Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (9)

Глава осма

Багдад, Ирак

 

Нощта падаше над иракската столица. По широките модерни булеварди в източната й част блестяха ярки светлини, прозорците на барикадираните сгради на министерствата също светеха, лампи имаше и по множеството все още претъпкани с хора пазари. На запад от Тигър в населения със сунити район Адамия бе далеч по-мрачно — тесните улички бяха озарени единствено от мътния светлик на дребните магазинчета и порутените чайни, тук-таме и от замрежените прозорци и залостените порти на по-старите домове. Нощният въздух бе хладен и свеж, леко ухаеше на прясна влага от падналия малко по-рано същата вечер дъжд и кратката буря, която го бе донесла. На групички пред чайните стояха мъже с традиционните арабски кофиа — навити около главата карирани парчета плат. Те пушеха и тихо коментираха днешните новини и последния слух.

По една от тесните улички, поклащайки се, вървеше Абдул Халифа ал Дулайми, бивш полковник от някогашната иракска разузнавателна служба — Мухабарат, име, всявало грозен страх у мнозина. Вече не бе така охранен както по времето, когато беше на власт и хиляди трепереха пред него — Сега бе значително отслабнал, косата и мустаците му — посивели, ръцете му трепереха.

— Лудост, същинска лудост! — шепнеше той гневно на арабски през рамо към скромно крачещата след него женица с голяма кошница покупки в ръце. — Това място не е преставало да бъде муджахидински център. Хванат ли ни тук, смъртта ще е като милувка пред онова, което ще ни се случи. Тук смъртта е дар, не я дават току-така, бързо и лесно…

Облечената от глава до пети в безформена черна абайя жена скъси разстоянието между двамата с една крачка и хладно отвърна на същия език, навеждайки се към ухото му:

— Значи номерът е да не те хванат, нали така, Абдул? Сега си затваряй устата и се съсредоточи върху задачата. За другото аз ще се погрижа.

— Сам не знам как се съгласих на тази лудост — продължаваше да мърмори Халифа, кривейки крак.

— Знаеш, отлично знаеш — напомни му жената с мразовит глас. — Може би предпочиташ да застанеш пред съда като военнопрестъпник? Сам да си избереш наказанието — бесилка, разстрел, смъртоносна инжекция? Ужасно много хора помнят изстъпленията — и твоите, и на подчинените ти касапи. Или мислиш, че са забравили?

Бившият полковник наведе глава и млъкна.

Жената се огледа. Наближаваха голяма двуетажна кирпичена къща, построена в традиционния иракски стил около голям вътрешен двор. Двама млади араби със свирепи лица стояха на отворената порта и внимателно заглеждаха минувачите. И двамата държаха готови за стрелба автомати „Калашников“.

— Внимание, всички екипи, аз съм Атака едно — зашепна жената в скрития в качулката на дрехата й микрофон. — Наближавам мишената. Докладвайте готовност.

В скрития в ухото й приемник се обади глас, последваха го и други.

— Снайпер екипи готови. Мишените прихванати… щурмови екипи готови… екип извеждане готов…

— Разбрано — заключи жената вече на броени метри разстояние от портата. — Внимание, влизаме…

Един от охраната с автоматите пристъпи напред, препречи пътя, очите му се присвиха подозрително.

— Коя е тази жена, полковник? — изгрухтя той. — Генералът вика само теб. Без други.

Лицето на Халифа се разкриви.

— Роднина ми е… на жената братовчедка… — запелтечи той смутено. — Страх я беше да се връща сама от пазара… нали чула, че янките и шиитите нападали сами жени… изнасилвали ги, като няма мъж да ги пази, та затова…

Жената смирено наведе глава, зае покорната поза на подчинение пред мъжа.

Едрият мъжага пристъпи, изгледа я с недоверие и изръмжа:

— Компрометира се сигурността. Генералът трябва да знае за това. Дай я тук, на входа.

— Атака едно, тук снайпер едно — чу тя в ухото. — Чакаме команда.

Стройната жена повдигна лице с бегла усмивка и срещна очите на охраната.

— Огън, снайпер едно, две — рече тихо. — Всички екипи напред. Сега!

Съзрял изражението й, едрият мъж зяпна, очите му се разшириха във внезапно просветление и уплаха. Направи опит да свали предпазителя, но беше късно.

