Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (36)

Глава трийсет и пета

Мобилният телефон на Смит внезапно иззвъня.

— Моля да ме извините — обърна се той към домакинята и отвори апаратчето. — Да?

Отсреща беше Киров.

— Трябва да изчезвате, Джон. Незабавно! — спешно заговори той. — По главния път пристигат две коли — нямат отличителни знаци, но е съвсем ясно откъде са. Идват право към вилата. Веднага излизайте. През задния изход!

— Ясно — отвърна мрачно Смит, затвори телефона и изправяйки се, посегна към зимното си палто.

Първата му работа бе да опипа оръжието в страничния джоб — деветмилиметровия макаров. За миг изпита изкушение да остане в къщата и да се отбранява от нея. Така поне ще има прикритие, докато отвън, на откритото, ще бъде уязвим. Сетне отхвърли мисълта. Тук бяха вдовицата и прислугата, идеята бе детинска. Ще ги изложи на случайни изстрели, не биваше и не можеше да рискува по такъв начин. Зачаткат ли куршуми наоколо, първо страдат невинните хора — знаеше го от опит.

— Неприятности, а? — веднага запита Фиона на английски и също се изправи, прибирайки палтото и ръкавиците си.

— Имаме си гости — отвърна й той на същия език. — Зарязваме колата и излизаме отзад. Олег ни чака отвън.

Бледа и напрегната, тя кимна с разбиране.

Възрастната жена ги изгледа объркана.

— Свършихте си въпросите, а? Значи си тръгвате?

Смит кимна.

— Да, госпожо Сахарова, тръгваме си. И то веднага.

И без да обръща внимание на нейните по-нататъшни въпроси, той измъкна Фиона от стаята и я поведе по широкия централен коридор. Тук за малко щяха да се сблъскат с набита жена на средна възраст, която носеше поднос с чай и сладки, поръчани от господарката при пристигането на гостите.

— Къде е задният изход? — попита я Джон без предисловия.

Стресната и удивена, жената кимна с глава вляво на коридора — в посоката, откъдето самата тя идваше.

— Ей там — рече тя, видимо учудена от въпроса. — През кухнята се минава…

Двамата американци се промъкнаха край нея и бързо прекосиха неголямото разстояние. В същия миг някой задумка с все сила по солидната дървена врата.

— Милиция! — извика мощен глас. — Отваряйте!

Джон и Фиона се вмъкнаха в кухнята и трескаво се огледаха. Помещението бе голямо с всички нужни за една съвременна кухня домакински уреди — голяма газова печка, широк хладилник, фризер, микровълнова фурна и още множество по-дребни прибори. Беше топло, миришеше на вкусни гозби. В ъгъла довършваше вечерята си друг от слугите на мадам Сахарова — мощно сложен физически млад мъж. На масичката пред него се мъдреше голяма чиния с пелмени — месни руски специалитети, залети със сметана и топено масло. Той вдигна лице от храната и ги изгледа учудено.

— Хей, къде отиват…?

Смит му махна с ръка да си остане на стола.

— Дамата не се чувства добре — обясни той кратко, като търсеше с поглед изхода. — Ще трябва да я изведа на чист въздух.

И без да се колебае, отвори тежката дървена врата в дъното на кухнята. Отвън бе леден мрак, а с открехването на вратата върху дълбокия, девствен сняг попадна тесен лъч светлина. Вилата бе построена на поляна в самата гора, която започваше само на няколко метра разстояние. Сега Джон зърна и отъпканата пътека току до изхода, беше тясна, минаваше вляво покрай стената на сградата и водеше към поставени до задната страна няколко кофи за боклук.

— Давай бързо! — пошепна Смит на Фиона. — Към дърветата, влезем ли в гората, бягай колкото можеш! Сетне свий вляво. Не се спирай за нищо на света, докато не стигнем при Киров. Разбра ли?

Тя кимна, а лицето й бе пребледняло и напрегнато.

