Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (15)

Глава четиринайсета

Недалеч от руско-украинската граница

Четири реквизирани пътнически автобуса, докрай претъпкани с руски войници, мудно лазеха по тесния, осеян с дупки и набразден с дълбоки коловози път — всъщност разширена стара дърварска пътека, която се виеше и водеше дълбоко в мрачните и гъсти гори. Ниско провисналите клони стържеха таваните и стените на затъмнените превозни средства, почукваха силно в прозорците им.

Във водещия автобус капитан Андрей Юденич бе застанал най-отпред, току зад шофьора и здраво стискаше металната рамка на седалката му, за да пази равновесие. От време на време се навеждаше напред и се взираше през напуканото и замърсено предно стъкло, опитвайки се напразно да разбере къде го изпращат заедно с екипажите на танковата му рота. Бе уморен, правеше физиономии, но най-вече бе силно обезпокоен от последните събития.

Двайсет и четири часа бяха изминали от момента, в който ги вдигнаха по тревога от казармите край Москва. Първите заповеди бяха да се натоварят на влакова композиция и да се отправят на юг към Воронеж. Това говореше за начален етап на евентуално прехвърляне към Чечения. Но във Воронеж ги прехвърлиха на друг влак и хайде обратно на запад към Брянск. Там вече ги качиха на набързо взети от цивилния транспорт стари рейсове и ги пратиха някъде към тези гори, и то все по здраво разорани черни пътища.

Внезапно на стотина метра пред тях сякаш от нищото изникна войник в бял маскировъчен костюм, ясно откроен в потрепващите от неравностите светлини на фаровете. Стоеше на малко заснежено възвишение край силно неравния път. Яркочервената отражателна лента на лакътя и светещата палка говореха, че е от комендантска част — специализирани армейски подразделения за полева сигурност и контрол на военния трафик.

Сега облеченият в бяло войник отривисто махна с палката в дясна посока. Изпълнявайки нареждането му, автобусите отбиха вдясно, колкото бе възможно на този непригоден за съвременни автомобили път, и поеха с още по-тежко, задавено ръмжене на двигателите по откриващата се от същата страна още по-тясна просека — изглеждаше съвсем наскоро разширявана, съдейки по прясно отрязаните дънери от двете й страни. Юденич се залови още по-здраво за металната рамка, като се люлееше здраво наляво-надясно, в синхрон със силно поклащащия се от неравния терен автобус.

След няколко минути рейсовете излязоха на поляна и спряха.

Тук имаше още комендантски войници с червени ленти и автомати, които бързо се пръснаха сред рейсовете и завикаха:

— Всички навън! Излизай, излизай, не се мотай! Давай по-живо!

Юденич бе пръв през отворената врата — изскочи енергично и леко върху силно замръзналата, твърда като камък земя. Огледа се и отдаде чест на намиращия се най-близо до него офицер — беше със същия чин като него, капитан. След него бързо заслизаха танкистите и под командите на сержантите и няколкото взводни командири — лейтенанти по чин — бързо се строиха в две редици.

— Вашите заповеди! — отсече капитанът.

Юденич безмълвно измъкна дебелия плик с документите от вътрешния джоб на подплатената шуба и ги подаде. Комендантският офицер ги взе и започна да чете на светлината на полево фенерче, което държеше ординарецът му.

— Виждам, че сте от Четвърта гвардейска танкова дивизия — рече той, върна плика на Юденич и отвори папка, която държеше под мишница. — Точно така. Вашата рота е разпределена в казарма петнайсета, палатки четвърта до осма.

— Казарма ли? — не скри недоумението си Юденич.

— Ето там зад дърветата — изсумтя капитанът и кимна с глава към гората отвъд поляната. — Ще ви заведа, тръгвайте.

Юденич послушно поведе ротата в указаната му посока. След малко зяпна от удивление. Намираха се в периферията на огромен по размер военнополеви лагер, построен направо сред дърветата. Между тях на достатъчна височина бяха опънати метални маскировъчни мрежи с инфрачервена противорадарна защита. Точно пред танкистите имаше портален вход, вляво и вдясно, докъдето стигаше човешкият поглед, се простираха телени мрежи, очевидно обикалящи лагера. По оградата в двете посоки се движеха патрулни разчети тежковъоръжени войници — от вътрешни войски, съдейки по отличителните знаци — с едри, ръмжащи свирепо кучета.

— Какво, по дяволите, става тук? — стреснато запита Юденич.

— Ще ви инструктират, когато му дойде времето — сопна се капитанът, сетне го изгледа и тонът му се смекчи: — Дотогава за всичко се обръщате само към прекия си командир. Ясно ли е?

— Тъй вярно — по инерция отвърна Юденич.

— Добре — рече другият. — И вземете мерки вашите хора да не се отлъчват. Излезе ли някой без разрешение, куршум в тила и плитък гроб в снега. И военен съд дори няма да има. Разстрел. Обжалвания не се полагат. Никаква милост. Разбрано ли е?

— Тъй вярно — отвърна вяло Юденич и силно потрепера въпреки дебелата шуба.

Москва

Ерих Брант слезе от лентата на стръмния ескалатор и стъпи на широката платформа на метростанцията под безбрежния й, ехтящ надалече свод. Намираше се на спирка „Новокузнецкая“, наоколо се тълпяха множество работници и служители с уморени лица, търпеливо чакащи влака, за да се приберат у дома. Дори и в тези късни часове влаковете на подземната железница пристигаха и заминаваха редовно на интервали от две-три минути, а тежките машини пухтяха, изпускайки горещи струи наситен с маслени пари въздух.

