Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (31)

Глава трийсета

Големи жилищни комплекси се редят край московското околовръстно шосе, опасвайки руската столица с концентрични пояси безлично сиви жилищни блокове. Това са бездушни кошери, строени от комунистически администратори, за да приютяват поредната вълна безименни маси, дошли в съветската метрополия да търсят работа. Близо две десетилетия след краха на създалата ги система тези постройки са все още домове на стотици хиляди от най-бедните жители на Москва.

Сега Джон Смит и Фиона Девайн се качваха по стълбището на една от тези неугледни кооперации. Няколко голи крушки висяха на жици от тавана, а светлината им бе недостатъчна, бледа, хвърляща неравни петна мъждукащ светлик във вездесъщия мрак. Бетонните стъпала бяха ужасно зацапани, пропукани, с разбити ръбове. На няколко места по продължение на стълбището металният парапет бе прекъснат, цели секции от него — буквално изтръгнати от бетона заедно с подпорите.

Смърдеше навсякъде — на какво ли не. Носеше се остра миризма на евтин дезодорант, от който очите се насълзяват, на готвено зеле от кухните в апартаментите. Буквално на всеки метър се носеше киселата миризма на нечистотата на прекалено много хора, принудени да живеят на едно и също място.

Мъничкият двустаен апартамент, който търсеха, се намираше на четвъртия етаж в най-задната част на сградата и на края на дълъг коридор с множество врати. Смит и Фиона бяха дошли тук с важна задача — да потърсят родителите на седемгодишния Михаил Воронов — първата жертва на мистериозната болест.

Когато видя мълчаливата, затворена жена, която им отвори вратата, Джон си каза, че това не може да бъде истинската му майка. Тя изглеждаше прекалено стара, може би беше бабата. Косата й бе сива, лицето запуснато, набраздено с дълбоки бръчки. В следващия миг обаче Смит видя очите — в тях бе стаена неутешима болка, бяха зачервени, клепачите подпухнали от постоянен плач. Гледаха го очите на една горко изстрадала жена, потисната от бедността, загубила единственото истинско съкровище — рожбата си. Два месеца по-късно тя бе все така облечена в черно.

— Да, моля? — попита ги жената, очевидно изненадана да види на прага си двама добре облечени чужденци. — С какво мога да ви помогна?

— Моля ви да приемете най-искрените ни съболезнования по повод трагичната ви загуба, госпожо Воронова. Молим също да ни извините за това, че ви се натрапваме в това трудно за вас време — тихо рече Смит, който усещаше, че говори клишета. — И ако не бе абсолютно наложително, не бихме се осмелили да ви безпокоим по този начин.

Сетне показа подправените си документи на служител на ООН и СЗО.

— Казвам се Щранд — д-р Кале Щранд от Световната здравна организация. Дамата е госпожица Линдквист, моя помощничка — рече Джон и посочи Фиона.

— Прощавайте, но не ви разбирам — удивено рече жената. — Защо сте тук?

— Ние проучваме болестта, от която почина вашият син — кротко обясни Фиона. — Опитваме се да разберем какво точно се е случило с Михаил — как се е заразил, какво е станало в началото. Нали разбирате, целта е да спасим други хора.

По опустошеното от скръбта лице на майката бавно полази разбиране.

— О! Разбира се. Заповядайте. Влизайте. Моля ви, добре сте дошли в нашия дом — говореше тя и като отстъпи, направи място да минат.

Навън бе светла зимна утрин, а тук, в стаята, където влязоха, цареше полумрак, нарушаван само от единствена и много слаба крушка в осветително тяло на тавана. Прозорецът бе закрит с дебели пердета. Имаше още изтрито канапе, два разнебитени стола и ниска маса.

— Моля ви, заповядайте, седнете — покани ги жената и посочи канапето. — Сега ще повикам моя съпруг, той се казва Юрий.

Сетне се изчерви и неспокойно добави:

— Той се опитваше да поспи. Моля ви да го извините. Не е напълно на себе си… нали разбирате… откакто нашето момче…

Видимо не беше в състояние да каже нищо повече. Извърна се, отвори близката врата и бързо влезе в другата стая на апартамента.

Фиона мълком подбутна Джон, сочейки към поставената в рамка снимка на усмихнато момченце. Стоеше в ъгъла на ниската маса, беше препасана с черна панделка, а от двете й страни горяха свещи.