Чу се двоен възглух пукот. Двамата пазачи с калашниците рухнаха на земята, от дупките в челата им бликна кръв. Стреляха с мощно оръжие от съседни покриви на разстояние не повече от стотина метра. В същия миг от местата си пред двете недалечни чайни се изправиха шестима мъже в арабско облекло и енергично закрачиха към портата. Изпод дрехите им се появиха автомати и леки картечници със заглушители „Хеклер & Кох“ MP5SD6. Двама изтеглиха телата на охранителите в двора и ги скриха в сенките покрай стените. Сетне се върнаха на все така зеещата порта и заеха техните места. Всичко стана светкавично, по предварително отработен сценарий. Който и да бе надникнал от къщата, едва ли щеше да се ориентира бързо за случилото се.

От кошницата с продуктите жената измъкна 9-милиметрова берета със заглушител. Веднага след това заедно с Халифа и останалите четирима изтичаха навътре в двора, подбирайки сенките и естествените прикрития. Сега жената погледна часовника си: бяха минали не повече от трийсетина секунди. Движеха се по график. Иззад решетките на прозорците долиташе тиха, измамно далечна музика — беше гласът на популярен арабски певец по сирийското държавно радио.

Огледа се отново и даде друг знак с ръка на щурмовия екип, повеждайки го към предната врата на къщата. Тук разделени на две двойки, мъжете изтичаха нагоре по стълбището. Прикриван от другите, водачът пробва леко дали вратата е заключена. Не беше. Вдигна три пръста към другарите си и кимна — това беше сигнал за обратно броене.

Три, две, едно. Първият отвори вратата с ритник и полетя навътре, следван от другите. Чуха се викове, заглушени бързо от равния автоматен огън.

Жената остана приклекнала на вратата, до нея Халифа се тресеше от страх и вече се молеше на глас. Без да му обръща внимание, тя изчакваше докладите на влезлия екип. Отвътре се чуваше продължаваща престрелка. В слушалката запука глас:

— Предните стаи чисти, двама убити.

— Коридорите и задната част осигурени.

Отново зачатка автоматен огън.

— Стълбището осигурено. Един убит.

Сега се чуха викове и единични изстрели.

— Горният етаж осигурен — докладва спокоен, уверен глас. — Още двама убити. Обектът пленен. Атака едно, тук Щурмови едно: къщата е чиста. Жертви нямаме.

Жената се изправи.

— Разбрано — рече в скрития в дрехата микрофон и с дулото на беретата подкара Халифа пред себе си. — Хайде. Влизаме.

Минаха по коридора и продължиха навътре. На няколко различни места лежаха трупове, навсякъде се търкаляха множество празни гилзи. Личеше, че повечето хора от охраната са били убити още преди да успеят да открият огън с оръжието си — автомати и пистолети предимно съветско производство. Носеше се мирис на кръв — типичният с леко металически отсенки, — размесен с други: тютюнев дим, евтин одеколон, печено пиле. Радиото — където и да бе то — свиреше все същата музика.

Жената изкачи стълбището с лека, енергична походка, някои от стъпалата вземаше по две и все така побутваше пред себе си Халифа, налагаше се той да подтичва. На горния етаж се запъти към голяма, скъпо обзаведена стая в задната част на дома. На пода имаше скъпи дебели килими. По ъглите стояха елегантни масички, вази и столове, на бюрото бе поставен портативен компютър. Беше включен, бръмчеше тихо. Изглеждаше в пълна изправност и жената се усмихна доволно.

На килима отдясно по очи лежеше едър мъж в халат и чехли, ръцете му закопчани на гърба с пластмасови белезници. Двама от щурмовия екип стояха с насочени към него автомати.

Тя кимна, мъжете го обърнаха по гръб.

Жената се взря в лицето му внимателно, сравнявайки чертите, гърбавия нос и брадата отдолу с множеството автентични снимки, които дълго бе проучвала. Отдолу я гледаха гневни, леко зачервени очи. Отново кимна със задоволство. Бяха заловили когото трябваше: генерал-майор Хюсеин Азис ал Дури, едновремешен началник на осмо управление в Мухабарата. Това бе отделът, пряко отговарящ за разработката, опитите и производството на иракско биологично оръжие.

— Добър вечер, господин генерал — рече тя учтиво, лека усмивка заигра на устните й.

Той я изгледа яростно.

— Ти пък коя си, дявол те взел?

Жената отхвърли качулката на подобната на роба дреха, показа се късо подстригана руса коса, светло лице с правилен нос и волева брадичка.

— Някой, който те търси отдавна, доста отдавна — рече спокойно офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел.