Московското метро е може би най-доброто в света, превозвайки почти девет милиона пътници ежедневно — повече от лондонското и нюйоркското, взети заедно. И за разлика от неугледните западни станции, повечето от московските са същински архитектурни произведения на изкуството. Строени навремето с цел да демонстрират непрестанно растящата мощ и развиващата се култура на днес вече несъществуващия Съветски съюз, в тях създателите им са използвали тонове истински мрамор, статуи и скулптурни групи, релефи, мозайка и огромни висящи отгоре полилеи.

За миг Брант спря, за да огледа барелефите по стените. Обхватът на представените теми бе широк — тук имаше най-вече войници и прочути военачалници. Като се почне от знаменития едър руски маршал Кутузов, повел армиите си срещу Наполеон при Аустерлиц и Бородино, и се стигне до героичната съветска морска пехота, показана тук как скача от десантните лодки, за да се включи в жизненоважната битка за Сталинград. А на сводестия таван високо горе от различни мозайки щастливо се усмихваха фабрични и селскостопански работници, очаровани от прекрасната си идилична съдба на строители на новото социалистическо общество и комунистическото бъдеще на родината.

Високият блондин поклати глава и презрително изсумтя. „Новокузнецкая“ бе построена през 1943 г., в апогея на тежката война на Съветите срещу нацистка Германия — епохална, но и жестоко брутална борба. Заложеното в нея изкуство прославяше победата над Хитлер и фашистките му поддръжници. Не беше случайно, че Алексей Иванов бе насрочил среща на неособено любимия си източногермански колега именно тук. И въпреки приказките, че като шпионски кукловод Иванов бил точен и изтънчен човек, Брант имаше друго мнение за него — смяташе, че шефът на 13-о управление притежава странно, тромаво и нелепо чувство за хумор.

След миг очите на германеца приковаха сивокосия руски разузнавателен шеф — беше седнал на мраморна пейка. Незабавно закрачи в същата посока и се настани до него. И двамата бяха почти еднакво високи.

— Хер Брант — кратко поздрави руснакът.

— Нося поръчания от вас специален вариант ХИДРА — отвърна още по-кратко Брант.

— Покажете.

Русокосият отвори куфарчето си и извади малък термос с размерите на бутилка сода. Без да сваля кожените си ръкавици, отви металната тапа. Сред кълбета изпарения извади малък съд със замръзнала изцяло прозрачна течност и го подаде на Иванов.

Той го пое, вдигна го нагоре срещу светлината.

— Течна, бавна смърт с така невинен външен вид — коментира с лека усмивка руснакът и изгледа колегата си. — Забележително. Но как да се уверя, че тази стъкленичка съдържа именно въпросния смъртоносен препарат, а не например чешмяна вода?

Бившият служител на Щази разпъна устни в същата хладна, крива усмивка.

— Съвсем честно казано, не можете да се уверите. Не и докато не я използвате срещу набелязаната мишена и пак е нужно да изчакате известно време. Затова трябва да ми се доверите.

Сега шефът на 13-о управление се ухили неприятно.

— Не раздавам така лесно доверието си, хер Брант. Особено пък когато става дума за вложени повече от милион евро държавни средства.

Нарочно имитирайки и саркастичния тон, и ухилената гримаса на Иванов, германецът рече:

— Разбираемо, но неизбежно, хер Иванов. Вие поискахте средство, с което да се уверите в продължаващото сътрудничество от страна на моя работодател — или пък за отмъщение срещу него, ако някога имате такава нужда. Ренке и аз изпълнихме желанието ви. Сега, дали ни вярвате или не, това си е лично ваша работа. При създалите се обстоятелства цената ни е съвсем резонна.

Иванов веднага изгрухтя:

— Добре, добре, ще си получите парите. Още тази вечер ще направя нужното за втория паричен превод в Швейцария.

После отново вдигна стъкленичката към светлината, присви очи и гледайки Брант в лицето, добави:

— А ако нашите учени използват реверсивно инженерство за усвояване на намиращия се тук материал, респективно технологията ХИДРА? Тогава повече няма да имаме нужда нито от вас, нито от професор Ренке, нито от вашия шеф.

— Ами опитайте — сви масивните си рамене русокосият. — Иначе Ренке твърди, че такъв опит със сигурност ще се провали. Вашите изследователи ще изолират единствено няколко непълни фрагмента неизползваем генетичен материал, движещи се в море умиращи бактерии.

Шефът на 13-о управление поклати глава бавно.

— Жалко.

Сетне стъкленичката отиде в термоса, тапата също на мястото си, а съдът потъна в джоба на Иванов.

Брант премълча.

— Още нещо, хер Брант — рязко заяви Иванов. — Искам личните ви уверения, че сигурността на ХИДРА — която е ваша отговорност — не е компрометирана. Сега, когато навлизаме в крайната фаза на военните приготовления, за нас пълната тайна е жизненоважна. Американците и съюзниците им не бива да разберат какво ще стане.

— И Кирянов, и Петренко са мъртви — равно отвърна Брант, скривайки опасенията си относно изчезналия Джон Смит, и продължи с лъжа: — А други сериозни заплахи спрямо ХИДРА няма, няма и откъде да дойдат.

— Добре — усмихна се отново Иванов, но в черните му очи нямаше нито топлота, нито веселие. — Нали сте наясно, че в случай на някакъв провал ще държим лично вас отговорен?

Брант кимна неохотно, предчувствайки избиващите на челото му капки пот.

— Да.

— Е, тогава ще ви пожелая приятна вечер, приятелю мой — каза сивокосият шеф на 13-о управление и тежко се изправи на крака. — Засега няма повече какво да обсъждаме.