуми на този иначе малко използван път, заради това, че наближават колибата на убитата старица… Но не искаше да признае, че е заради гласа, който беше и не беше негов, гласа, който чуваше в съзнанието си и който го предупреждаваше, че плътта е уязвима и тленна, а смъртта — необратима и че хората, които прозират моделите на света, са смъртни като всички други. Мълчаливо се запита дали не трябваше да остави Нийл да дойде с тях. Гласът не каза нищо по този въпрос. „Благодаря, приятелю, помисли си той саркастично. Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи.“ После осъзна, че говори на онези пет процента от себе си, които обикновено се опитваше да игнорира. Това не беше добре. Следващото, което можеше да го сполети, беше да види нечие чуждо лице в огледалото и да проговори на английски, който датира отпреди петнайсети век. И тогава онези момчета с белите престилки и многото ключове на колана щяха да дойдат за него.

— Това отклонение води към клисура — каза Серена и посочи вдясно. — Там хората стреляха по бутилки. Упражняваха уменията си на стрелци и побойници.

— Колко далеч е от пътя?

— По-малко от миля.

Ерик завъртя кормилото и се запъти към любимото място за стрелба на местните. Там нямаше нищо, освен счупени стъкла. Той обиколи един път клисурата и се върна на пътя.

— Виждаш ли онези бразди, които остават вляво от светлината на фаровете? — запита Серена след няколко минути.

Той издаде звук, който трябваше да й подскаже, че я слуша.

— Те водеха към колибата на баба — каза тя.

— А къде води останалата част от пътя? — запита той, като в същото време спря в началото на браздите.

На светлината на фаровете, следите от гуми се виждаха ясно. Те обаче водеха встрани от браздите, които свършваха до изгорялата колиба.

— Има блатисто място малко по-нагоре по пътя. Не може да се премине с превозно средство, а само пеш. Някои хора оставят колите си там и продължават пеш. Но повечето просто завиват и търсят друг път или се връщат.

Ерик отиде с колата до това място просто за да е сигурен, че никой не чака там в засада. Наоколо беше пусто. Никой не беше спирал наблизо през уикенда. Нямаше пресни следи от човешко присъствие, нищо, освен пустиня. Без да каже дума, той заобиколи, както и повечето от превозните средства, и се върна по пътя, по който беше дошъл.

— И започваш да ставаш като баба, нали? — запита Серена, когато той пое към колибата и спомените от детството й.

— Какво? — запита той, като огледа браздите, преди да вкара колата в тях.

— Параноик.

Той не оспори твърдението й. Би трябвало да се почувства по-добре, след като се беше уверил, че са сами. Нямаше коли там, където не би трябвало да има. Дори нещо повече, неговите следи от гуми бяха първите от доста време насам.

Но той не се чувстваше сигурен. И студените тръпки все така лазеха по тила и ръцете му. Стисна още по-здраво кормилото и се приготви за няколко издатини по пътя и за няколко изненади. Ако имаше по-добър начин да се отключат спомените на Серена, щеше да се откаже от този. Но нямаше. Е, така да бъде.

— А ти? — запита той. — Не започваш ли да мислиш като нея?

— Никога не съм разбирала баба си, точно затова съветът й да мисля като нея, когато тя е била на моята възраст, ми се струва толкова безполезен. Трудно ми е дори да си представя, че някога е била на трийсет, камо ли за какво е мислела тогава.

— Сама жена, отглеждаща дете всред пустошта на пустинята, с удобства, каквито е имало и през деветнайсети век. — Ерик поклати глава. — Не, не мога да си представя теб в тази роля. Но имаш все пак общи черти с нея.

— Това, че и двете сме жени? — запита сухо Серена.

— Че и двете сте тъкачки. Че и двете сте обвързани с „Книгата на Мъдростта“ по начин, който… — Той се поколеба. — Който е необичаен.

Известно време се чуваше само стърженето на гумите по неравната суха и скалиста почва. После тя въздъхна.

