Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (19)

Глава осемнайсета

Недалеч от мястото, където бе колабирала Веденская, на същата улица на име „Поварская“, бе спрял тъмносин джип, руско производство. Беше „Нива“, с предно и задно предаване, от по-малките, почти кубични по форма модели. На шофьорското място седеше висок и едър среброкос мъж, който наблюдаваше случилото се и тихо изруга, когато безцеремонно качиха двамата американци в линейката. Огледа се, тупна гневно с длан по седалката и стисна зъби.

Сетне въздъхна, максимално затегна минаващия през раменете му колан и завъртя ключа. Спомни си старо руско поверие: светците покровителстват глупците и лудите. Е, ако е така, искрено се надяваше днес въпросните светии да отправят благосклонен поглед и към него самия. Защото наистина нямаше време да измисля нещо по-смислено и елегантно.

Мощният двигател на нивата изрева и запали. Без да се колебае повече, водачът включи на скорост, настъпи газта и стремително потегли. Колата полетя срещу линейката, когато тя направи обратния завой по „Поварская“.

В линейката Смит седеше вдървено и внимателно следеше насочения към него пистолет. Мозъкът му работеше на високи обороти, преценявайки, сравнявайки различни варианти на най-отчаяни планове за нападение на похитителите и успешно бягство след това. Отхвърляше ги един по един, защото за нещастие всеки от тях бе безумно самоубийствен и щеше да доведе единствено до тяхната гибел.

Внезапно шофьорът отпред извика нещо с тревожен глас. Смит не разбра добре думите, но усети, че Фиона се напрегна.

В същия миг чу рева на форсиран двигател. Друго превозно средство се движеше някъде в близост, и то с голяма скорост. Спирачки и гуми изсвистяха зловещо, околни автомобилни клаксони запищяха пронизително, чу се трясък, злокобно стържене на измъчена ламарина и в следващата частица от секундата Смит усети сблъсъка физически. Ударът бе много силен, някакъв друг, очевидно движещ се с голяма скорост автомобил се блъсна в линейката. Инерцията го отхвърли от пейката и той политна напред върху трупа на Веденская. В различни посоки полетяха и съседите му, чуха се викове и пъшкания.

Изглежда, бяха ударени челно, защото се завъртяха и полетяха като шейна по платното, напълно безконтролно, още по-силно изскърца разкъсаната автомобилна ламарина, пръснаха се стъкла. Отвсякъде в линейката изпопадаха медицински съоръжения, аптечки, бутилки с венозна течност. Замириса остро, някак парещо на бензин, в хаотично разбърканата каросерия се понесе отблъскваща миризма на горяща гума.

Продължавайки да се върти, линейката се блъсна в паркирана на тротоара стара, полуизядена от ръжда волга и там спря, легнала странично. Предните й гуми се бяха пръснали, празните джанти стърчаха гротескно от леко повдигнатата нагоре предница. Оглушителният шум и скърцане спряха и изведнъж се възцари измамно спокойна тишина.

Смит разтърси глава и се огледа.

Първият внезапен удар отхвърли лекаря назад, главата му се бе блъснала силно в металната стена зад него. Изглеждаше зашеметен, по слабите му, бледо белезникави бузи се стичаха тънички струйки кръв. В ръката си обаче все още стискаше пистолета.

Смит насили воля да реагира светкавично или поне така му се струваше. Изправи се на колене, но лекарят отсреща усети движението, от устата му се откъсна проточен, подобен на вой звук. Видимо напрягайки всички сили, той насочи пистолета и се опита да натисне спусъка.

Смит замахна и нанесе саблен удар с ръба на дланта си и успя да отклони дулото на оръжието в мига, когато лекарят стреля. В скъсеното и без това малко пространство изстрелът избумтя като оръдеен. От дулото излезе пламъче, малокалибреният 5,45-милиметров куршум проби дупка в металния под, а рикошетът се попиля някъде по паважа отдолу.

В този миг левият юмрук на Смит се заби в лицето на лекаря. Главата на руснака се отметна назад и отново се удари на очевидно болното място. По изцапаната с червено стена на линейката пръсна още кръв, мъжът в бялата престилка изпъшка тежко. Очите му се бялнаха и той политна напред, видимо губейки съзнание. Компактният макаров тупна на пейката до него.

