Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Люкадия

Петък сутринта

Ерик хвърли поглед на дебелото кожено портфолио, което Серена държеше под мишница.

— Все още не мога да повярвам, че си го държала в караваната си, заключено в пластмасова кутия за инструменти, закрепена с болтове за пода.

— Недей да бъдеш толкова ужасен! Кутията е водонепроницаема, чиста, а алармената система и ключалката на караваната са в отлично състояние. А ключалките в къщата ми са в същото състояние, в каквото е и входният звънец. Колкото до алармената система… — Тя сви рамене. — Сензорите ми за пожар имат батерии, това брои ли се?

Той отвори уста, размисли и отново я затвори. Колкото по-скоро влезеха в къщата със страниците, толкова по-добре. Не че имаше някаква надежда мъжът от японската кола да не е видял как тя отваря караваната и небрежно взема портфолиото. Опашката им сигурно в момента се обаждаше по телефона на шефа си, което означаваше, че нещата могат да станат по-оживени всяка минута.

Освен ако мъжът не работеше в „Реъритис“.

Мълчаливо, Ерик се запита дали опашката е приятел, или враг. Ако беше второто, може би наистина щеше добре да знае дали смъртта на бабата на Серена е случайна, или преднамерена. Дали някой не е искал да получи нещо от нея. Страници от „Книгата на Мъдростта“ например. Или пък цялата книга.

„По дяволите, Фактоид! Къде си, когато имам нужда от теб!“ Нищо не му отговори, особено пейджърът на колана му. Имаше неприятното чувство, че един револвер би бил по-полезен от мълчаливия пейджър. Беше от онези чувства, които той мразеше особено силно, защото никак не обичаше и оръжията. А моделът, който се оформяше, му харесваше още по-малко.

Да изгориш, беше особено грозна и неприятна смърт.

— Имаш ли равна маса, над която пада добра светлина? — запита той и се запъти към къщата.

Тя му хвърли кос поглед. Макар нищо да не се беше променило в гласа или в изражението му, тя усети и тревогата, и гнева му. Нещо в яснотата и блясъка на очите, в походката му на хищник, й подсказа чувствата му.

— Какво ще кажеш за онази в кухнята? — предложи тя.

Той си помисли за малката и ниска масичка за кафе, която тя използваше, защото се хранеше сама. На нея биха се събрали чиния, сребърни прибори и чаша. За солница и захарница вече трудно щеше да се намери място.

— Нещо по-голямо? — запита той.

— Мога да освободя масата, върху която чертая моделите си.

— Идеално — каза той. Щом се използваше за чертане и рисуване, светлината сигурно беше добра.

Серена се запита как ли ще реагира той, когато види студиото й. Никой не го беше виждал, ако се изключеха хората, които доставяха разни неща. Беше възпитана да може съвсем сама да се грижи за себе си, без да зависи от други хора. Нищо не се беше случило, за да се промени това. В живота й нямаше дори мъже.

Когато навърши двайсет години, тя реши да се присъедини към интересния съвременен феномен, наречен „преродени девици“ — самотни жени, които мълчаливо са се зарекли да живеят без секс, защото смятат, че така е по-добре, отколкото с него. Тя нямаше нужда от мъж, който да я подкрепя, защото сама се подкрепяше. Нямаше нужда от мъж, от когото да забременее, защото за това би могла да се погрижи и банка за сперма. Нямаше нужда от мъж, който да поправя колата й, защото имаше много безработни механици, както и бояджии, водопроводчици и електротехници.

Колкото до компанията, не беше срещала мъж, който да не ограничава възможностите й за каквото и да било. Мистър Пики беше идеалната мъжка компания, защото можеше сам да се грижи за себе си и само от време на време искаше по някоя ласка.

Пронизителен вик прекъсна мислите на Серена — звук, който би издал ловен сокол. Тя се завъртя рязко към Ерик.

Той не забеляза. Гледаше тъкачните станове с чувство, много близко до благоговението.

— Исусе, Йосифе и Дево Марийо!

Тя премигна.

— Всъщност това са Голямата Бети, Средната Бети, М. М. Бети, Малката Бети и Бетина.

— Ти даваш имена на становете си?

— Прекарвам по-голямата част от живота си с тях. Задължително ли е да ги номерирам едно, две, три, четири и пет?

— Печелиш. Пет са наистина. Какво означава М. М.?

— Много малък.

Той погледна високия почти шест фута тъкачен стан и се засмя.

— Май не е точно така.

— Трябваше да видиш становете на баба. По тази причина колибата й имаше таван, висок дванайсет фута. Станът се предаваше от поколение на поколение толкова дълго, че никой не помнеше кой е бил първият му собственик.

Нямаше нужда Ерик да пита какво се е случило със стана. Дървото гори. А старото дърво гори дори още по-добре.

Серена отиде до Средната Бети. Конците бяха напълно опънати, но нищо не беше започнато още. Всичко беше готово, но й трябваше време да създаде дизайна, който я преследваше още откакто беше навършила шест годинки. Беше го сънувала, чертала и отново преначертавала, беше избирала многократно преждата и цветовете, беше приготвила совалките, проверила отново чертежите в последната минута и си беше обещала да започне веднага, щом завърже краищата на конците на кръста на норманите, който беше завършила през дългата и неспокойна нощ.

Въпреки че не беше спала, нетърпението изпълваше кръвта й, както ставаше винаги, когато й предстоеше нова работа. И особено тази. Цял живот беше подобрявала тъкачните си умения и все този дизайн беше в ума й. Най-после беше готова. Беше сигурна в това.