Смит кимна мрачно, изпитваше угризения, че се налага да заблуждава тези бедни, тъжни хорица по този начин, та макар и в името на добра кауза. Но се налагаше. Според казаното от Фред Клайн предната вечер обстановката се бе усложнила до такава степен, че бе направо жизненоважно да стигнат до причинителя на жестокото заболяване. Западните разузнавателни организации получаваха удар след удар, и то в миг, когато тяхната намеса бе повече от необходима. А в рамките на някак си свързани с общата логика на нещата съдбовни събития новите републики около Русия фатално отслабваха от загубата на най-талантливите си политически и военни лидери.

След малко жената се върна в стаята заедно със съпруга си. И той бе като нея, сянка на някогашния Юрий Воронов, изпито от мъката подобие на човешко същество. Очите му бяха кървясали, хлътнали дълбоко в орбитите, ръцете му силно трепереха. Дрехите му висяха по видимо отслабналото му, приведено тяло.

Като видя, че Смит и Фиона ги очакват, той направи усилие да се стегне и поизправи. Със смутена усмивка заглади рядката си права коса и с мъка се опита да играе ролята на добър домакин, предлагайки на двамата чужденци по чашка чай поради липса на нещо по-добро. Съпругата сложи вода на котлона, а той седна на стола срещу гостите.

— Татяна ми каза, че сте учени — рече Воронов бавно. — Към Обединените нации, така ли? Изследвали сте болестта, която отнесе нашето момче…

Смит кимна.

— Точно така, господине. И ако ни разрешите, бихме искали да зададем на вас и на съпругата ви някои въпроси относно начина на живот на вашия син и здравето му изобщо. Отговорите ви може би ще ни помогнат да намерим противодействие на заболяването, преди то да е унищожило и други деца в цял свят.

— Да — просто отвърна мъжът и се опита да преглътне сълзите си. — Ще направим каквото можем. Не бива и други да страдат както нашия Мишка.

— Благодаря ви — тихо отвърна Смит.

Сетне докато Фиона си водеше записки, Смит започна подробен и мъчителен за двамата руснаци разпит относно минали заболявания и здравни проблеми — техни и на сина им. Опитваше се да открие нещо ново за мистериозната болест и да подходи от ъгъл, по-различен от тези на Петренко и Веденская.

Родителите отговаряха пълно и търпеливо, макар че във въпросите на Смит и двамата разпознаваха вече питани и от множество други хора неща.

Да, Михаил бе преболедувал типичните за Русия детски болести — заушки, скарлатина, обичайните грипни епидемии. Иначе поначало си е бил здраво, нормално щастливо дете. Никой от родителите не бе употребявал наркотици, макар и бащата срамежливо да призна, че си „попийвал повечко от време на време“. Не, никой от близкото и по-далечно семейно обкръжение не е боледувал от сериозни хронични болести — като например рак, не е имал вродени дефекти или инвалидност в резултат на заболяване.

Единият от дядовците бе загинал сравнително млад при инцидент с трактор в колективизирано селско стопанство. Останалите възрастни роднини бяха доживели до седемдесет и осемдесет години, преди да заболеят от типичните за старостта болести и да получат инфаркт или инсулт, или да починат от тежка пневмония.

Мина доста време в този разговор, накрая Смит замълча, абсолютно потиснат и разочарован. До нищо съществено не бяха стигнали — нещо, което поне отчасти да обясни защо и как Михаил Воронов бе заболял и починал от неизвестната болест. Какво свързваше това момче с останалите разболели се от нея в Москва хора?

Джон се смръщи, а мислите му препускаха. Подозираше, че отговорът, какъвто и да бе той, е свързан с генетика и биохимия. А за да се провери тази теория, бе нужно да се направят кръвни, тъканни и ДНК изследвания на живите роднини. Това обаче би наложило нормален достъп до модерни лаборатории, където има нужната апаратура. И макар и Олег Киров да твърдеше, че е в състояние да препрати на Запад всичко, което те биха могли да съберат като медицински материал, такава задача би изисквала време. Резултатите от пробите също щяха да отнемат време — с каквото те не разполагаха.

Смит въздъхна. Е, повтаряше си той, когато ти е останал само един куршум, по-добре използвай и него, надявайки се на най-доброто.

Немалко облекчение обаче изпитаха с Фиона, когато родителите на Михаил Воронов се съгласиха да направят въпросните изследвания. Джон постоянно се бе опасявал, че ще ги спре нерядко срещания в хората страх от боравене с игли и от други манипулации.

— Какво друго биха могли да сторят в създадената ситуация? — тихо шепнеше Фиона, докато помагаше на Смит да извади и подреди нужните спринцовки, игли, памук, превързочни материали и другите доставени от Киров от черния пазар инструменти. — Така поне придават истински смисъл на живота си… Всъщност сега имат конкретна възможност да направят нещо реално срещу убилата детето им болест. За подобна възможност повечето родители биха били щастливи в огъня да влязат. Не е ли така?

