Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (42)

Глава 41

Когато умът на Ерик най-после се върна, Серена спеше дълбоко — точно както искаше той. С тих стон седна достатъчно далеч, та да може да погледне в лаптопа си. Въпреки че екранът беше замъглен, не беше съвсем тъмен, което означаваше, че го очаква съобщение от „Реъритис Ънлимитид“. Беше важно съобщение, но не от първостепенна важност, защото компютърът мълчеше.

Без да пали осветлението, за да не тревожи онзи, който беше поел следенето им през нощта, Ерик погали края на шала, прилепнал за бузата му, целуна нежно плата и го подпъхна под врата на спящата Серена. Затвори тихо компютъра, изключи го от контакта и го занесе в третата спалня. Там, между двете еднакви легла, беше включена слабата нощна лампа. Беше останала така след гостуването на племенника му, който все още се страхуваше да спи на тъмно.

Веднага щом включи компютъра, на екрана се появи кодът на връзката. Активира го и откри, че се намира във файла, оставен за него от „Реъритис“. Провери произхода на своите собствени страници от „Книгата на Мъдростта“, както и на страниците, които беше преглеждал в миналото и които всички бяха дошли при него от различни източници. Едно натискане на бутона на мишката представи информацията в систематичен ред — от годината на последното придобиване в обратен ред. Две от страниците бяха проследени чак до 1939. Някои бяха проследени до четирийсетте. Прекалено много от тях обаче не можеха да бъдат проследени, защото бяха останали при дилъри, банкрутирали през шейсетте и продали стоката си на борсовия пазар.

Три от страниците — същите онези, за разглеждането на които години наред се беше опитвал да получи разрешение — бяха притежание на водача на сектата Ново време от Седона, Аризона. Преди шест години, когато Ерик се беше свързал с главния монах, гуруто, спасителя на души или както там се наричаше водачът в момента, и запита за произхода на страниците, той му отговори с напълно безизразно лице, че са дошли при него директно от Бога, така че въпроси относно мястото, откъдето ги е купил, и цената, която е платил, са абсолютно безсмислени, че тези свещени предмети са истинско чудо, а не нещо, произведено от човека и предназначено да бъде купувано и продавано.

Макар Ерик да се беше опитвал всяка година след това, гуруто не беше променил историята си.

Ерик потърси още информация и научи, че повече няма да има възможност да говори с гуруто. Той беше загинал преди около година в предизвикания от самия него пожар в главното светилище. След като огънят бил потушен, мястото било истински хаос — свещените златни предмети представлявали жълти локвички, а чудодейните страници били купчинка пепел. Останали без водач, членовете на сектата се бяха пръснали по света в търсене на нови източници на мъдрост, спокойствие и вечен живот.

Нещо гризеше Ерик отвътре. Чувстваше студенина в стомаха. Повтаряше си, че хора умират непрекъснато, че прекалено много от тях загиват при пожари и че някои от тях са притежавали нещо ценно.

Продължаваше да си го повтаря, но въпреки това стигаше до заключението, което предизвикваше студенината в стомаха му.

Смръщи вежди и се съсредоточи върху екрана, който премести с една страница надолу. Страница номер шест, която също беше една от онези, които никога не му разрешиха да разгледа, беше направила пълен кръг. Млада ентусиастка, на име Реджина Джоунс, беше купила палимпсеста преди повече от петдесет години. Оттогава той минавал от ръка на ръка, продаван и препродаван, и после пак отново. Тъй като миниатюрите, които придружавали текста, били скучни, ръкописът бил непрекъснато „редактиран“, когато нечия колекция станела прекалено амбициозна. Такъв тип страници често се връщаха в първата аукционна къща, за да бъдат продадени отново. Понастоящем, страницата беше отново притежание на мисис Джоунс, която най-вероятно я беше купила от сантименталност.

— Алилуя! — въздъхна той. — А дали сега, мисис Джоунс, вие все още имате своето магазинче в Чикаго, или сте се преместили на по-топло място?

Натисна бутона на мишката върху опцията ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ. Мисис Реджина Джоунс наистина се беше преместила на по-топло място преди шестнайсет години — във Флорида. Миналата година беше починала там, в магазина си. Следователите от застрахователната компания „Арсън“ бяха решили, че палежът бил умишлен, с цел да се вземе застраховката, но нещата се объркали. Търговската сграда, в която се помещавал складът й, губела пари и някой я подпалил заради застраховката, а мисис Джоунс имала изключителното нещастие да прави инвентаризация в този късен нощен час.