Беше го сънувала и снощи, само че… не точно същия. Беше стан, на който имаше готова материя — същата като тази на шала й, а тя тъчеше, мечтаеше и си тананикаше.

Примамлив само за един човек, неприятен на всички останали.

Ерик я гледаше, докато тя галеше конците така нежно, както една арфистка би докосвала струните на любимата си арфа…

Ариана, с нейната тъмна като нощта коса и очи с цвета на аметиста, с тънките си бели пръсти, които можеха да изтръгнат толкова тъжни звуци от арфата, че дори неговият сокол можеше да заплаче. Ариана, с нейната жива Мъдра рокля, сътворена от плат, по-здрав от ризница, и примамлива за един-единствен мъж на Земята. Необикновен плат, изтъкан от магьосницата Серена от Силвърфелс.

Касандра се беше намесила блестящо и беше уредила женитбата на Ариана и Саймън. Дали и неговата женитба щеше да е толкова успешна и така чаровна?

С огромно усилие, Ерик успя да отвлече мислите си от тези спомени, които не можеха да бъдат такива. Едно беше професията ти да е свързана със средните векове — като калиграфията и оцветените ръкописи. А съвсем друго — да имаш спомени от средновековието, спомени, за които никога нищо не си чел. На това му викаха въображение. И повече от живо и ярко.

Той беше обсебен от „Книгата на Мъдростта“. Знаеше го. Онова, което не знаеше, беше как да избяга от хватката на мистерията, която го държеше здраво, как да задоволи дълбоката си нужда да узнае съдбата на Ерик Мъдрия.

— … цялата маса? — запита Серена.

Той се върна няколко секунди назад в мислите си и успя да й отговори:

— Имам нужда от достатъчно място, за да разстеля страниците.

— Една маса ще ти стигне.

Докато тя освобождаваше масата, той се бореше с изкушението просто да седне на пода и да разпръсне страниците веднага. Но беше усетил нежеланието й да ги сподели с когото и да било, буквално предало се чрез пръстите й, докоснали го, когато му подаваше портфолиото. Ако се нахвърлеше на тях нетърпеливо като дете на коледния си подарък, тя едва ли щеше да се почувства по-щастлива и по-охотно да ги сподели с него. Беше чакал години. Можеше да почака още няколко минути.

Ерик все още си повтаряше това, когато постави портфолиото на чертожната маса, разчистена само отчасти. Когато отвори портфолиото, дъхът му излезе с тих звук, който изразяваше едновременно и триумф, и благоговение.

Серена го наблюдаваше с любопитство. Като Уорик, той сякаш също разпозна страниците. За разлика от Уорик, не изпита нито раздразнение, нито гняв.

Ерик беше очарован. Тишината се проточи, докато не започна да вибрира като опъната струна на арфа.

— Е? — запита тя.

— Е, какво?

Той дори не вдигна поглед към нея. Нямаше да откъсне очи от страниците дори ако избухнеше силна експлозия. Четири страници от „Книгата на Мъдростта“ лежаха пред него, великолепни и ненакърнени. Нито една буква не беше остъргана, за да се направи място за неподходяща — макар и красива — миниатюра. Никакви замъци във френски стил от петнайсети век не загрозяваха калиграфията: обикновена, но прекрасно изпълнена и скъпоценна за него, защото фрагментите разкриваха нови факти от живота на Ерик Мъдрия.

Той зачете бързо, мълчаливо, жадно, като превеждаше думите наум.

„Копнея за синове, които да оженя за дъщерите на Саймън и Доминик, копнея и за дъщери, които да омъжа за синовете на моите господари и приятели. Моля се за съпруга като Амбър или Мег, или Ариана, жени, достатъчно смели да обичат и да научат свирепите си господари на страст и съчувствие.

Би трябвало да бъде достатъчно това, че моята кръв живее в децата на сестра ми Амбър, кръв, съединена с тази на Дънкан, нейния мургав любим воин. Техните деца ще споделят женитба, имоти и бебета с децата на Саймън и Доминик. Те ще задържат и ще защитят тази земя — така, както са правили техните бащи.

И все пак, това не е достатъчно.

Искам повече от моите племенници и племеннички, мои собствени внуци и внучки и синовете на моите приятели в собствения си дом. Искам да виждам как моите дъщери хвърлят изпълнени с любов погледи към синовете на другите, подслонени в моя дом. Така започва съюзът между две фамилии. Така започва историята.

Аз няма да сложа началото на никаква история.

Не знам дали да прокълна магьосницата Серена, или себе си, че не успях да избягам от нея. Тя е втъкана в моята душа. Защо не мога да се отърва от нея и да заживея като свободен човек, както живеят другите мъже, дори Мъдрите сред тях.

Когато са омагьосани, всички мъже се превръщат в глупаци.

И особено Ерик Мъдрия.“

— Фалшификация ли са? — запита Серена, когато не можеше вече да издържа на мълчанието.

Той вдигна рязко глава. В ума му все още звучеше ехото на едно име — името на магьосницата, което знаеше още преди да го види изписано: Серена.

— Какво те кара да задаваш този въпрос?

Тя се сети за предупредителната бележка на баба си, но всичко, което каза, беше:

— Нали затова хората носят такива неща за оценка? За да разберат дали са истински.

Ерик се усмихна. Не широко.

— Повечето хора искат просто да знаят колко струват.

Серена чакаше.

— Ще трябва да проведа няколко теста — каза той.

Щеше да ги проведе повече за собствено удоволствие, а не защото изпитваше съмнения. Страниците бяха истински. Беше така сигурен в това, както ако ги беше писал самият той.

После, така както ледът кристализира в езеро през есента и кара всичко да замръзне, дойде сигурността, че наистина е направил точно това.