 

 

Дрезден, Германия

 

Небето бе мрачно, надвиснало ниско над града, валяха едри парцали мокър сняг. Въртяха се тромаво и сякаш мързеливо в неподвижния студен въздух и меко застилаха площада около пищно осветената „Семперопер“ — дрезденската опера. Тънко белоснежно покривало смекчаваше острите очертания на извисяващата се високо над площада конна статуя на саксонския крал Йохан. Големи плакати и електронни табла из града съобщаваха за тазвечерната премиера на новата ултраавангардна постановка на „Вълшебният стрелец“ — първата истинска германска опера, дело на Карл Мария фон Вебер.

Джон Смит стоеше в сенките недалеч от статуята на отдавна покойния саксонски монарх и внимателно наблюдаваше тълпящите се на площада дрезденски почитатели на голямата култура. Нетърпеливо изтръскваше непокорните мокри снежинки от черната си коса, потропваше с крака и трепереше. Беше му студено, тънкото яке и черното поло не бяха достатъчни да го стоплят при тукашните температури.

Пристигна в града преди около час. В Прага беше успял да измоли от хамбургски тираджия да го вземе на автостоп. Прекосиха чешко-немската граница, така се добра чак до дрезденските покрайнини. Това удоволствие му струваше двеста евро в кеш, а новите, приятно шумящи банкноти бяха притъпили любопитството на шофьора относно странното желание на американски бизнесмен да пътува по този необичаен начин и по толкова дълъг маршрут. Прибирайки парите, германецът бе разрешил на Смит да се настани в леглото му високо отзад в кабината, удобно скрит от всякакви официални очи и интереси.

За късмет на Джон, прекосиха без проблеми границата. Сега, след като Чешката република бе вече част от Европейския съюз, много малко пропускателни пунктове работеха активно.

По-нататъшното му движение в Германия и качването на самолет за САЩ или някъде другаде обаче би било вече проблематично и свързано с доста голям процент чист късмет. Смъртоносната засада по пътя към пражкото международно летище му струваше много — загуба на лаптопа и пътната чанта с най-необходимите неща. Отлично знаеше, че видят ли човек без багаж, хотелиери, летищни власти и служители от сигурността винаги се мръщят и стават свръхподозрителни, където и да е това. Още по-важно бе да си осигури нова самоличност. Рано или късно чешките власти щяха да започнат национално, а много вероятно и международно издирване на американския армейски офицер и лекар, пропуснал полета си за Лондон и изчезнал така мистериозно. Сигурно щяха да го свържат и с надупчените от куршуми трупове край пътя за летището.

В същия миг забеляза ниския брадат мъж в официални вечерни дрехи и яркочервен шал, който вървеше към статуята. Носеше очила с дебели стъкла и силен диоптър, в тях се отразяваха десетките светлини на операта, а под мишница и цветна брошурка — програмата на Моцартовата „Дон Джовани“, която ясно изпъкваше на фона на скъпото черно палто.

Джон излезе от сянката, за да го пресрещне.

— Вие сигурно сте тук за новото представление? — попита той на немски. — Казват, че маестрото бил в блестяща, върхова форма, нали?

Веднага забеляза, че мъжът въздъхна успокоен. Маестро бе паролата за разпознаване, дадена му от Клайн, когато Смит отново се обади с молба за помощ.

— Така чух и аз — отвърна дребният мъж с брадата и потупа с пръст програмата, която носеше. — Само че лично аз предпочитам Моцарт пред Вебер.

— Интересно съвпадение — завъртя Смит глава, наблягайки на втората дума. — И аз също.

Човекът се усмихна стеснително. Сините му очи блеснаха зад дебелите лупи на очилата.

— Онези от нас, които обичат най-големия европейски композитор, трябва да се поддържат, приятелю мой. Затова вземете това заедно с моите най-добри благопожелания — рече той и подаде на американеца програмата на „Дон Джовани“.

Сетне, без да каже нищо повече, се извърна на пети и си тръгна. След секунди вече бе изчезнал в навалицата хора, които вървяха към сводестия главен вход на „Семперопер“.

Смит потегли тъкмо в обратна посока. Още в движение опипа брошурата и намери дебел, закачен с кламери към корицата плик. В него имаше нов американски паспорт, този път на името на Джон Мартин с неговата собствена снимка и неотдавнашен печат на немските митнически служби. Пликът съдържаше още кредитна и дебитна карта отново на името Джон Мартин, жп билет до Берлин и квитанция за оставен багаж в намиращото се вляво от входа багажно отделение на дрезденската гара „Нойщад“.

Джон се ухили самодоволно, за пореден път впечатлен от изключителната точност и находчивостта на Клайн. Прибра грижливо документите, брошурката захвърли в кофа за боклук и пъргаво закрачи към недалечната бляскаво осветена трамвайна спирка.