Смит тутакси посегна да го вземе, но ръката му замръзна във въздуха.

Отляво го гледаше тъмното дуло на друг макаров, този беше 9-милиметров и се намираше в ръката на едрия санитар. С другата руснакът бе ударил Фиона Девайн, просвайки я в краката си. Сега тя лежеше там свита, на бледата й буза червенееха отпечатъците от пръстите му, очите на санитаря бяха вперени в Смит, дулото сочеше право в лицето му.

В следващата секунда чернокосата жена на пода се изви като змия, пъргавостта й бе удивителна. Със светкавично движение се вдигна на колене и извади от елегантния си кожен ботуш сгъваем нож, като натисна бутона на черната ръкохватка. Дългото, тънко острие изскочи безшумно. Второто движение бе рязко и почти размазано от скоростта: с изписана по лицето й хладна решимост тя заби в дебелия врат на мъжа тесният двуостър нож, който потъна в него дълбоко като в масло, прекъсвайки трахеята и едната от сънните артерии.

Ужасеният мъж изпусна оръжието, а ръцете му трескаво потърсиха раната. От нея бликнаха силни струи яркочервена кръв, които отначало пулсираха на мощни тласъци в ритъм със сърдечния удар, но сетне силата им бързо намаля. Все така отчаяно стиснал дръжката на стърчащия нож, масивният мъж се килна и бавно се свлече странично и надолу към завития с одеяло труп на Веденская. Бликащата от раната му кръв почти спря. Потрепна още веднъж-дваж, тялото му замря неподвижно.

С побеляло като на смъртник лице Фиона избърса ножа в престилката му. Ръцете й ситно трепереха, докато го прибираше обратно в ботуша.

— Май досега не сте убивали? — тихо запита Смит.

— Не съм — поклати глава тя и се опита да се усмихне. — Но за това ще се притеснявам после… особено ако доживея такава възможност.

Джон кимна. Тук извън играта лежаха лекарят и единият от санитарите, но наблизо трябваше да има поне още двама противници.

— С пистолет оправяте ли се? — попита Смит.

— Оправям се…

Смит вдигна и двете оръжия, огледа ги, подаде й по-малкия макаров. Извади пачката на своя, върна я на място, свали предпазителя, провери има ли патрон в цевта. Фиона направи същото, личеше, че го умее.

Тогава на задната врата някой рязко почука.

— Хей, вие вътре, какво става? — чу се гърлен, дълбок мъжки глас и когато никой не отговори, добави: — Фиона, там ли си? Аз съм, Олег. Живи ли сте с доктор Смит?

Джон се завъртя рязко, насочи пистолета във вратата, готов да открие огън. Но чернокосата се пресегна и бързо натисна ръката му надолу.

— Недей — рече тя кратко. — Това е приятел. Тук сме, живи… — обади се тя на онзи отвън.

— А другите?

— Извън обръщение — отвърна Фиона. — Единият завинаги, другият е жив, но го чака дяволско главоболие.

— Това е хубаво — рече гласът, а вратата изскърца силно, опъна се, но се отвори.

На прага стоеше висок мъж с широки рамене и силно посивяла коса. В едната ръка държеше пистолет със заглушител, с другата настойчиво махаше да излизат.

— Давайте! По-бързо! Време няма, милицията пристига.

Смит се взря удивено в едрия като мечка човек. Че той го познаваше! Има ли начин да сбърка това винаги ведро и леко надменно изражение, профила, големия нос — такъв, какъвто се среща по древните римски монети?

— Боже мой! Киров! Дявол ме взел, та това е Киров! — възкликна Джон. — Генерал-майор Олег Киров от руската Федерална служба за сигурност.

— Вече не, докторе — тъжно рече Киров и сви големите си рамене. — Пенсионираха ме, пуснаха ме на паша, както казвате вие — американците. Хората в Кремъл смятат, че не съм достатъчно лоялен спрямо плановете им да възстановяват старите порядки.

