Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (35)

Глава 34

Нийл можеше да гледа трансакцията от някоя от приземните стаи, специално пригодени за целта. Те всъщност представляваха прозорец, през който можеше да се гледа само от едната страна, за тези, които не вярваха на нищо друго, освен на собствените си очи. Но предпочиташе да гледа от офиса си. Гледката беше много по-добра. Цели две стени бяха заети от монитори с цветни екрани, които му позволяваха да вижда всички помещения в „Реъритис“ с изключение на частните покои на Дейна. До този момент тя отказваше да позволи на камерите да шпионират и нея. Казваше, че по-скоро би живяла в непрекъсната опасност.

В момента обаче тя беше в безопасност. Беше с Риса Шеридън в стаята за трансакции и обясняваше на клиента защо златната огърлица, която съпругата му беше купила на годишния открит пазар в Аризона, не е много ценна и че най-вероятно е част от музейна колекция, открадната преди около три години.

Нийл набра аудио опцията и се настани да слуша. И да гледа. Риса, като Дейна, винаги си струваше да бъде гледана. Беше, като да гледаш два великолепни вълка да се разхождат всред стадо от агнета, за да изберат следващата си жертва.

— … техниката е стара, да — казваше нещастният клиент, но днешните бижутери често имитират древните техники, нали?

— Казват се „реплики“ — проточи гласните Риса. — Някои са много добре изпълнени. Ако се продадат като стара стока, им казваме „фалшификати“. И това е един от тях.

— Защо сте толкова сигурна?

Дейна познаваше Риса достатъчно добре, за да схване правилно значението на жеста й — тя прокара бързо ръка през късата си черна коса. Риса вече започваше да се уморява да повтаря на този твърдоглав мъж с холивудската прическа онова, което той вече подозираше: снабдителите на съпругата му не играеха играта законно, а така никой нямаше да стане богат.

— Маккой — каза тихо Дейна в почти невидимия микрофон, който носеше винаги на ревера си, за да й помогне в точно такива конфузни моменти.

— Идва — отговори Нийл. Завъртя стола си, натисна бутона на интеркома и каза: — Фактоид, веднага.

— Да — дойде отговорът. Гласът беше силно запъхтян.

— Звучиш така, сякаш току-що си изкачил стълбите на бегом.

Маккой издаде звук, с който признаваше вината си.

— Аз просто, хм, оглеждам помещенията.

— Как е Гретхен?

— Гореща, човече. Гореща.

— Хайде, побързай. Дейна е в стаята за огледи № 2. Има нужда от теб.

— Там съм.

Нийл видя Дейна да докосва леко лявото си ухо и разбра, че Маккой се е свързал с нея посредством устройството, което тя носеше като обеца. После тя започна да говори в микрофона на ревера си. Каза на Фактоид да провери в базата с данни за откраднато златно бижу, около четвърти век преди новата ера, Мала Азия или по-вероятно Гърция, много вероятно от мястото, известно като Патикапайон. Докато тя даваше инструкции на Маккой, Нийл посвети вниманието си на Риса.

Тя се приготвяше да убие жертвата.

— … копринената корда, която придържа златните мъниста, е изработена съвсем скоро, а не през четвърти век преди новата ера — продължи да говори Риса с ниския си алтов глас. — Съвсем наскоро е добавено и устройството за закопчаване. Въпреки че е направен опит материалът да отговаря на златото, той не е съвсем успешен. Ако се съмнявате в думите ми, ще направим тестове на закопчалките и на мънистата и ще ви кажем откъде и откога произлиза златото на двете. Няма да е от едно и също място, нито от един и същ период.

Мъжът я погледна и сякаш изказа на глас мнението, че тестовете въобще не го интересуват.

— Мънистата — каза тя — не са съвременни, но са, с изключение на четвъртото вляво, всички от едно и също време и място. Ако погледнете още веднъж екрана, който е от лявата ви страна, ще ви покажа как стигнах до това заключение. Ясно се вижда, че мънистата са изработени от меко, почти чисто, злато и дълго, дълго време са се трили едно в друго.

Той изсумтя.

