Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (31)

Глава 30

— Какви тестове? — запита бързо Серена.

Ерик застави вниманието си да се върне в настоящето, но пак виждаше миналото толкова ясно, то му се струваше толкова реално, че се плашеше. Или може би беше обратното — миналото беше реално, а настоящето беше просто много добро и цветно изображение на един отдавнашен ярък живот.

— Нищо, което би могло да ги повреди. — Ерик докосна една от страниците така, сякаш беше живо същество, което диша и дори шепти, приказва на душата му. — Сравнение на почерка, на калиграфията, на техниката, ултравиолетова светлина, визуално проучване на пергамента, такива неща. И ако все още има съмнения, ще занеса страниците в лаборатория, където ще направят анализ на мастилото, но толкова деликатно, колкото пеперудите правят любов.

Тя смръщи вежди.

— В лабораториите наистина много внимават да не повредят оригиналите — увери я той.

Не думите му, а загрижеността и вниманието, с които докосваше страниците, убедиха Серена. Той беше мъж, който докосва нещо, което много обича. Не, боготвори.

В сърцето й се прокрадна ревност, която я изненада.

Каза си, че е заради неохотата й да сподели страниците с когото и да било. Мислеше обаче, че сигурно е прекрасно да те докосват така, внимателно и грижливо. И изпита копнеж, от който дъхът й заседна в гърлото. После погледна страницата, която така силно очароваше Ерик. Не му беше изпратила копие точно на тази страница, но беше изпратила в Къщата „Уорик“. Богато украсеният и извънредно сложен дизайн изпълваше цялата страница. Тя щеше да блести дори на лунна светлина. А на дневна беше направо зашеметяваща. На светлината на свещи щеше да бъде олицетворение на красотата и на мистерията, втъкани заедно. Страницата сякаш трептеше от скрит живот.

— Тази ми е любимата — каза тихо Серена.

Ерик се стресна. Като че ли беше забравил, че не е сам.

— Инициалите?

Тя се усмихна леко накриво.

— Много бързо ги видя.

— Практика — каза той с ясното съзнание, че това само отчасти е истина.

— На мен ми беше необходимо дълго време, за да ги различа — каза тя. — Буквата „Е“ и буквата „К“ са толкова здраво съединени, че за да се разделят, трябва да се разруши дизайнът. Сложността е едновременно красива и плашеща.

— Плашеща?

— За една тъкачка, да. Особено за дете, което никога преди не е виждало нещо подобно, освен в мечтите си.

Погледът му бавно се фокусира върху нея.

— Не разбирам.

Брадичката й се вдигна нагоре с движение, което беше добре осъзнато и предизвикателно.

— Нима съм ти казала, че искам това?

Той се поколеба. Сенките под очите й, резултат на безсънната нощ, им придаваха зловеща тъмнина.

— Бих искал.

— Ти не ми вярваш.

— Изпитай ме.

Серена хвърли поглед на ръката му, която почиваше така мирно върху нейното наследство, нейните мечти. Тя затвори очи и каза бързо:

— Не си спомням първия път, когато сънувах този дизайн. Мама беше още жива, това поне знам. Тя се усмихваше, докато аз се опитвах да го нарисувам. Не можех да напиша собственото си име, а ето че се опитвах да създам нещо толкова сложно, че дори не го проумявах. — Серена сви рамене и отвори очи. Ерик я гледаше. Очите му бяха ясни и диви като тези на ловен сокол. — Както и да е, продължих да се опитвам, докато накрая успях.

— Колко време ти беше необходимо?

— Завърших го в нощта, в която беше убита баба ми. А сънят, който сънувах онази нощ, беше изключително ярък и пълен с живот.

— Сънувала си смъртта й? — запита остро той.

— Не. Луд смях, инициалите увити един около друг като лози, писъци, породени от човешка болка… — Тя потърка длани и погледна красивата позлатена страница. — Събудих се, обляна в пот. Започнах да рисувам. И не престанах, докато не го довърших.

— И колко време ти отне?