Джон кимна, отлично познаваше и ситуацията, и игрите по тези деликатни места. Преди няколко години му се бе наложило да работи в тясно сътрудничество с този великан с открито лице и огромен гръден кош — тогавашен висш офицер от ФСС. Заедно бяха участвали в отчаяна гонитба на престъпници, откраднали контейнер със смъртоносни причинители на едра шарка от руска база за производство на биологични оръжия. И оттогава често се бе питал как ли се чувства Киров — човек, тясно свързан с най-изявените политически реформатори на своята страна — при управлението на режима на Дударев и неговата клика.

Е, сега вече имаше отговор на въпроса си.

— Хайде да оставим приказките и служебните клюки за по-късно — намеси се Фиона и им посочи към улицата. — Незабавно трябва да изчезваме. Погледнете нататък!

Навън се събираше тълпа, която бързо растеше. Наоколо тичаха хора с изплашени и побелели лица, загледани в намачканата линейка и съседните безразборно спрели автомобили.

— Вярно — рече Киров, поглеждайки през рамо.

Сцената беше типична за тежка катастрофа: успелите да избегнат верижния сблъсък при таранния удар на Киров коли стояха все така оставени напряко на улицата, кой където бе съумял да закове на място. Повечето от шофьорите вече любопитно оглеждаха здраво омачканата, обърната странично линейка. Други, чули трясъка на удара, излизаха от съседни сгради и домове, ресторанти и кафенета. Неколцина от зяпачите оживено говореха по мобилните си телефони, повечето вероятно викаха милицията и бърза помощ.

Киров изгледа американците.

— Къде е онова, заради което ходихте на срещата? — запита той, имайки предвид бележките на Веденская.

— Тук са, тук са, при мен — рече Фиона и се извърна да вземе найлоновия плик от заляната с кръв седалка.

Смит се наведе към идващия в съзнание, простенващ мъж с бяла престилка, свлякъл се в ъгъла на линейката. Лекарят помръдваше, движеше ръце и се опитваше да намери нещо на пода, вероятно търсеше своя пистолет.

— Трябва да го вземем този негодник — настоя Джон. — Налага се да му задам няколко въпроса. Най-напред откъде, по дяволите, е научил името ми, че и чина?

Бившият генерал от ФСС кимна с разбиране.

— Правилно, въпросът е напълно точен. И ако не друго, то поне ще бъде полезно да научим кой му дава заповедите и къде ви бяха повели.

Заедно със Смит извлякоха пъшкащия мъж на улицата. По рядката му коса се бе съсирила доста кръв, очите му се отваряха и затваряха, но явно не можеше да ги фокусира. Подпирайки го от двете страни, двамата понесоха ранения покрай линейката, като от време на време се налагаше да го влачат, а краката му се тътреха по уличната настилка. Фиона вървеше след тях и хвърляше обезпокоени погледи към неголямата, но разпиляна и нарастваща група любопитни и зяпачи.

Сега Джон подсвирна тихо, оттук ясно виждаше цялата линейка. Ударът бе смачкал предницата й, превръщайки я в маса от изкривени ламарини, стомана и строшени стъкла. Шофьорът и другият санитар бяха мъртви на двойната предна седалка. Смъртта ги бе намерила на местата им, все още със затегнати колани, с пистолети в ръце. Но не катастрофата бе причина за кончината им. И двамата бяха застреляни почти от упор. Смит изгледа Киров.

— Твое дело, а?

Другият кимна мрачно.

— За съжаление беше необходимо. Нямах време за полумерки.

Сетне посочи с ръка към отместената и оставена недалеч от разбитата линейка нива.

— Хайде, заповядайте. Бойната колесница ви очаква за нови подвизи.

Смит погледна автомобила, смачканата стоманена броня, изкривения капак на двигателя, счупените фарове и с недоверие сви рамене.

— Мислиш ли, че след сблъсъка ще се задвижи пак?

— Ами да се надяваме, Джон — отвърна Киров с крива усмивка. — Иначе ще се наложи прекалено дълго да вървим пеша в студа. Пък и ще се набиваме в очи на кого ли не.

Подпряха зашеметения пленник на калника на нивата, а Киров отвори задната врата и махна на Смит.

— Давай да го качваме тук. Фиона сяда отпред при мен. Ти се настанявай отзад и внимавай с нашия гост — да ляга на пода и да не се вижда много-много. По-добре е да го държиш под око с пистолета.