— Вероятно един и същ човек е добавил четвъртото мънисто вляво и закопчалките — продължи да говори тя. — Златото изглежда почти същото. Отново има тестове, които ще докажат дали златото е добито в същата мина като останалите мъниста. Нямаме средства, с които да установим възрастта на златото, както ви обясних и по-рано. На този етап, аз съм уверена, че разполагате с ценни мъниста, с изключение на едно, но кордата и закопчалките са със съмнителен произход и качество.

Мъжът измърмори нещо крайно неприятно под носа си.

— При тези пари, които вземате за оценка, бих очаквал нещо повече, хм…

— Какво? Да проявим съчувствие ли? — каза тя с дрезгавия си протяжен глас.

Той сви рамене и пъхна вратовръзката си в сакото на скъпия си вълнен костюм с жеста на човек, който прекарва много време в избора на дрехи.

— Да, предполагам.

— „Реъритис“ определят таксите — каза Риса. — Аз съм просто външен консултант. Нямам финансов интерес, нито пък някакъв друг, освен истината.

— Да, добре, но аз съм купил нещо на загуба, така излиза.

— Такова е естеството на пазара за подобни стоки. — Усмивката на Риса му подсказа, че тя вече не вярва на историята му за открития пазар в Аризона. — Хората биват редовно мамени на такива места. Съжалявам, че и вие сте един от тях.

Нито един от двамата не вярваше в съчувствието й.

— А, ето го — каза Дейна и посочи друг от плоските екрани, които изпълваха стаята. — Това е каталогът на „Реъритис“ за всички крадени златни бижута, независимо дали от частни или обществени колекции.

Картината се сменяше с главозамайваща скорост, но непрекъснато показваше златни огърлици. Всяка снимка беше номерирана в долния десен ъгъл. Риса гледаше внимателно.

— Седемнайсет — каза тя.

— Намали — каза Дейна тихо. — Върни и покажи на екрана и огърлицата на мистър Морисън.

Докато Маккой работеше с електрониката, картина на златна огърлица изпълни половината екран. Когато другата половина беше изпълнена от огърлицата на мистър Морисън, се видя, че двете са почти огледален образ една на друга.

Дори от стаята на охраната нетренираното око на Нийл виждаше, че огърлицата, намираща се в стаята за оценка и трансакции, и тази на екрана си приличат като две капки вода. Е, бяха почти еднакви. Но онова едно мънисто, четвъртото, беше различно.

— Изненадваща прилика, не бихте ли казали? — запита тихо Дейна.

— Тази огърлица няма устройство за закопчаване — отбеляза Морисън.

— И й липсва едно зърно — каза Риса. — Махнете онова, което е сложено съвсем наскоро, от вашата огърлица и вече нямате да имате прилика, а идентичност.

— Данни — каза Дейна в микрофона.

Фактоид каза нещо в ухото й.

— Огърлицата вляво била съхранявана в Ермитажа — каза Дейна, която едновременно слушаше и говореше. — Когато решили да актуализират каталога си, открили липсата й.

— По дяволите, да не би да намеквате, че аз съм я откраднал? — запита гневно Морисън.

— Не. Намеквам, че притежавате крадено произведение на изкуството, което по правило принадлежи на руски музей. — Гласът на Дейна беше нисък и равен. Можеше да бъде едновременно успокоителен и леден, както тя решеше, че ще свърши работа. Точно сега би заложила на успокоителния тон. — Ако искате „Реъритис“ да осигури връщането на огърлицата в Русия, ще ви направим безплатна оценка. Няма да ни дължите нищо. В замяна ще получите благодарствени писма от няколко международни организации, занимаващи се с изкуство.

— Не, благодаря. — Той протегна ръка към огърлицата. — Ще опитам късмета си някъде другаде. Майната ви!

Риса се усмихна цинично. Беше очаквала реакцията му. Веднага щом излезеш от залите на университета, пазарът за изкуство се оказваше точно това: пазар.

— Това е ваше право — каза Дейна. — Естествено, наше задължение е да докладваме на съответните власти за присъствието в Съединените щати на, както вярваме, откраднато културно наследство.