— Не знам. — Тя се усмихна колебливо. — Прекалено много, според мистър Пики. Някъде по средата на втората нощ започна да оставя сочни хапки на чертожната маса, за да ме изкуши да хапна и да си почина.

— Не някои корави останки? — запита Ерик.

Тя издаде звук, който можеше да бъде и смях, и задушен вик.

— Не. Само подбрани части. Сочни.

— Звучи така, сякаш е неустоимо — каза той иронично.

— Значение има само това, че се е сетил за мен. — Тонът й беше толкова сух, колкото и неговият, но дланите продължаваха да разтриват горната част на ръцете й. — Както и да е, завърших дизайна.

Той се замисли над думите й и се запита какво не му беше казала.

— Дизайнът, който си сънувала, беше като този?

— Не. Беше този. Има голяма разлика.

— Не е необичайно спомените от детството да бъдат много ярки и живи дълго време.

Тя кимна, поколеба се, после сви рамене. Може би той щеше да успее да даде обяснение на онова, което тя така и не беше успяла да разбере.

— Нямах възможност да видя страницата, преди да я сънувам.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Защо?

— Баба не даваше страниците на майка ми, така и не я посети, след като мама избяга, и никога не й проговори, след като тя смени името си на Чартърс. А аз така и не видях баба си, докато майка ми не умря.

— И си сънувала тази страница, докато си живяла с майка си?

Серена го изгледа отдолу нагоре.

— Казах ти, че няма да повярваш. — Размърда рамене, което показваше, че се чувства неудобно. — Не съм изненадана. Аз също не исках да повярвам в това. Странно е. — Издиша рязко. — Както и да е, няма значение.

Ерик много искаше да се съгласи с нея, но не можеше.

— Може и да има.

Тя вдигна предизвикателно брадичка.

— Защо?

— За произхода на страниците — каза той кратко и ясно. — А той е част от оценката. Ти си единствената жива, която може би е виждала страниците в ръцете на баба ти.

— Мортън Хинъм също. Адвокатът й.

— Сигурна ли си?

Тя се поколеба. Баба й можеше да използва сейфа и без да каже на Хинъм какво има вътре. Това щеше да бъде точно според характера й. Типично за нея.

— Не — каза тя със свито гърло. — И какво от това?

— За да бъда сигурен, трябва да проследя собствениците на тези страници колкото се може по-назад.

— Казах ти. Предавали са се от майка на първородна дъщеря редица поколения.

— Не, не си ми казала. Но това ще направи работата ми по-лесна. Коя е майката на баба ти?

— Не знам.

— Опитай отново.

— Казах ти. Не знам.

— Добре. Кой е бил дядо ти?

— Не знам.

— А прабаба ти по майчина линия?

— Не.

— Прадядо?

— Не.

— Лели, чичовци, каквото и да е?

— Не. Аз съм последната по женска линия. По всяка линия, доколкото знам.

Ерик погледна огнената й коса и виолетовите й очи и изпита увереност, че и преди е стояла така пред него и е казвала почти същите думи: „Аз съм последната от семейството в Силвърфелс“.

Пейджърът, притиснат в бедрото му, завибрира. Той автоматично протегна ръка към него, погледна екранчето и видя номера на Нийл. Много, много личният му номер, онзи, когото дори Дейна се колебаеше дали да използва.

— Извини ме — каза Ерик и протегна ръка към клетъчния си телефон. — Спешно е. Ако не беше, той щеше да чака аз да му се обадя.

— Той?

— С. К. Нийл, един от моите шефове.

Ерик набра номера и зачака. Нийл звучеше нетърпеливо като изгладняла сьомга.

— Имаш опашка. Или съперник.

— Онзи по-надолу в улицата?

— Името му е Уйлям Уолъс. Прякорът му е Лошия Били. Преди е служил във флотата. Уволнен преди около десет години за употреба на наркотици. Сега е частен детектив, който е известен с това, че продава уменията си, лицензирани или не, на ужасно високи цени. Започнал с обикновени случаи. С времето получавал и по-специални и по-високоплатени поръчки. Няма доказателства, но съм повече от сигурен, че е предлагал услугите си и на двете страни.