Смит кимна, идеята бе добра. Обърна се към олюляващия се лекар с премрежените очи и побутвайки го с дулото на пистолета към вратата, равно рече:

— Хайде, другарю, влизай вътре.

Фшшшт.

Звукът бе кратък като издиханието на далечен звяр. Главата на пленника се пръсна, сякаш избухна, горната й част отнесена от мощен пушечен куршум. Кръв, парченца мозък и костени частици се разлетяха на всички страни и полепнаха по нивата. Мъртвият лекар се свлече бавно по калника надолу към платното.

— Лягайте! — изрева Смит и с удивителна бързина се просна на покрития с тънък снежен слой асфалт.

Навреме беше, защото в същия миг изсвири втори куршум и страничното стъкло на нивата се пръсна, а по главата, по цялото му тяло и улицата се посипаха парченца стъкло.

Без да се бавят, Киров и Фиона също успяха да залегнат зад руския автомобил.

Ужасени от внезапната престрелка, събралите се на мястото на катастрофата любопитни граждани се пръснаха във всички посоки като подгонени от лисица пилци. Някои успяха да клекнат зад множеството коли на улицата, други се втурнаха към входовете на съседните сгради и заведения.

Останал недостатъчно защитен откъм откритата страна на джипа на Киров, Смит ловко се изтъркаля странично в посока на разбитата линейка.

Трети 7,62-милиметров куршум се заби на сантиметри от устата му в асфалтовата настилка. От нея се разлетяха тънки, остри частици, няколко профучаха покрай ушите му със злокобно, смъртоносно жужене.

Запъхтян от усилието и полъха на смъртта току до него, Джон се изтърколи още по-стремително, успя да стигне и да се прикрие зад смачкания автомобил на бърза помощ. Четвъртият куршум проби тенекиите, удари в картера и рикошира със зловещо бръмчене, разпръсквайки искри и миниатюрни капчици почти разтопена стомана. Джон примигва болезнено и замаха с ръка пред лицето си, сякаш да ги прогони.

Лошо е положението в момента, много лошо, помисли той. Какви възможности имаха за измъкване и какво биха могли да направят? За момента лежаха укрити от невидимия снайперист зад стабилни прегради, значи се намираха в относителна безопасност. Докога обаче? Така или иначе бяха приковани към местата си, лишени от възможността да се движат или отвърнат на огъня. И тогава чу сирените — звукът идваше от различни посоки.

Поклати глава. Да стоят и чакат московската милиция да ги задържи край труповете на четирима убити? Още повече при положение, че записките на Елена Веденская са у тях? Не, това не беше никакво решение, напротив. Прехвърли пистолета в другата ръка и се приготви мислено за светкавично излизане от прикритието — трябваше да се присъедини към Киров и Фиона.

 

 

Някъде на сто и петдесет метра встрани от тях на „Поварская“ до отворената врата на черния си мерцедес клечеше Ерих Брант. До него бе клекнал друг мъж, навел глава, присвил око зад телескопичния снайпер на дългоцевната си карабина „Драгунов“ СВД.

— Прикрили са се достатъчно добре — рече стрелецът на шефа си. — Късмет е, че успях да очистя Доктора.

Брант се намръщи. „Доктора“ бе прякорът на бившия офицер от КГБ Михаил Сорокин, човек извънредно печен, находчив, един от най-добрите му хора и хладнокръвен професионален убиец. Никога не бе издънвал нито едно задание. Досега обаче, на всяко нещо все някога му идва краят, помисли Брант със съжаление. Сетне сви рамене и отхвърли мимолетното съжаление за бойния другар. Неприятно му бе сам да заповяда отстраняването на Сорокин, но такива бяха правилата на играта. Нямаше друг изход, значи бе наложително. Нямаше право да рискува да остави жив оперативен агент в ръцете на противника.

— Не можеш ли да принудиш американците да излязат на открито, а, Фадеев? — попита той снайпериста си.

Другият поклати глава.

— Няма да успея достатъчно бързо, нали чувате, че идват ченгетата — отвърна другият, поклащайки глава. — Здраво им е прикритието. Иначе покажат ли се на улицата и ще ги довърша. Но да уцеля мишена, която не виждам, не мога, нали?