Ерик осъзна, че стиска силно зъби, а раменете му са се схванали от напрежение. Нямаше смисъл да се пита защо е така. Повтаряше се един доста грозен модел, който той не можеше да игнорира повече — хората, притежаващи страници от „Книгата на Мъдростта“, имаха лош късмет и особено през последните години. Трима души бяха загинали при пожар: Елис Уивър, гуруто и мисис Джоунс.

Можеше да бъде просто съвпадение.

Колкото змиите можеха да четат Шекспир.

Натисна бутона на ОПЦИИ и подреди в нов ред данните — според имената, които се споменаваха най-често. Не беше изненадващо, че Къщата „Уорик“, „Сотби“ и „Кристи“ бяха начело. Изненадващо беше, че Д. Дж. Рубин се споменаваше също почти толкова често. А едва през последните десет години и други дилъри се споменаваха достатъчно често, че да заслужат втори поглед.

Направи списък от три имена и го изпрати обратно в „Реъритис“ с молба да уредят интервюта. После се върна на файла за Рубин и зачете бързо. Д. Дж. Рубин беше специалист в областта на сделките и обикновено плащаше в брой на другите дилъри, когато купуваше стоката им. Не много пари в брой, но купуваше предимно от разорени дилъри и с радост вземаше, каквото можеше да докопа. Д. Дж. Рубин не беше купувал нищо от дълго, дълго време. Беше починал през 1938 от инфаркт. Стоката му била разграбена от други дилъри, включително Къщата „Уорик“, която в онези дни нямала възможност да подбира клиентите си, защото още не била завоювала положение. Всъщност Къщата „Уорик“, като много семейни бизнес сдружения беше почти разорена по време на Голямата Депресия. Но Норман Уорик беше успял да я съживи с умението си да ръководи и с окото си на познавач, непогрешим в избора си на ценни предмети.

Ерик се усмихна мрачно. Това обясняваше отвращението на Уорик от фалшификатите — цялата му репутация почиваше на способността му да открива истинските антики. Това означаваше, че предстои истинска професионална битка, за да се докаже валидността на страниците на Серена. Колкото повече ги гледаше, толкова по-сигурен беше Ерик, че са оригинални.

Може би старецът все пак оглупяваше малко по малко. Ако беше така, Къщата „Уорик“ имаше проблем. На Гарисън и Клиъри щеше да се наложи да освободят стареца от отговорностите му, преди да е опетнил репутацията на Къщата с поредица глупави решения.

Точно сега обаче Уорик беше последната грижа на Ерик. Като работеше бързо, без при това да пропуска нищо, той отново прегледа данните, подреди ги за втори път, а после и за трети, като всеки път използваше различен критерий. Нищо от онова, което видя, не промени вече създалото се у него впечатление за нещата.

Шейн Танънхил се беше оказал прав. Нещо грозно витаеше около страниците от „Книгата на Мъдростта“. За миг, Ерик остана неподвижен. В ума му се въртяха различни сценарии. Независимо по какъв начин подхождаше към проблема, свързващ него, Серена, неизвестния убиец, или убийците, и „Книгата на Мъдростта“, стигаше все до едно и също заключение.

Нямаше да изпусне Серена от очи нито за миг. Точка.

Извади телефона от колана си и набра номера на Лапстрейк. Той му отговори още на първото позвъняване.

— Какво има, Ерик?

— Искам да проверя кой ни следи в момента. Лошия Били ли е?

— Да. Смениха се преди около час. Сигурно е истински ад да разполагаш само с двама души. Осем часа дежурство, осем свободни часа, и пак така, и пак така — докато всичко приключи. Мога да се обзаложа, че вече им е писнало да пикаят в туби и буркани.

— А, лъскавият живот на частния детектив.

По-надолу в улицата, Лапстрейк изсумтя, протегна се и направи няколко крачки в просторната каравана, която „Реъритис“ използваха в такива случаи. Особено тази каравана беше реклама сама на себе си — достатъчно удобна и немного скъпа. Лапстрейк погледна през специалната дупка в задната врата.

— Осветлението ти не е включено. Да не би да пълзиш в тъмното?

— Само няколко минути. После ще видиш много светлини.

— Какво ще бъде този път? Китайската Нова година ли? — запита язвително Лапстрейк.

— Не съвсем. Ще заведа Серена да види изгрева от върха на хълма.

Лапстрейк нададе стон.

— Какви сме късметлии! На какво разстояние искаш да бъда аз?