Двамата бързо нагазиха в ледения, хрущящ сняг, на места почти до колене, насочвайки се към гората. Смит въздъхна дълбоко, усещайки чистия, сякаш арктически въздух дълбоко в дробовете. Нужни са ни само още няколко секунди, мислеше той. Това е всичко, десетина секунди и ще се измъкнем.

В същия миг иззад дърветата пред тях излязоха трима въоръжени мъже в бели защитни комбинезони и якета, носеха руски калашници. Двамата бяха по-ниски от Смит, но пък изглеждаха мускулести и извънредно яки, при това се движеха с безмълвната увереност на добре обучени войници. Третият бе с няколко сантиметра по-висок от Джон, а очите му бяха сиви и мразовити като времето. В светлорусата му коса тук-таме сребрееха бели кичури.

Смит и Фиона спряха на място.

— Горе ръцете, моля — тихо нареди на английски високият. — В противен случай хората ми ще бъдат принудени да ви застрелят на място. А това би било ужасно неприятно, нали?

Смит неохотно вдигна ръце, обръщайки длани към нападателите, за да покаже, че няма оръжие. С ъгълчетата на очите си забеляза, че и Фиона се подчини. Сега лицето й бе съвсем бяло — като тебешир.

— Разумно решение — коментира с одобрение високият и се усмихна студено. — Аз съм Ерих Брант. А вие сте прочутият подполковник Джонатан Смит и красивата, също така прочута госпожица Девайн.

— Смит ли? Девайн? Не разбирам за какво говорите — сърдито откликна Смит. — Моето име е Щранд, доктор Кале Щранд. А това тук е госпожица Линдквист. Ние сме медици, учени, служители на Световната здравна организация.

Отлично съзнаваше, че това е наивен, напразен опит да заблуди тези хора, но пък не бе готов толкова леко и бързо да се предаде на този тип. Поне все още не.

— А вие какви сте по-точно? Престъпници? Похитители? Или крадци?

Все така ледено усмихнат, Брант поклати глава и пристъпи напред.

— Е, хайде, хайде сега, подполковник. Няма никаква полза от подобни глупави игрички. Какъв майтап само, а? Вие сте толкова швед, колкото и аз самият. Иначе с удоволствие ви поздравявам. Малцина досега са успявали да ми се изплъзват толкова дълго време.

Смит не отговори. Задушаваше го гняв и яд на самия него, че се бе оставил така лесно да ги хванат в подобен капан. Идващите по главния път коли са били само за заблуда, колкото да ги изкарат на открито.

— Освен това много уважавам и едно друго качество — стоицизма. Само че до определена степен — продължи Брант и внезапно замахна с автомата, сменяйки тона. — Влизай обратно! По-живо!

Смит и Фиона бавно заотстъпваха.

Във вилата вече имаше и други въоръжени мъже. Бяха насъбрали цялата прислуга — готвачката, мъжа от кухнята и по-възрастен мъж с няколко сякаш залепени към скалпа му косъма — и самата домакиня мадам Сахарова в гостната и ги държаха там заедно като пленници.

Сахарова бе седнала в същия стилен и скъп стол с високо облегало, царствено изпънала гърди напред, и гледаше Брант с гняв и възмущение.

— Какво е това безобразие!? — фучеше тя. — Как се осмелявате да нахлувате в дома ми по такъв бандитски начин!?

Бившият източногермански разузнавач сви рамене присмехулно и посочи с ръка Смит и Фиона.

— Печална необходимост, мадам — отвърна той учтиво и мазно. — За съжаление тези хора са шпиони и врагове на държавата.

— Глупости говорите! Дивотии някакви — изсумтя Сахарова презрително.

Брант се усмихна.

— Значи така мислите, а? — запита той и се извърна към хората си. — Вържете им ръцете и ги обискирайте — много грижливо!