Смит кимна и отново изпитвайки угризения, се обърна към Воронови.

— Да започнем с ДНК пробите… — рече той и им подаде специализираните дълги тампони. — Вижте сега как става това…

За негово учудване още преди да е обяснил нещата, и двамата руснаци започнаха манипулацията с натривка на вътрешната страна на устата. Вече знаеха как се вземат меки тъканни клетки, най-полезни за това изследване.

— Правили сте това и по-рано, така ли? — запита той тихо, все така удивен.

Родителите кимнаха.

— О, да — отвърна бащата и сви рамене. — За голямото проучване.

— И нашият Мишка също — допълни майката и в очите й бликнаха сълзи. — Само как се гордееше онзи ден. Нали, Юрий? Помниш ли?

— Помня — отвърна руснакът и избърса очи. — Как да не помня. Нашият Миша бе умно и храбро момче…

— Моля да ме извините — намеси се Фиона. — За какво голямо проучване говорите?

— Ей сега ще ви покажа — отвърна Воронов и се запъти към другата стая.

Остави вратата отворена и те чуха, че рови някъде, шумолеше хартия и други неща. Върна се с голям, красиво оформен благодарствен документ, подобен на диплома, и го подаде на Смит.

Джон се зачете в изящния шрифт, а Фиона застана до него и също впери очи в текста. По същество той изразяваше благодарност на семейство Воронови за „жизненоважното им участие в изследването на генезиса на славянските народи, проведено от Европейския център за проучване на населението“. Носеше дата от предната година.

Двамата с Фиона се спогледаха, стреснати. Тя бавно кимна, вече разбираше за какво става дума. Някой е събирал ДНК от тези хора, сто на сто и от други, и то само месеци преди седемгодишният Михаил Воронов да развие абсолютно неизвестна до този момент болест. Заболяване фатално, което унищожава органи и системи в човешкото тяло.

Смит замълча за миг, все така взрян в документа, който държеше в ръце. Очите му бавно се присвиваха. Е, най-сетне се досещаше какво трябва да търсят отсега нататък.

 

 

Летище Цюрих

 

Николай Нимеровски се поспря за миг на вратата на бар „Алпенблик“ и внимателно огледа посетителите. Търсеше човека за връзка. Очите му вещо пробягаха по повечето насядали по масите клиенти — предимно пътуващи сами бизнесмени. Спряха се на блед сивокос мъж, също сам на маса. Човекът четеше вчерашния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, широко разперен пред него — така че и от по-далече да се вижда кой е вестникът. Нимеровски се придвижи напред и навътре, колкото да забележи черното кожено куфарче на мъжа — абсолютно същото като неговото — и карфицата на ревера на обикновеното му синьо спортно сако — стилизирана двойна спирала на ДНК.

Руснакът пристъпи отново, този път усещайки как пулсът му се ускорява. Години наред бе работил в 13-о управление на Иванов и имаше огромен опит, както и отлично развито чувство за предпазливост. Спря пред сивокосия мъж и сочейки празния стол, учтиво запита:

— Прощавайте, може ли?

Другият повдигна очи от вестника и грижливо го огледа. Сетне бавно рече:

— Разбира се. Аз сега ставам. Машината ми излита скоро, транзитен полет.

Първата част от паролата. Нимеровски кимна, усетил сложеното на предпоследната дума ударение. Настани се, остави куфарчето под масата до това на съседа и отвърна:

— И аз няма да се бавя. Моят полет предвижда само кратък престой в Цюрих. То светът стана съвсем малък, връзките са толкова лесни вече, нали?

Другият кимна — беше чул втората част.

— Така е, приятелю — отвърна, сгъна си вестника, без да бърза, и взе едното от куфарчетата.

Сетне се изправи и след учтиво, незаинтересовано кимване закрачи към изхода.

Нимеровски изчака няколко минути, преди да вдигне и отвори оставеното от другия куфарче. Съдържаше сноп документи, бизнес списания и неголяма сива пластмасова кутия с надпис SC-1. Руснакът знаеше, че отвътре тя е отлично уплътнена и съдържа малък стъклен съд. Затвори куфарчето.

В същия миг по уредбата се обади приятен и учтив дамски глас.

— Дами и господа… — заговори гласът на немски, сетне повтори цялото съобщение на френски, италиански и английски. — … полет 3000 на „Суис Еър“ по направление Ню Йорк — летище „Джон Ф. Кенеди“ без спиране, е готов да приеме пътниците си.

Руснакът се изправи и напусна бара. Със себе си носеше уникалния вариант на ХИДРА, предназначен за президента Самюел Адамс Кастила.