Половин час по-късно Смит слизаше от задната врата на жълт трамвай на спирка „Нойщад Банхоф“. Над охлузената от времето, замърсена от природните стихии фасада на старата жп гара се издигаше огромна пирамида от модерни стоманени греди и стъкло. Притича по заснежената улица пред две бавно лазещи таксита, търсещи клиенти, и влезе в почти пустата зала.

На лявото отделение стоеше нощният дежурен с доста кисела физиономия. Взе му бележката и се върна в задното отделение да потърси багажа. След малко се появи, като мърмореше нещо под нос, но пък носеше чисто нови пътен сак и лаптоп в кожена чанта. Смит се разписа и се дръпна встрани, за да провери новите си придобивки.

Чантата съдържаше различни дрехи в нужния размер, сред които и топло черно вълнено палто. С благодарност свали охлузеното вече яке и облече палтото. В компютърната чанта имаше мощен, бърз лаптоп и портативен скенер.

Смит прибра багажа и се огледа за таблото с информация за пристигащите и заминаващите влакове. Имаше почти час до тръгването на следващия влак за Берлин. Стомахът му вече се обаждаше, напомняйки му, че е минало доста време, откакто бе ял за последен път. Май беше в полицейския участък в Прага — две препечени филийки с мармалад. Метна през рамо двете чанти и пресече голямата зала на път към отсрещното кафене недалеч от перона. Надписи на немски, френски и английски любезно приканваха клиентите да се възползват от безжичния интернет на заведението, докато похапват супа, сандвичи или пият кафе.

Имаше достатъчно време да свърши две неща накуп — с един куршум два заека, помисли си Джон с благодарност. Настани се на празна масичка в ъгъла, поръча кафе и картофена крем супа — обичаше немския й вариант с дъхав риган и парченца тънко нарязан салам. И докато отпиваше от кафето, извади от джоба взетия от трупа на убития в дефилето документ за самоличност и се зае да го огледа хубаво. Името не означаваше нищо, поне така смяташе, но попаднала където трябва, снимката щеше да даде доста полезна информация.

Измъкна телефона — за щастие бе оцелял в джоба му по време на гонитбата в дефилето — и натисна бутона с кода на вашингтонския клон — Първи отдел.

— Казвай, подполковник — обади се след малко гласът на Клайн.

— Благодаря за помощта, получих всичко бързо и точно — докладва Смит. — В момента съм на грата, чакам си влака.

— Добре — откликна шефът. — Имаш резервация в хотел „Асканишер Хоф“ на „Курфюрстендам“. Там ще бъдеш незабележим, ще си починеш ден-два в пълно спокойствие — докато решим как да действаме.

Смит поклати глава, познаваше мястото — някогашното сърце на Западен Берлин, и все още активен център на търговия и туризъм. Дори и зимно време няма да е трудно да се смеси с множество туристи и пътници, тълпящи се по тамошните улици и ресторанти, и съвсем да се изгуби сред тях.

— Какво е новото ми прикритие? Джон Мартин имам предвид — попита той.

— Представител на фармацевтична фирма, останал си за няколко дни в Берлин след участие в конференция по линия на продажбите — изреди Клайн. — Мислиш ли, че ще имаш някакви проблеми в тази насока?

— Едва ли — убедено рече Смит. — Има само още едно нещо.

— Казвай.

— Искам да ти изпратя една снимка — ще я сканирам и ще ти изпратя — продължи Джон. — Човекът, който уби Валентин Петренко и на два пъти се опита да ликвидира и мен. Вече е покойник, но си струва да се пусне за сравнение с архивна база данни. Сигурен съм, че някъде ще излезе нещо.

— Вероятно, подполковник — рече сухо Клайн. — Добре. Изпрати я. Ще им кажа да се приготвят.

 

 

Недалеч от руско-грузинската граница

 

Изолираният град Алагир е разположен в северния край на Ардонската долина, дълбоко сред хълмистите подножия на Кавказките планини. Някъде седемдесет километра на юг се намира вечно затрупаният със сняг проход Роки на височина около две хиляди и осемстотин метра, той води към оспорваната грузинска територия на Южна Осетия. Тамошните планини са масивни скални колоси със снежно-ледена покривка, а покаже ли се луната, те заблестяват белезникаво под лъчите й и се извисяват като непрекъсната, солидна стена по целия източен хоризонт.