Осъзнаващ, че към него едновременно са насочени няколко оръжия, Смит се остави да му извият ръцете на гърба и да ги завържат на китките. Това направиха с тънък гумиран кабел, като здраво и болезнено опънаха жицата. Смит познаваше този метод — прилагаха го на бунтовници и терористи, заловени от американските войски в Ирак. Чу как Фиона изпъшка тихо от болка, а зъбите й изскърцаха — нарочно го правеха така, че да боли.

След като ги „закопчаха“ по този начин, започна и обискът. Хората на Брант бяха обиграни, явно имаха професионален опит. Проверяваха изчерпателно навсякъде, където би могло да се скрие оръжие или импровизиран боен инструмент. Напълно безпомощен да ги спре, ядосан и на себе си, и на похитителите, Смит настръхна от унизителното опипване на интимни места. А проверката не спираше, като в същото време ставаше все по-точна. Смъкнаха русата му перука, показа се черната му коса, принудиха го да изплюе променящите овала на лицето му плънки в устата. В същото време отлично разбираше колко по-унизително за Фиона е да я опипват мъже.

Брант стоеше на известно разстояние, без да проявява каквито и да е емоции. Хората му бързо измъкнаха деветмилиметровия пистолет на Смит, сетне и 5,45-милиметровия на Фиона, подправените им паспорти и други документи, елементи от дегизировката им и накрая високоспециализираните им мобилни телефони — едно малко чудо в комуникационната техника, правено по поръчка на Първи отдел. Насъбраха оръжието и другите предмети на малката масичка, тогава един от обискиращите засече скрития в ботуша на Фиона нож с излитащо острие. Едва сега русокосият Брант прояви някакъв по-сериозен интерес.

Той взе в ръка ножа, докосна бутона върху тънката ръкохватка и проследи безшумното изскачане на финото смъртоносно шило. Веждите му се повдигнаха леко в очевидна изненада. Обърна се към Фиона със суха усмивка и заговори:

— Зърнах лошата рана, която тази мъничка играчка бе причинила на един от хората ми, госпожице Девайн. При това Дмитрий беше отлично обучен убиец. Е, сега е ясно, че и вие сте нещо повече от обикновена журналистка.

— Мислете си каквото искате, хер Брант — отвърна тя предизвикателно. — Не мога да нося отговорност за развинтеното ви въображение.

Брант се изкикоти.

— Смели думи, Девайн, смели думи. Само че празни от съдържание. Да, опасявам се, че е така.

Сетне се обърна към мадам Сахарова, която ядно намръщена наблюдаваше развитието на действието.

— Ето, виждате, нали? — рече той с усмивка и посочи с ръка нещата върху масичката. — Оръжия. Дегизировка. Фалшиви паспорти. Ултрамодерни средства за комуникация. Е, кажете ми, госпожо, това ли са вещите, които едни шведски медицински изследователи нормално биха носили в себе си? Така ли е или тези вещи тук са далеч по-подходящи за чуждестранни шпиони?

— Имате право, приличат ми на шпионски — отвърна възрастната жена и лицето й леко пребледня.

— Именно — спокойно потвърди Брант, бръкна в джоба на камуфлажната дреха, извади чифт фини латексови ръкавици и старателно започна да ги поставя.

Всички в гостната бяха вперили очи в него и не смееха да погледнат другаде.

— В минали дни покойният ви днес съпруг беше високопоставен член на партията. Вие не сте обикновена жена от необразованата маса хора. Кажете ми какво бе наказанието за шпионаж и предателство?

— Смърт — прошепна тя. — Беше смърт.

— Точно така — отвърна германецът.

Довърши нахлузването на ръкавиците, опъна ги тук и там, полюбува се на работата си. Сетне внезапно извърна очи към видимо изплашените слуги, изправени край едно от канапетата — покрита с красива бродерия на светлосиньо-златист фон антика от деветнайсети век с фини крачета.

— Кой от вас е Пьотр Климук?

— Аз съм, господине — обади се по-възрастният плешив мъж и несигурно повдигна ръка.

— Вие ни се обадихте, нали? Когато разбрахте, че господарката ви ще се среща с тези чужденци?

