Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Пустинята край Палм Спрингс

Четвъртък вечер

Клиъри Уорик Монтклеър крачеше неспокойно из всекидневната стая на личния си апартамент в Къщата „Уорик“. Крилото имаше десет стаи и беше предоставено на нейно разположение след развода й, когато се беше върнала в дома си с невръстния си по онова време син. В някои дни не беше сигурна дали баща й я беше наградил, или я беше прокълнал с щедростта си. Знаеше, че я държи изкъсо и командва живота й и че в това отношение няма равен на себе си, но не знаеше защо е така.

За разлика от Норман Уорик, Клиъри предпочиташе съвременни мебели. Или поне по-съвременни от периода на Луи XV. Нейната стая не беше запълнена с масивни кафяви мебели. Леки килими и геометрични мебели, покрити с дамаски в бежово, кремаво и бяло, придаваха елегантност и просторност на главната стая. Произведенията на изкуството по стените и масичките бяха главно авангардни, което ще рече, доста скъпи и достъпни само за клиенти, готови да се оставят в ръцете на експертите по съвременно изкуство. И тъй като Къщата „Уорик“ беше буквално наводнена от такива специалисти, които с удоволствие съветваха новобогаташите, Клиъри смяташе за свой дълг да излага изкуството на двайсет и първи век в дома си, за да уравновесява вкуса на баща си към античното.

Истинската страст в живота й не бяха нито изкуството, нито антиките, а бизнесът: Къщата „Уорик“. За нея нямаше значение как украсява дома си или офиса си, стига това да допринасяше за репутацията на Къщата „Уорик“ като определяща вкуса на пазара. По този начин се пълнеше и бюджетът на къщата.

Въпреки иначе напълно практичния си ум, Клиъри беше прекарала по-голямата част от живота си в опити да угоди на баща си и да замени успешно по-големия си брат, който беше изпил предостатъчно количество водка, след което беше блъснал автомобила си „Мазерати“ в една бетонна стена. Макар да знаеше, че и двете неща — да угоди на баща си и да замени брат си — са невъзможни, тя продължаваше да вярва дълбоко в душата си, че ако просто продължава да прави каквото е необходимо, и то достатъчно често, татко най-после ще одобри своето малко момиченце.

Независимо колко често или колко бурно умът на зрялата жена се бореше с детето в нея, детето Клиъри беше много твърдоглаво и заставяше жената Клиъри да продължава с опитите си да извърши невъзможното.

Дори след като Клиъри се разведе със съпруга, който баща й не одобряваше, и доведе сина си в къщата, тя по-често беше възнаграждавана с остри забележки, отколкото с нещо друго. Без да обръща внимание на това, тя беше прекарала години в опити да го убеди, че е толкова способна да сподели отговорността с него и да управлява Къщата „Уорик“, колкото и покойният й брат.

Не беше успяла. Всеки ден, по няколко пъти на ден, баща й даваше ясно да се разбере, че ще живее достатъчно дълго, за да обучи внука си и той да поеме юздите, не тя. А дотогава, Пол Карсън имал остър ум и усет за бизнес също толкова, колкото и за охраната на хората и информацията.

Клиъри си казваше, че за нея няма значение това, че баща й няма вяра в нея, че онова, което е важно, е продължението на семейството. В добрите дни дори сама си вярваше.

Днес не беше един от тези дни.

— Защо не ме оставя аз да се погрижа? — каза на глас Клиъри. — По дяволите, човек ще помисли, че все още си смуча палеца!

Пол протегна дългите си крака и се възхити на скъпите си, тъмни обувки, които блестяха на фона на белия килим. Остави думите на Клиъри да минат покрай ушите му. Беше чувал всичко това и преди. И щеше отново да го чуе някой ден. Това просто беше част от работата му като шеф на охраната и дясна ръка на „Уорик“, както и от ролята му на дискретен любовник на Клиъри.