— Звучи като човек, който има търговски нюх.

— О, да, много е умен. Обикновено работи с Ед Хелър, който не е по-добър. Веднага ще ти изпратим подкрепа в Люкадия.

— Изпратете още един човек. В Палм Спрингс.

— В твоя дом?

— Да. Не се опитвайте да изключите алармената система. Направил съм някои промени.

— Ужасен човек — измърмори Нийл. — Последния път почти ме застреля.

— Джоела още се смее на онзи случай. Казва, че следващия път може би ще успея.

— Не се тревожи, човече. Кога ще бъдеш там?

— Ние ще тръгнем след няколко минути.

Серена повдигна лявата си вежда. Ерик гледаше право в нея, когато каза „ние“.

— Остани там — каза Нийл. — Ще изпратим Лапстрейк. Той може да наеме кола и да те последва.

— Не. Така само ще разлаем кучетата.

— Какво възнамеряваш да правиш в Палм Спрингс?

— Да скицирам големи рога.

На Нийл не му беше необходимо много време, за да се досети.

— Аха. Онези красиви скали. Човек може да си счупи врата там.

— Освен ако не е добре запознат с терена. Тогава може да се тревожи единствено за това, че може да получи пришки, ако е обул градски обувки.

— Добре — каза Нийл след миг. — Но искам пейджърът ти да е настроен на предаване. Ако нещо стане, ще те намерим по координатите.

— Да бе, точно като разбил се самолет — каза Ерик сухо. — Наистина ли мислиш, че той е толкова нетърпелив?

— Нищо не мисля, докато не разбера кой го е наел и защо.

— Ако предположим, че е бил нает — каза Ерик. — Което е много голямо и смело предположение.

Нийл изсумтя.

— Не знам. Фактоид и подчинените му все още проучват въпроса. Ако се окаже нещо още по-лошо, аз самият ще те чакам в Палм Спрингс.

— Добре. — Ерик натисна бутона за край на разговора и закачи телефона обратно на колана си.

— Като че ли имаш проблем — каза Серена.

— Не аз. Ние.

— Не виждам какъв е моят проблем.

— Защото не си забелязала клоуна, паркирал колата си по-надолу в улицата.

— Моля?

— Онзи, който чака да извадиш страниците, за да ги грабне от ръцете ти.

Серена стисна устни.

— Имам лошото чувство, че не се шегуваш.

— Да, права си.

— Ще наема нов сейф.

— Ще бъде много претъпкано вътре — ти, аз, моите уреди за анализ и страниците.

Тя почти се усмихна.

— Схванах. — После изруга тихичко под носа си. Наистина никак не й се искаше да се раздели със страниците, но… — Добре, можеш да ги вземеш със себе си.

— С нас.

— Трябва да довърша това, което съм започнала да тъка.

— Не можеш да го довършиш, ако си мъртва.

Серена се втренчи в него, а очите й леко потъмняха.

— Какви ги приказваш?

— Вярваш, че баба ти е била убита, нали така?

— Защо?

Тя отново се поколеба. Но отново нямаше никакъв избор, освен да се довери на познатия непознат, наречен Ерик Норт. Отвори чекмеджето на чертожната си маса, отвори кутията, в която държеше малкото неща, които имаше от баба си, и му подаде бележката, която Лизбет беше написала, преди да умре.

После загледа как лицето му се променя, докато чете. Той вдигна поглед от бележката и го прикова в нея, а очите му още повече заприличаха на очите на хищник. Беше много ядосан и никак не му пукаше кой ще го разбере.

— По дяволите, лейди. Ти наистина вярваш, че можеш да живееш спокойно и в опасността. Това трябваше да ми го кажеш първо.

— Това, в което вярвам, е, че мога сама да се справя с проблемите си.

— Баба ти е вярвала в същото — сряза я той. — И виж докъде я доведе това. Да бъде изгорена жива.

— Да.