— Точно така беше — кимна Климук, леко поуспокоен. — Както ми наредихте по-рано днес. И обещахте, че ако докладвам за разни любопитни чужденци тук, дето задават въпроси за покойния й съпруг, за мен ще има награда.

— Вярно, обещах — потвърди Брант хладно. — И награда ще има.

Сетне без всякакво колебание сивоокият грабна пистолета на Смит от масичката пред него, смъкна предпазителя с палец, насочи оръжието и застреля Климук точно в челото почти от упор. Кръв пръсна наоколо, заля гърба на канапето, обагри красивата бродерия в алено.

Останалите зяпнаха слисано към мъртвия прислужник на пода, а Брант изви ръката с пистолета и стреля още два пъти. Край канапето се свлякоха и готвачката, и младият мъж, и двамата убити с единичен изстрел.

Бившият офицер от Щази се извърна отново. По лицето му не се четеше нищо, беше напълно безизразно.

Мадам Сахарова седеше неподвижна в стола с високата облегалка и гледаше убитата си прислуга с бледо лице като същинска смъртница. Но иначе не бе загубила дух.

— Защо ги убихте? — крясна тя изведнъж. — Защо трябваше да ги убивате? Те не са шпиони. И Климук, и тези двамата си бяха глупави, невежи селяни, но какво са сторили, че да заслужат смъртно наказание?

Брант сви рамене.

— Такъв е животът, мадам. Всъщност малцина са тези, които го заслужават, нали?

Сетне вдигна оръжието и гръмна отново.

Възрастната жена падна назад в стола, улучена точно в сърцето. Очите й се заковаха в тавана, втренчени завинаги в изражение на смесено с гняв презрение и внезапното просветление, че и тя ще бъде убита.

Брант се наведе и внимателно остави пистолета на пода, сетне меко го подритна под канапето и се обърна към Смит:

— Когато дойдат милиционерите, отпечатъците по това оръжие ще им се видят доста интересни, не мислиш ли така, подполковник? Всъщност твоите отпечатъци…

Поклати глава развеселен, сякаш бе казал нещо извънредно остроумно, и добави:

— Вие — американците — сте хора на насилието, все пистолети, спусъци и стрелба са ви в акъла. Никак не е чудно, че така силно ви ненавиждат навсякъде по света.

— А ти си само един мръсен убиец, копеле с черно сърце! — не се сдържа Фиона и изтърси тези думи през стиснати зъби.

— Ами да, може и такъв да съм — спокойно отвърна Брант, но я изгледа зловещо със студените си сиви очи. — А ти си моя пленничка, госпожице. Защо не се замислиш върху това, а?

Сетне се извърна към хората си и рязко нареди:

— Хайде, хващайте ги тия двамата и да вървим.

Поведоха ги неколцина, едни ги побутваха с дулата в гърба, други стояха отпред с намръщени лица и насочено оръжие. Изкараха Фиона и Смит през вратата и ги наместиха на задната седалка на единия от трите спрени пред вилата автомобила. Двата бяха фордове с предно и задно предаване, модел „Експлорър“. В същата кола отпред се качиха Брант и един от мъжете му. Друг от групата седна на волана на волгата, с която бяха дошли американците, останалите се събраха във втория форд.

Колата с Брант и двамата американци потегли първа. Другите две се подредиха зад нея и бавно напуснаха посипаната с чакъл алея пред вилата, като подскачаха и се тресяха по неравния път с множество дупки и заснежени коловози. Потеглиха по кратката отсечка към шосето, а там завиха не вляво, а вдясно и веднага ускориха.

Напрягайки воля да забрави болката в силно пристегнатите китки, Смит се поизправи на седалката и се опита да отгатне посоката на движение. Пътуваха на запад, навън бе абсолютно тъмно. Мощните фарове осветяваха дървета, високи, силно заснежени склонове, обрасли по ъглите с гъсти храсти отклонения към села или дърварски пътища. Те се мяркаха кратко в светлините и изчезваха в тъмната нощ отзад.