Бляскави, мощни дъгови светлини огряваха алагирското жп депо, превръщаха нощта в ден. Здраво изпотени въпреки минусовите температури, руски войници от бойна инженерна част пъплеха като големи мравки по дългия товарен влак с три мощни локомотива, чиято композиция се бе извила като змия в депото. Облечени в зимни камуфлажни униформи, военнослужещите работеха на високите вагони, разкопчавайки дебелите платнища, под които бяха замаскирани танкове Т-72, самоходни 122-милиметрови оръдейни установки, гъсенични БМП-2 и колесни бронетранспортьори БТР-90 — всички хванати с метални скоби за вагонните платформи за по-голяма сигурност.

Други подразделения извозваха свалените бронирани машини и ги качваха на високи рампи, откъдето ги товареха на дълга редица огромни камиони с открити товарни каросерии. Това бяха специализирани танкови транспортьори, които щяха да ги пренесат още по-навътре в почти изцяло скалистата долина. Други също специализирани машини със снегорини и резервоари за сол и пясък стояха в началото на конвоя, готови да поведат тежко натоварените камиони по заледените, извиващи се опасно пътища към планините.

Добре затоплен в подплатен с кожи боен шинел, командващият руската Северна кавказка военна област (СКВО) генерал-полковник Василий Севалкин стоеше до щабния си автомобил и наблюдаваше операцията с нескрито задоволство. От време на време поглеждаше часовника и кимаше одобрително. Сега вдигна ръка и махна към един от подчинените си, офицер от инженерите.

Последният — майор по чин — притича, застана мирно и отдаде чест.

— Е? — попита кратко Севалкин.

— Свършваме след по-малко от час, г-н генерал — докладва майорът отчетливо.

— Много добре — изсумтя генералът, доволен, че собствената му прогноза се потвърждава, и мислено преповтори задачата си.

Целият конвой танкове, самоходни оръдия и пехотни бронетранспортьори ще се изнесе от Алагир, преди да е минал поредният американски спътник. А на същия товарен влак ще бъдат качени монтирани от стандартни сглобяеми части превозни средства за отвличане на вниманието. Те ще бъдат на място с отлична видимост край жп възела до Беслан — когато мине американският сателит, да снима колкото си иска. Снимките ще показват само още една рутинна пратка военно оборудване за руските части, които се бият с чеченските бунтовници западно от възела.

Севалкин потри ръце и се усмихна хладно. Не след дълго ще преведе цялата техника, оръжие, муниции и бойците на цели две мотострелкови дивизии, 27-а гвардейска и 56-а и ще ги разположи на тайни позиции на удобно за нападение разстояние от малката република Грузия. Макар и двете дивизии да са снабдени предимно с по-стари, второешелонни танкове и друга подобна техника, тяхното оръжие е далеч по-модерно и превъзхождащо всичко, с което разполагат зле организираните грузински въоръжени сили отвъд границата.

Севалкин кимна небрежно, освобождавайки майора, който хукна обратно да си продължи работата, и се качи в щабната кола.

— Давай към щабквартирата във Владикавказ — нареди на шофьора и се отпусна на меката седалка, замисляйки се за предстоящите действия през следващите няколко дни и седмици.

В Москва бе получил специални секретни заповеди. Придвижването на подчинените му части ставаше в пълна тайна, респективно операцията влизаше в категорията строго поверително, иначе се водеше като „специализирани маневри за бързо развръщане, мобилност и бойна готовност“. Генералът доволно изпуфтя. Леваците да си мислят, че Кремъл е наредил да се проведат най-обикновени полеви учения. Иначе само глупак би могъл да повярва, че такова мащабно прехвърляне на войски и най-тежка техника — близо 40 000 бойци и над хиляда бронирани бойни машини — в изключително трудни за придвижване условия може да бъде просто учение. Със сигурност не и по средата на прочутата със суровостта си кавказка планинска зима с дивите си ветрове, минусовите температури и свирепите снежни бури.

Да, ама не, рече си Севалкин. Все пак той не бе информиран за всичко, планирано от Дударев и неговия кръг. Би трябвало да са замислили нещо голямо, което ще разтресе света и ще го втрещи от удивление. Дано да стане по-бързо, пожела си генералът. Колко време вече той и другите военни като него са свидетели на рушащата се военна и бойна мощ на родината? Силата и влиянието на Матушка Рус западаха с всяка поредна година. Но това скоро ще се промени, ще остане в миналото. И когато най-накрая дойдат съответните заповеди за възстановяване на полагащото се по право на родината статукво на световната сцена, той и подчинените му сили ще бъдат готови да си изпълнят дълга.