Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (20)

Глава 19

Лос Анджелис

Четвъртък следобед

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Дейна, докато водеше няколко членове на фамилията Донован по коридора към специалната стая в сградата на „Реъритис“.

— Няма проблеми — каза Кайл Донован. — Щяхме да се срещнем с някои от нашите партньори от „Пасифик Рим“ в Лос Анджелис, когато вашето обаждане ни беше предадено от Сиатъл.

— Говори от свое име — сряза го Арчър Донован с лекотата на по-голям брат. — Хана ще ми отреже главата, ако не съм у дома навреме за къпането на нашето сладко малко чудовище.

Лейуи Донован изсумтя. Като Кайл, той имаше изсветляла от слънцето руса коса. За разлика от Кайл, лицето му беше доста пострадало от излагането на чуждестранни слънца.

— Чудовище? Малката Атила? За какво говориш, братко? Твоето малко синче е точно като теб, включително черната коса и стаден инстинкт.

— Присмял се хърбел на щърбел — каза Арчър и повдигна вежди. — Ти просто завиждаш, защото нямаш син.

— Съпруга или дете? Забрави за това. Имам достатъчно проблеми и без това. — Лейуи хвърли поглед на твърдата плът на Дейна и отбеляза полюляването на бедрата й. Тя заслужаваше да се прекоси градът, за да се види. Беше чул за похожденията й с други представители на фамилията Донован, но не беше повярвал. Хубава. Наистина хубава.

Като се усмихваше сама на себе си, Дейна се спря пред стаята. Някои хора не биха издържали в компанията на трима Донован, всеки един от които е живял на някое диво място и е по-висок от шест фута — нещо, което би предизвикало червена пелена пред погледа на дребния пилот на „Реъритис“. Но Дейна никак не беше смутена. Тя харесваше едрите мъже. Защото беше дори още по-приятно да ги поставиш на мястото им. Първия път, когато го направи, те имаха толкова мил изненадан вид, че й стана извънредно приятно. Не че се стремеше да ги подчини или пък ги подценяваше. Всички от семейство Донован бяха известни с интелигентността и честността си, а също и с издръжливостта, която им позволяваше да доведат всяка работа докрай. Дейна не би могла да иска повече от когото и да било, а това беше и много повече от онова, което получаваше от другите.

С изключение на Нийл.

Той беше изключението от голям брой нейни правила. Някой ден щеше да се наложи да предприеме нещо по въпроса.

— Проверих списъка с работи на Сюза в Манхатън — каза Дейна. — Джулиан каза, че никога не е чувал за „Сайдуок Сънсет“. Подписът е малко нечетлив, но не е нещо, което да е повод за тревога. Художниците често сменят подписа си по време на кариерата си. Художествения си стил — също.

— А какво мисли Джулиан за самото рисуване? — запита Арчър.

— Отклони въпроса. Каза, че трябва да види конкретната творба. — Дейна сви рамене и отвори вратата. — Като познавам Джулиан, сигурно би дрънкал глупости и ако дойде тук. Той наистина е много сприхав, когато стане въпрос за някого от семейство Донован, и, ъ-ъ… за работите на Сюза в частност. Особено ако първо не ги е погледнал или не минават през него.

— Разбираемо е — каза сухо Арчър. — Правата върху нейните работи бяха изключително негови в продължение на двайсет години.

— Но — каза Лейуи, втренчил поглед в платното на статива в центъра на стаята — тя рисува, откакто е навършила шест години.

Настъпи тишина, която продължи няколко минути, в които всички гледаха „Сайдуок Сънсет“. Въпреки че Донован бяха отраснали с майчиния си талант и следователно го приемаха за даденост, колкото по-възрастни ставаха, толкова по-силно осъзнаваха колко уникален е той всъщност.

Един след друг, братята Донован кимнаха бавно.

— Какво означава това кимване — че творбата е нейна или че е фалшификат? — запита Дейна.

— Нейна е — каза Лейуи. Той пристъпи напред и се спря на разстояние една ръка от картината. На устните му играеше странна усмивка, която казваше, че си спомня нещо. — Тя я нарисува за мен и Джъстин, когато навършихме осем години. И двамата непрекъснато хленчехме, че искаме да отидем в планините, на море или на някое диво и красиво място — нещо, което родителите ни не можеха да си позволят по онова време. И мама, Сюза, каза, че красота има навсякъде, но трябва да я търсим и да се научим да я виждаме. За да ни докаже това, тя нарисува залеза, отразен в локвите на тротоара след дъжд. — Докосна рамката на картината с нежни пръсти. — Господи, беше толкова отдавна!

— Престани — каза Арчър. — Аз съм по-стар от теб.

— А аз не съм — каза самодоволно Кайл.

— Престани — казаха едновременно Арчър и Лейуи.

Лейуи погледа картината още няколко мига, припомняйки си времето, когато животът бил много по-прост, но той бил прекалено наивен и неопитен, за да го оцени.

— Картината продава ли се? — запита той.

— Да — каза Дейна сухо. — Но ти току-що вдигна значително цената й с това, че я призна за творба на един от най-известните живи художници на североамериканския континент.

Той хвърли поглед през рамо и й се усмихна с онази бърза и непресметлива усмивка, която беше накарала повече от една жена да реши, че заслужава усилието той да бъде опознат, въпреки понякога чепатия си характер.

— Добър съм в това.

— Ако той не е — каза Арчър, като погледна Лейуи замислено, — то аз съм. — Беше минало много дълго време, откакто беше видял Лейуи да се смее. Ако за една негова усмивка беше необходима картина на Сюза, тогава „Сайдуок Сънсет“ щеше вероятно да има нов собственик.

Дейна също се усмихна и поклати глава, удивена от неочакваната ослепителност на усмивката му. Лейуи би могъл да разтопи и глетчер с нея.

— Нищо чудно, че дори убийство би могло да се размине безнаказано на мъжете Донован.

— Не буквално — каза весело Арчър.

Но погледите, които си размениха, говореха по-скоро: „Не и напоследък“.

— Ще бъде ли някоя от изложбените ви стаи свободна през следващите четири дни? — запита Арчър.

Дейна можеше да разбере кога трябва, без да го прави на въпрос, да позволи смяна на темата.

— За мъжете Донован, разбира се.

Усмивката на Арчър беше като тази на Лейуи — изненадваща за мъж, който иначе имаше вид на твърд и преуспял бизнесмен.

— Лейуи има няколко смарагда и няколко дилъра, за които никога нищо не сме чували, искат да ги видят.

— Вторник добре ли е?

— Чудесно. Можете да изпратите сметката на „Донован Джемс енд Минералс“.

Дейна махна с ръка, за да покаже, че това не е от първостепенна важност, и се обърна към Лейуи.

— Можем да уредим размяна. Нашият експерт по смарагди от Западното крайбрежие отскоро работи за „Смитсониън“. На съпругата му се харесва във Вашингтон, окръг Колумбия. Така че, ако искаш да работиш като консултант по бижута в „Реъритис Ънлимитид“, можем да ти предоставим една от стаите за собствения ти бизнес.

— Приеми — каза Арчър. — Сделката е добра.

Дейна се усмихна като доволна котка. Хванах те.