— Когато го попитах дали има някакъв напредък в търсенето на момичето, той ми каза да си гледам моята работа! — повиши глас Клиъри. — Като че ли неговият бизнес не е и мой! А кой се справя с оплакванията на целия персонал? Кой се грижи данъците да бъдат платени, кой наема хората? Кой тъпче с пари всичките проклети вдовици? Кой е на път триста дни в годината, за да притиска длъжниците и да напомня на хората за Къщата „Уорик“? Кой…

Пол хвърли скришом поглед на часовника си. Изискан, златен, скъп, той беше глупава проява на разкош, защото не можеше да прави нищо друго, освен да отмерва секунди, минути и часове. Не можеше да получава факсове, гласова поща, нито дори електронна поща, не можеше и да изпраща съобщения, не можеше да смята, нито имаше игри, не можеше да запаметява адреси и рождени дати. Правеше превъзходно само едно нещо: тиктакаше и казваше колко е часът.

Но на него можеше да се разчита и, в изпълнението на тази единствена функция, той беше по-скоро като оръжие. Без глупости. Без объркване какво трябва да се направи. Без съмнения за това, какво ще стане после. Просто се прицели и стреляй.

Като потисна прозявката си, Пол отпусна дългото си тяло в по-удобно положение на ниския стол, чиято овална форма, скрита в кремава драперия, и жълти крака му напомняха патица. Искаше му се да може да затвори очи и да дремне няколко минути. Снощи двамата с Клиъри бяха раздрали чаршафите от страст. Приличаха по-скоро на млади и разгонени тийнейджъри, отколкото на зрели хора. Или по-скоро, той. Клиъри не беше чувствена жена. От друга страна, беше нетърпелива да угоди, да достави удоволствие и се беше научила да го задоволява като никоя друга. Общо взето, той нямаше от какво да се оплаче, а имаше много, за което да бъде благодарен. Така че щеше да продължава да си държи устата затворена и да слуша нескончаемите оплаквания на любовницата си за това, какво говедо е баща й.

Не че Пол не беше съгласен с нея. Норман Уорик наистина не беше приятен човек. В това нямаше никакво съмнение. Но ако ще и сто пъти да го повтаряш, нищо не се променяше. Щом не можеше да се промени нещо дори когато съществуваше кръвна връзка, едва ли можеше да се очаква подобрение в отношенията работодател — подчинен.

Или в отношенията между любовниците.

— … се грижи и трите къщи да бъдат пълни с обслужващ персонал, с провизии, излъскани до блясък и готови той да ги посети по всяко време — продължаваше да говори Клиъри. Тя стисна устни, както винаги хваната в капана на собствените си чувства — не знаеше дали трябва да е ядосана на баща си за неговата безчувственост, или на себе си, че все още обръща внимание на това. Но днес и стискането на устни не помагаше. Нито накланянето на главата назад. Сълзите се събираха в очите й, горещи като гнева на малко момиче. — О, по дяволите!

Пол почти въздъхна. Щом веднъж се стигнеше до това положение, нищо не можеше да се промени. Стигнала до сълзите, тя щеше да ги пролее. Той разбираше проблема на Уорик, защото самият имаше такъв проблем. Екстазите и агонията на човешките чувства просто минаваха покрай него. Знаеше, че те са истински, също както знаеше, че никога няма да ги изпита. Нито пък Уорик. Единствената разлика между двамата мъже беше, че Уорик беше роден в семейство, което беше достатъчно добре финансово, така че на него не му се налагаше да проявява фалшиви чувства, за да бъде приеман.

Пол не беше имал такъв късмет. Неговото семейство работеше упорито, трудът им даваше плодове, но едва бяха успели да си пробият път през бедността, за да стигнат до нисшата средна класа.

Тъй като беше умно момче, Пол скоро беше разбрал, че, що се отнася до чувствата, той е различен от хората, които го заобикалят. Следващото, което беше научил, бе, че обществото отхвърля хората, които са различни от останалите. И последното му прозрение беше, че отхвърлените не могат да се издигнат, независимо колко са умни или безмилостни.

Пол беше решил да не бъде един от отхвърлените. Той започна да изучава хората и се научи да разчита техните нужди. Тогава, ако си заслужаваше усилието, той им даваше онова, от което имаха нужда.