Извърна глава към Фиона да види дали е забелязала. Тя му кимна кратко — беше разбрала, че Брант и групата му не ги връщат в Москва, а ги карат на друго място.

Но защо? — питаше се Смит. Защо не ги връщат в Москва? Ако бившият офицер от Щази работи за Малкович, а милиардерът играе с Кремъл, защо просто не ги предадат на руснаците за разпит? Да не би Брант и богатият му работодател да играят някаква двойна игра?

 

 

Владик Фадеев лежеше неподвижен под брезите покрай пътя и благодарение на бялото защитно облекло с якето и украсената с дървесни клонки камуфлажна мрежа оставаше напълно невидим. Всеки, който би хвърлил случаен поглед към снайпериста с хлътналите бузи от разстояние повече от два метра, не би забелязал нищо друго, освен заснежена бабуна сред дърветата.

Въпреки хапещия студ Фадеев се чувстваше добре. На по-млади години бе изкарал две години бойна служба по назъбените афганистански планини и хълмове: там с любимия си снайпер — карабина СВД — бе убивал муджахидините, често от по-далечни разстояния. Този опит се бе превърнал в увлечение, а сетне и в любов към трудната и опасна игра на лов на хора. След като Червената армия бе принудена да прекрати дългата си война с афганистанците, мирът се оказа много лошо нещо — безпаричие, хаос, навсякъде корупция. В края на краищата снайперистът извади късмет, защото си намери работа при Ерих Брант — работодател, който ценеше извънредните му умения и намираше много и различни начини да ги използва.

Една по една трите машини от конвоя на Брант минаха покрай него, стопсветлините им постепенно се стопиха в мрака и изчезнаха зад завоя. Заглъхна и шумът на двигателите.

Фадеев остана да чака все така неподвижен и спокоен.

Търпението му се оказа възнаградено.

Неочаквано на пътя изскочи голям, почти кубичен по форма ГАЗ „Охотник“. Руският джип излезе направо от горите недалеч от Владик и зави рязко на запад по тесния път. От покрива и капака на двигателя се изсипаха клонки и сняг, които поръсиха пътя след него.

Снайперистът се усмихна и тихо заговори в радиомикрофона.

— Говори Фадеев. Бяхте прав. Американците не са били сами. Сега след вас върви джип хънтър.

Когато чу пращенето на закачената към таблото на форда радиостанция и последвалия доклад, Смит мигом разбра какво става, но се опита да изглежда равнодушен. До него Фиона въздъхна тихо. Сега и двамата знаеха, че Олег Киров е бил засечен, но вече не разполагаха с никаква възможност да го предупредят, че е в опасност.

Брант се наведе напред и взе микрофона.

— Разбрано, Фадеев. Със ситуацията ще се оправяме оттук. Край.

Извърна се ухилен към американците и подхвърли:

— За вашето приятелче ставаше дума, нали така?

Фиона и Смит премълчаха с невъзмутими лица.

Брант ги изгледа и се присмя на насилените им изражения.

— Аз да не съм глупак. Нали сте професионалисти. Никой не влиза в опасна зона, без да си има гръб.

Смит се загледа уж небрежно през прозореца, за да прикрие внезапно обхваналото го отчаяние. В мрака не се виждаше почти нищо, но му се стори, че сега вървят по насрещен наклон. След по-продължително взиране реши, че се изкачват по невисок хълм, а пътят се вие и върви покрай гъсти гори. Отляво обаче се откриваше склон, също горист, а тук-таме зееха стръмни урви.

След малко чу гласа на Брант отпред, който говореше по радиостанцията на хората си от другите коли.

— Всички автомобили, спираме! — нареди той кратко. — Развърни се за бой с противник отзад.

