Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (32)

Глава 31

Като все още кипеше от гняв заради липсата на доверие у Серена, Ерик организира тръгването им с няколко резки команди. Баба й беше търсила страниците, когато беше убита. Серена също търсеше страниците и ето че я следяха. Не трябваше да си изключително умен, за да направиш вярното заключение. Стомахът му се свиваше от тревога.

Не се и опита да скрие, че оставя голямото кожено портфолио в своята кола. Всъщност направи всичко възможно, само дето не запали огньове и не заби барабани, за да привлече вниманието на опашката.

Ерик всъщност не очакваше опашката да приеме всичко на доверие. Ако беше професионалист, той щеше да изчака малко, за да се увери, че къщата е празна. После щеше да мине през нея като ураган, да обърне всичко наопаки, за да намери страниците. А можеше да реши да проследи Серена. Тогава просто щеше да потегли заедно с тях.

Ерик обаче беше готов да се обзаложи, че човекът ще остане в Люкадия достатъчно дълго, за да прерови къщата. Може би имаше помощник в работата, а можеше и да е поставил датчици в колите им, за да ги намери след това. Така беше постъпил и Ерик в миналото, когато беше проследил един от приятелите на сестра си. Онзи, който беше откраднал най-хубавите страници от оцветените ръкописи на Ерик и сякаш беше потънал в земята заедно с тях. Батериите на радиото за проследяване бяха работили няколко дни, които се оказаха достатъчни за него.

Като се увери, че опашката вижда всяко негово движение, Ерик постави малкия сак с вещите на Серена на задната седалка на автомобила си. Макар да беше прибрал задните седалки, пак имаше много малко място за чантата. Малката Бети беше вече поставена в превозното средство, както и достатъчно прежда да се огради целият континент Африка. Отгоре на купа беше поставена клетката с мистър Пики. Или, по-точно, под купа. Серена му беше казала, че котаракът не обича да гледа как светът му се руши край него. Това го подлудявало. А след това буквално му прилошавало.

— Знаех си, че ще успеем да съберем всичко — каза Серена, като надникна вътре.

— Сигурна ли си, че не искаш да вземеш Голямата Бети? — запита язвително той.

— Сигурна съм.

Тя седна на седалката до шофьора, затвори вратата и закопча колана с уверено движение — като че ли винаги готова да поеме в неизвестна посока с непознат мъж.

„По дяволите! — помисли си Ерик. — А може би наистина го прави достатъчно често.“

Понечи да каже нещо остро и неприятно по въпроса. После забеляза лекото треперене на пръстите й, докато тя приглаждаше назад буйната си огнена коса. Независимо колко спокойна изглеждаше, истината беше, че ужасно се страхува.

Това уж трябваше да го накара да се чувства по-добре. Но не стана така. Тъй като беше отгледал по-малките си сестри, той знаеше прекалено много за интелигентните, независими и много твърдоглави жени, които искаха да се справят съвсем сами с живота. Серена се страхуваше сега, но това щеше да отмине. И когато това станеше, той щеше да е спечелил много важна битка. Ръцете му щяха да са пълни.

Мисълта, че може да държи в прегръдките си Серена Чартърс, накара сърцето му да забие учестено и гореща кръв да потече във вените му. Колкото по-дълго беше близо до нея, толкова по-силно копнееше да я опознае. Дълбоко. В библейския смисъл. Би могъл да се справи с хормоналната буря, но спомените от средновековието, които го нападаха непрекъснато, го изваждаха от равновесие и го караха да застава нащрек като преследвано животно.

Винаги беше вярвал, че на този свят има много повече неща от онези, които западният рационализъм може да обясни. Единствената разумна мисъл беше, че нито една култура не може да има отговори за всички векове.

По същия начин, той вярваше, че необясними неща се случват с другите хора, не с него. Той беше играл бейзбол в колежа, беше учен в областта на средновековието, можеше да изработва оцветени ръкописи, беше планинар, обичаше да се катери по скалите и, в деветдесет и пет процента от случаите, беше напълно нормален човек.

Но не беше нормално да пазиш спомените на другите хора, това и той го признаваше. Качи се в колата и затвори вратата. Онези пет процента можеха да се окажат истинско изпитание.

— Казах ти, че плодовете от дървото в задния двор са лимони, а не портокали — каза Серена.

— За какво говориш?

— За теб. Изглеждаш така, сякаш смучеш лимон.

Той се усмихна и показа два реда здрави бели зъби. Усмивката му приличаше на човек, който умира от глад и вижда пред себе си храна.

— Така по-добре ли е?

— Не. Захапи пак лимона.

Когато запали двигателя, мистър Пики започна нещастно да мяучи.

— Всичко е наред, миличък — каза тя успокоително.

Размърда се и накрая успя да пъхне ръка между двете седалки и да му подаде един пръст. Виковете му, изразяващи силна степен на стрес, преминаха в мъркане. Ерик хвърли поглед през рамо, после се извърна и се загледа по-продължително. Котаракът смучеше пръста й като малко котенце. Имаше замечтано изражение на котешки екстаз.