— Я чакайте една шибана минутка! — изръмжа той. — Обещахте ми конфиденциалност. Платил съм цяло шибано състояние, за да…

Нийл не изчака да чуе още нещо. Само за двайсет секунди излезе от офиса си и стигна до стаята за оценка и трансакции.

— … освен ако не открием, че стоката е в списъка на крадени бижута, да — казваше Дейна, когато Нийл отвори вратата. Тя не беше изненадана от неочакваното му появяване. Правилото на Нийл беше: „Ако клиентът изругае трети път, вие сте загубени“. Морисън беше използвал неподходящ език вече няколко пъти. Дейна не възразяваше срещу самия език, но той беше добър показател за характера на клиента. — Политиката на „Реъритис Ънлимитид“ е указана в договора, който подписахте, преди да се съгласите да оценим вашето бижу. Ако имате нужда да освежите паметта си, ще ви дадем още едно копие на излизане оттук.

— Но това е просто една шибана огърлица!

— Проблем ли имаме, мис Гейнър? — запита той.

— Не мисля. Мистър Морисън тъкмо си тръгваше с огърлицата си.

— Ще спра чека, с който щях да ви платя!

Дейна сви рамене.

— Както искате. Имаме адвокати, които да се погрижат за това. Могат и да направят нещо, та да заслужат парите си. — Погледна Нийл. — Пристигна ли бюрото в стил Луи XIV?

— Тъкмо го внасяме в зала за огледи и трансакции номер четири.

— Отлично. — Тя се обърна към Риса. — Както винаги, за мен беше удоволствие. Ще бъда още по-доволна, ако получа писмената ви оценка колкото се може по-скоро. Когато решите да видите пак лентите и да изберете индивидуалните рамки, както и снимките, които ще включите в доклада си, позволете ми…

— Ленти? Снимки? — запита високо Морисън. — Какво, по дяволите, са…

— И това го пише в договора, който подписахте — сряза го Нийл. — Никакви снимки, направени от „Реъритис“, няма да бъдат публикувани без вашето писмено съгласие. Оценките не са за публикация. Ще влезе обаче в нашите файлове. Снимката ще бъде красива и ще си заслужава.

Морисън изгледа огърлицата така, сякаш беше змия. Беше изгубил играта и го знаеше. Можеше, евентуално, да я продаде, преди бюрократичната машина да го спре, но се съмняваше. Времето беше негов враг. Трябваше да намери друга игра.

— Майната му! — каза той. — Задръжте огърлицата. Искате ли да знаете името на човека, който ми я продаде?

— Винаги се интересуваме от произхода на стоките — каза Дейна. Гласът й отново беше станал сладък и лепкав като сметана.

— Да, обзалагам се, че е така. Има ли шанс да получа парична награда за това?

— Ще направим всичко, което зависи от нас. Моят офис е свободен в момента. Искате ли чаша кафе или нещо по-силно?

Като измърмори поредната псувня, Морисън последва Дейна вън от стаята за огледи. Гласът му долетя от коридора. Говореше за игра на покер с много високи залози, където били залагани пари в брой, бижута, както и много скъпи бижута. Думите „открит пазар“ и „съпруга“ вече не бяха част от разговора.

Риса гледаше как Морисън се скрива от погледите им с явна радост. Дейна беше една от малкото хора на Земята, които Риса искрено уважаваше. Нийл също беше един от тях. Устните й се извиха в лека усмивка.

— Какво? — запита той. — Виждала си Дейна в действие и друг път, нали?

— За мен винаги е удоволствие, но не на това се смея.

— О?

— Мисля, че познавам Морисън. Той е редовен посетител на онова, което в „Златното руно“ е версията на вашата стая за огледи и трансакции.

Нийл се замисли за частната, изключително добре охранявана стая на Шейн Танънхил на най-горния етаж на „Златното руно“. Стаите биваха давани под наем на хора, които не искаха да залагат в шумните и претъпкани зали на казиното.

— Играе на високи залози?

— Да. Дори самият Шейн играе понякога покер с него.

— Морисън със сигурност нямаше неразгадаемото изражение на покерджия днес.

— Той не знаеше, че Дейна играе.

Усмивката на Нийл приличаше на озъбване на вълк.

— Живей и се учи.