— Какъв смисъл има да отричам? — запита. — В мига, в който видях онези страници, сякаш нещо в мен се събуди от дълбок сън и каза: „Това е мое“. Така беше и с шала, само дето чувството беше много по-силно. — Пръстите й погалиха древната материя. — Звучи налудничаво, знам, но… — Тя сви рамене. — Това нищо не променя. Можеш да го наричаш както пожелаеш. Вече не ми пука. Истинско е. И само това има значение за мен.

— Знам как се чувстваш.

Тя му хвърли поглед, който той не успя да разгадае, защото в колата беше доста тъмно.

— Аз видях за първи път част от „Книгата на Мъдростта“, когато бях на девет — каза той. — И изпитах такова завладяващо чувство, каквото не бях изпитвал дотогава, нито пък изпитах след това. Освен когато срещнах теб. Не — каза, преди тя да е успяла да отговори. — Не е необходимо да ми харесва. Не е необходимо и ти да харесваш това чувство. Но то е истинско, проклето да е. Преследвал съм тази книга през целия си живот. Сънувам я, пиша страниците й, издигам се в небесата като ловен сокол и проклинам като ловджийска хрътка. Мечтая за жена с виолетови очи на магьосница и коса като огън, която ме гледа с гняв и любов, със страх и отчаяние. Предполагам, че и аз я гледам по същия начин.

Настъпи напрегната тишина, после се чу въздишка:

— Да.

Макар че тя произнесе думата много тихо, той я чу. Нещо се пробуди дълбоко в него, нещо, което много приличаше на гняв и любов, на страх и отчаяние.

— Не ми харесва чувството, че живея нечий друг живот — каза Серена сковано.

— И на мен.

— И ще се отречеш ли от „Книгата на Мъдростта“ заради това? — „Ще се отречеш ли от мен?“ беше въпросът, който не изказа на глас.

— Не съм сигурен, че имам избор. — Тонът му беше толкова сериозен, колкото и изражението му.

— Пусни мен на свобода.

Той извърна рязко глава към нея.

— Какво?

— Остави ме да сляза тук — каза тя спокойно. — Завий и се прибери у дома си. Обещавам ти, когато намеря „Книгата на Мъдростта“ или още няколко страници от нея, ще ти дам достъп до тях. Ако нямам деца, книгата ще бъде твоя и ще можеш да я предадеш на твоето потомство. Съгласен ли си?

— Серена, какво по…

— Спри колата! — настоя тя и протегна ръка към дръжката на вратата.

Той натисна едновременно бутона за автоматично заключване и спирачките.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Нищо. Заради теб е, не заради мен. — Гласът й заглъхна.

Той я погледна по-внимателно и отново почувства особена промяна в себе си, сякаш се издигнаха някакви цветни сенки и различни отрязъци на времето се смесиха, отново се пробудиха гневът, любовта и отчаянието.

„Ти дойде при мен веднъж, притеглен от събития, чиято невъзвратимост не искаше да видиш. Аз платих за това, че бях примамката. А ти плати за това, че падна в капана. Нашето дете…“

— Няма значение — каза Серена мрачно. — Беше много отдавна. Но за какво е миналото и силната болка, която причинява, ако не за да се учим от него? Така че, върни се при онова, което разбираш, Ерик Норт. И ме остави да отида там, където трябва.

— Няма да те оставя да отидеш никъде без мен! Трябва да знам какво става!

— Такъв ли е изборът ти? Изборът на свободната воля?

— Какви…

— Това ли е изборът ти?

Тишината изпълни колата. И тогава той разбра — тя никога вече нямаше да приеме думата му, ако сега се откажеше.

— Да. Моят избор, изборът на моята свободна воля.

И тя вдигна ръката си от дръжката на вратата.

В тишина, изпълнена с необичайни сенки, те изминаха и последната четвърт миля до колибата на другата Серена.