— Успокои се — каза Ерик и излезе на уличното платно.

— Не мога да го слушам как хленчи. Къса ми се сърцето. Скоро ще заспи и аз ще издърпам ръката си. Това ли е колата?

— Бежовият „Нисан“?

— Да.

— Той е, но не гледай втренчено.

— Само се опитвах да запомня номера.

— Вече го имам.

„Нисанът“ изчака може би тридесет секунди, преди да опише обратен завой и да ги последва. Ерик изруга. Наум.

— Той е зад нас — каза тя.

— Видях.

„Нисанът“ остана зад тях, докато стигнаха северния изход към рампата на шосе №5. После зави в друга посока.

— Защо зави в обратна посока? — запита тя.

— Може би има нужда от гориво — отговори Ерик, но се съмняваше в това. Най-вероятно опашката искаше да се увери, че не са оставили портфолиото някъде, преди да излязат на магистралата. Щеше да се върне и да претърси къщата.

Ерик натисна силно газта. Автомобилът се стрелна напред като хищник след плячка. Много бързо достигна скорост от седемдесет и пет мили в час. Беше купил „Мерцедеса“ не само защото вървеше и по лоши настилки, но и защото достигаше висока скорост по магистралите.

Серена чакаше Ерик да продължи да говори. Той мълчеше.

— Какво ще правиш с номера на колата му? — запита тя накрая.

— Вече го направих.

— Казвал ли ти е някой, че можеш да ядосаш и най-търпеливия човек?

— Сестрите ми. Често. Какво мислиш, че е имала предвид баба ти, когато е споменала „изкуството фалшифициране“?

Гърбът на Серена се скова. Ерик не отговаряше на въпросите й, но имаше наглостта да задава въпроси. И така, тя му отговори с първите думи, които се появиха в съзнанието й.

— Върви по дяволите!

— Не мисля, че баба ти е имала предвид точно това.

— Точно това щеше да има предвид, ако те познаваше.

Ерик стисна по-здраво кормилото и овладя гнева си.

— Това не е игра.

— Каза го и преди. Но със сигурност има определени правила.

— Какви правила?

— Ти питаш. Аз отговарям. Ти не отговаряш.

— По дяволите!

— Да, по дяволите.

Той й хвърли кос поглед. Тя не забеляза. Гледаше страничното огледало.

— Следи ли ни пак? — запита тя.

— Още не.

Тя въздъхна от облекчение.

— Щом сега не е на магистралата, значи ни е изгубил. — С крайчеца на окото си улови тънката усмивка на Ерик. — Не е толкова лесно?

— Той ме видя да вземам страниците.

— Това може и да е измама.

Усмивката му стана по-широка, без да стане по-топла. Баба й може и да беше сгрешила накрая, но със сигурност беше отгледала умна внучка.

— Да, може. Той най-вероятно претърсва къщата ти в момента, за да се увери.

— Какво? Извикай полицията!

— И какво да им кажа? Ние пътуваме по шосе №5 на север и мислим, че някой е влязъл с взлом в къщата ти?

— Да!

— Дори ченгетата да ни повярват, той ще си е тръгнал по времето, когато те стигнат там. Този човек не е нов в играта.

— Откъде знаеш? Познаваш ли го?

— Изпратих номера на колата му на някого, когото познавам. И получих много информация в отговор.

— Той ли е убил баба ми? — запита Серена рязко.

— Това не беше част от информацията.

— А какво беше?

Той отново започна да избягва въпросите й. После размисли. Ако знаеше за Лошия Били, можеше да се постарае да се разбира по-добре с него.

— Уйлям Уолъс, известен като Лошия Били, е частен детектив, което ще рече маса мускули, които някой наема.

— Бодигард?

Ерик си помисли за Нийл, който известно време беше „ловил“ куршуми по целия свят.

— Лошия Били не е законен бодигард. Той е студен. Той е самият бизнес. В зависимост от цената, ще ти счупи или ръката, или врата. Истинско дворно куче, при това — помияр.

— И ти мислиш, че той е по следите на страниците?

— Имаш ли по-добро обяснение за това, защо ни преследва?

— И как е разбрал за страниците? Не съм казала на никого, освен на теб и на Къщата „Уорик“.

— Не ме гледай. Ако исках ръката или врата ти, щях досега да съм ги счупил.

Серена не оспори. Не можеше. Това беше единствената причина да е с него сега. Можеше да му има доверие, че няма да я убие.

Поне не преди да са намерили „Книгата на Мъдростта“.

Макар чувствата да й подсказваха, че Ерик не е убиец, разумът спокойно твърдеше, че трябва да следва съвета на баба си: „Не се доверявай на нито един мъж“.

— Уорик дори сметна, че страниците са фалшификат — изтъкна Серена. — Защо тогава Къщата „Уорик“ да изпраща човек да ме следи?