Тяхната кола рязко намали скорост, излезе на банкета след остър завой и спря от вътрешната страна на шосето. Волгата и другият форд направиха същото и се наредиха след нея. Чу се отварянето на врати, хората на Брант без него и шофьора му се изсипаха на пътя и мигом заеха дъговидна позиция сред дърветата с готови за стрелба автомати.

Настъпи тишина и след малко ясно се открои шумът на приближаваща се кола, която се изкачваше по склона в тяхна посока. Смит и Фиона — оставени в колата — извърнаха глави назад, доколкото това бе възможно, и се взряха към пътя през задното стъкло, макар и видимостта да бе почти нулева.

Джон стискаше зъби и се чудеше какво би могъл да направи. Наистина какво? Мрачно преценяваше различни възможности, но с вързаните си на гърба ръце едва ли би могъл да свърши нещо наистина ефикасно. Евентуално да се хвърли върху Брант и водача и с това да отвлече вниманието им за миг, колкото да даде шанс на Киров да схване ситуацията и някак си да реагира? Поклати глава несигурно. Това действие изглеждаше почти безнадеждно, но затова пък бе единственото, което му оставаше. Опита се да пораздвижи мускулатурата си, размърда краката и раменете преди евентуалното действие.

— Кротко стой, подполковник — хладно се обади Брант отпред, — иначе ще ти пусна един в черепа.

Смит въздъхна и вдигна очи. Сивоокият се бе извърнал и го гледаше право в очите, а в ръката си държеше насочен в главата му пистолет.

Джипът изведнъж влезе в завоя, по-рано, отколкото Смит бе очаквал, съдейки по шума на двигателя, а мощните му фарове заляха околните гори с потоци светлина. Движеше се стремително, лъчите заиграха по колите и околните дървета, за миг заслепиха американците. Хората на Брант откриха огън едновременно, оръжията им затракаха — всички на автоматична стрелба. Вдигна се невъобразим шум, автоматите мощно запяха смъртоносна песен, раздирайки замръзналата тишина. Куршумите им зачаткаха по летящия джип, засипаха го с оловна градушка, пробиха десетки дупки в ламарините и шасито, встрани се разлетяха парчета откъсната тенекия, стъкло и пластмаса. Предното стъкло се пръсна на хиляди дребни парченца, ударено отблизо от вероятно няколко десетки деветмилиметрови куршуми.

Без да спира, надупченият като решето джип се завъртя тромаво и излезе от шосето, политайки неуправляемо надолу по обраслия с дървета склон. Заудря се поред в стволовете им по пътя си почти със същата скорост и се блъсна в дебела бреза. Чу се мощно пращене, автомобилът се преобърна и застана странично, спирайки се току на ръба на урва. Сетне бавно се превъртя и падна надолу. Чу се трясък, вероятно се бе закачил в скалите по пътя си. Бледият лъч на единия фар примига болезнено и немощно няколко пъти, сетне бавно избледня и изгасна. Настъпи абсолютен мрак, гробовна тишина.

Смит и Фиона размениха ужасени погледи в тъмната кабина на форда. Нямаше никаква надежда Киров да е оцелял в тази смъртоносна засада и последвалата катастрофа.

Брант гледаше американците, които тъжно сведоха глави, а пистолетът в ръката му все така сочеше към Джон. Сетне взе микрофона и заговори:

— Фадеев? Говори Брант. Тук свършихме. Качвай се в колата и идвай на хълма. Ще провериш разбития джип и ще вземеш всички документи, които намериш в него и в мъртвия шофьор. Гледай да установиш самоличността му. Разбрано?

— Разбрано — отвърна равно безизразен глас.

— Свършиш ли, докладвай в Москва, в централата. Ние отиваме в манастира.

След това сивоокият изслуша краткия отговор на снайпериста, изключи радиостанцията и отново погледна към Смит и Фиона.

— Е, вечна му памет на вашия приятел — сви рамене той и се усмихна студено. — Значи вече можем да започваме нашия разговор… от вас зависи дали той ще бъде болезнен процес… но ще трябва да уточним кои са вашите работодатели и какво сте им предали досега…