— Няма нужда и ти да се катериш. Искам само да ми кажеш, ако имам повече от една опашка. Ако имам, отстрани ги безшумно, но се погрижи Лошия Били да остане с нас.

— Безшумно, ха? И колко време имам?

— Половин час, ако имаш късмет. Двайсет минути, ако нямаш. Обади ми се, ако срещнеш проблеми.

— Сигурно — отговори Лапстрейк и преустанови връзката. Имаше много работа, а малко време, за да я свърши.

Като се върна в притъмнялата къща, Ерик натисна бутон номер седем на телефона си с палец. Незабавно вторият по частност номер на Нийл беше избран автоматично.

— По-добре да имаш причина, приятел — беше киселият поздрав на Нийл.

— Някой изгаря хората, които притежават страници от „Книгата на Мъдростта“.

Нийл измърмори нещо под нос. Ерик не разпозна езика и не помоли да му го преведат.

— В кратка форма — бяха следващите думи на Нийл.

— Точно така ти предадох нещата.

— Дай ми повече информация.

— Само през последната година са загинали трима души, които са притежавали страници от „Книгата на Мъдростта“. Бабата на Серена в Южна Калифорния, гуру от Седона в Северна Аризона и мисис Реджина Джоунс във Флорида. И тримата са загинали при пожар. Първият случай бил сметнат за случаен акт на насилие, вторият — за самоубийство, а третият — за объркал се опит да се получи застраховка.

— Боже! — каза Нийл. — Нещо друго?

— Произходът на нито една от страниците не е проследен по-назад от 1939. Или ако не е така, още не сме го узнали. Търсенето на информация отпреди шейсетте става наистина бавно, защото по-голямата част от нея е записана само на микрофилми.

Нийл отново изсумтя.

— Това е проблем на Дейна. Искам ти и Серена да се настаните в охраняваните помещения на „Реъритис“. Самолетът ще ви чака на летището в Палм Спрингс след два часа.

— Ще чака, добре. Серена и аз ще отидем в планината за една разходка и малко катерене, преди да се правим на примамка.

Нийл се втренчи в телефона, като да не вярваше на ушите си.

— Я повтори!

— Ще отидем да се катерим.

— Няма да стане! Давам ви директни заповеди да…

— Дейна е моят шеф — сряза го Ерик. — И тя ми даде поръчката.

— Човече, ще ти поднеса главата ти на тепсия, ако се провалиш.

— Чудесно.

Ерик каза само това. Не искаше вторият му шеф да знае, че ако се провали, сигурно ще е мъртъв. Не че тази възможност тревожеше особено Ерик. Веднъж щом оставеше цивилизацията зад гърба си, той имаше най-старата ценност на света — земята.

— Ще събудя Дейна — каза Нийл безизразно.

— Остави я да спи. Онова, което тя ще каже, няма да промени нищо. Аз ще си поговоря с Лошия Били, и то на място, където ще бъде принуден да ме изслуша. Серена ще дойде с мен. Няма да я изпусна от очи, докато това не приключи. Не подлежи на обсъждане.

— Готов ли си да скъсаш договора си заради това? — запита Нийл.

— Смятай, че е станал на проклети конфети. Можеш да дадеш работата на някой друг, но не разчитай на съдействието на Серена. Тя ми има доверие като на стар приятел. Като на много стар и верен приятел.

Не можеше да понесе мисълта обаче за колко стар приятел става въпрос.

— В това има нещо повече от ръкописа, нали? — каза Нийл накрая.

— Да. Само ми се иска да знаех какво.

— Открий, човече. Самолетът ще ви чака, когато слезете от планината, след като сте се насладили на изгрева. И остави телефона си включен на излъчване, за да знаят къде да намерят тялото.

— Това означава ли, че не съм уволнен?

— Ако не умреш, преди да съм имал възможност аз да те убия.

Нийл прекъсна връзката, преди Ерик да е успял да каже нещо. Ерик изруга и погледна часовника си. Имаше много малко време, преди да започне лова на диви гъски. Но щеше да бъде достатъчно, за да прегледа страниците на Серена на компютъра и да ги изпрати на „Реъритис“. А докато правеше това, щеше да има възможност да разгледа по-отблизо знаците в полетата. Нещо в тях го интригуваше. Усещаше съществуването на повтарящ се модел, който не разбираше — модел, който минаваше отвъд естественото развитие на артистичния талант. Поне такива спомени имаше Ерик. Само че кой от двамата Ерик си спомняше, не искаше да знае със сигурност.