Наведе се напред, улови Клиъри за ръката и я придърпа в скута си.

— Ела тук, сладката ми. Ела и си поплачи добре. Аз разбирам колко безценна си ти.

Тя за последен път се опита да се възпре, после се отпусна в познатата й прегръдка. Капнаха няколко сълзи, после още няколко, после рукна цял порой, който спря тъкмо навреме, преди да напои ризата му.

Скоростта, с която се променяха настроенията й, го очароваше. Така надничаше в свят, в който никога не би могъл да влезе — свят, който пазеше тайната на успеха.

Тесните му длани галеха с бързи движения рошавата й коса, спускаха се по тънкия й гръб и слабите, както беше модерно, бедра. Той предпочиташе по-пълни жени, но нямаше намерение да го каже на Клиъри. Тя отчаяно искаше да изглежда като малко момиче, без съмнение, за да спечели по-бързо одобрението на татко. Ако това означаваше да изяжда по една маруля и един морков на всяко хранене, значи само това можеше да яде.

Освен това онези части, които го интересуваха, бяха все още меки и влажни. Ако на опаковката й липсваше сексапил, той можеше да затвори очи и да премине по-нататък.

— Остави аз да говоря с него — каза Пол. — Понякога успявам да стигна до съзнанието му.

Тя си пое въздух, което можеше да означава, че или се кани да въздъхне, или отново да започне да подсмърча.

— Ами ако получи удар и умре?

Ако това се случеше, Пол щеше да танцува жига, защото Клиъри щеше да наследи страшно много пари. Знаеше обаче, че тя не иска да чуе и дума за това.

— Няма. Не и днес.

Което най-вероятно беше, за нещастие, истина.

— Той не може да умре. — Гласът й беше напрегнат, отчаян.

Не за първи път, Пол се запита как може иначе умна жена, наближаваща петдесетте, да бъде толкова глупава по отношение на елементарните факти от живота: хората умираха. Непрекъснато. По различни причини. Въобще без причина. Всеки ден. През целия ден. И през нощта също.

Но единствения път, когато се опита да изтъкне този факт, Клиъри беше избухнала и го беше нарекла студено чудовище. Трябваше му цяла седмица, за да я приласкае отново и тя да започне да му говори пак, а минаха още две седмици, преди да се съгласи да правят любов.

Пол се учеше от грешките си.

Той целуна Клиъри по челото и отново погали гърба и бедрата й.

— Този издръжлив и жизнен мъж ще доживее да духне стоте свещи.

Тя въздъхна и се сгуши по-плътно в него.

— Знам. Но просто се тревожа за него. Не искам той да умре, преди… — Гласът й заглъхна. Преди да осъзнае каква добра дъщеря съм.

— Преди — какво? — запита Пол.

Раменете й трепнаха. Тя не искаше да признае нуждите си дори пред себе си. Правеше всичко възможно да ги скрие от околните, дори от мъжа, когото обичаше толкова силно, колкото беше възможно след обичта й към бащата.

— Не знам. — Тонът й беше сприхав като на малко момиченце.

Но езикът, който ближеше врата му, беше женски. Също и ръцете, които посягаха към колана на панталона му. Пол се усмихна и се премести така, че да й бъде по-удобно. Хубавото в това да даваш на хората онова, от което имат нужда, е, че по-умните от тях ти отвръщат със същото.

Клиъри беше умна.

— Обещаваш ли, че ще вземеш онези страници? — каза тя. — Трябва да държим работата под око, в противен случай, ще се слеем с онези малки къщи, които дават обяви чрез интернет. И така ще бъдем погълнати от „Кристи“ или „Сотби“, или дори — пази Боже! — от аукционната коалиция.

Той почувства устата й да се заравя в отвора на дюкяна му и нададе стон.

— Обещай ми — каза тя и го облиза.

Бедрата му потръпнаха.

— Обещавам.

Тя се усмихна и се почувства по-добре. Не можеше да контролира баща си, но със сигурност можеше да привлече вниманието на неговата дясна ръка.

Беше толкова лесно — като да ближеш захарна пръчица.