Брант кимна ядно. Снайперистът свали карабината и погледна шефа си.

— Ще чакаме ли милицията да ги арестува? Първата им кола ще бъде тук до минути.

Брант се замисли. Благодарение на Алексей Иванов разполагаше с официални документи на офицер от тайните служби, които ще минат пред местната милиция. С тяхна помощ можеше да настоява арестуваните да му бъдат незабавно предадени. И да му откажат, ще ги сплаши с по-висши инстанции и те ще клекнат, къде ще ходят? Обаче какъвто и да бъде непосредственият му ход, подозрителният и избухлив шеф на 13-о управление ще схване, че досега са го будалкали и че поне един американски разузнавач вече души около московския пробив в оперативната сигурност на ХИДРА. А тогава…

Русокосият направи кисела гримаса: Откъдето и да го погледнеш — все лошо. Е, щом ще е така, май по-добре е да постави руския шпионски кукловод пред свършен факт: ще му заведе Смит, Фиона Девайн и непознатия им помощник. Живи или мъртви, ако се налага, най-добре е след като първо той ги разпита лично. Извърна се към снайпериста, който търпеливо изчакваше решението му.

— Първо трябва да ги лишим от колата, с която биха могли да се измъкнат — реши той на глас. — Извади от строя онзи автомобил.

Другият кимна утвърдително.

— Няма проблем, хер Брант.

Залепи око зад снайпера, леко пренагласи мерника и натисна спусъка. Карабината изпука тихо и произведе изстрел. Откатът не бе силен, добре балансираното оръжие само леко тласна рамото на стрелеца.

Смит скочи на крака и се впусна в отчаян спринт да прекоси неголямото открито разстояние между линейката и нивата. В същия миг меко изплющя пореден изстрел. Все още в движение, Смит се хвърли напред с типично за плувец гмуркане, приземи се на рамо и се превъртя, влизайки в нужната му закрита площ зад нивата. Тук мигом застана на коляно с две насочени с пистолета напред ръце, готов да открие огън срещу внезапно появил се неприятел.

— Страхотна акробатика, докторе — кисело рече Киров. — Завиждам ти на младежките изпълнения.

Среброкосият руснак и Фиона Девайн лежаха по корем на около два метра от него. Смит усещаше ускорения си пулс, кръвта блъскаше в ушите му, адреналинът препускаше из цялото му тяло. Снайперистът отсреща е невероятно добър, казваше си за кой ли път. Освен че изпращаше куршумите си с абсолютна точност, той сякаш просто предугаждаше ходовете му.

Джипката се разклати силно, ударена от пореден 7,62-милиметров куршум. Той уцели двигателя, рикошира от блока и проби капака отвътре, излизайки навън. Само след секунда обаче стрелецът смени мишената и този път изпрати куршум направо в бензиновия резервоар на нивата. Бензинът шурна през пробития метал и потече на улицата, където бързо се образува локва. Следващият куршум удари шофьорското табло и го разби, вероятно прекъсвайки част от електроинсталацията.

Снайперистът цели да извади нивата от строя, разбра Смит, методично повреждайки главните системи и ключовите звена на автомобила.

— Онези отсреща се мъчат да ни лишат от възможността да избягаме — каза той на другите мрачно. — Решили са да ни задържат на място, докато дойде милицията. Значи този вариант им е по-изгоден.

Фиона кимна и прехапа устни.

— Нямате ли идеи?

— Ами да тръгваме — отвърна Киров. — Веднага.

Фиона го изгледа смаяно.

— А как ще стане това, Олег? По кой начин? Улицата ей сега ще се задръсти с милиционери. Най-много още минута и нещо и са тук. И две преки не можем да изминем през това време. А най-близкото метро е поне на километър оттук.

— Ще си намерим кола — отвърна Киров и се ухили, като посочи спрелите наоколо автомобили. — Я погледнете само. Избор колкото си щеш…

Смит и Фиона се огледаха. Ами да, руснакът бе прав. Най-малко дузина превозни средства стояха безразборно там, където водачите бяха успели да ги заковат на място. Уплашени от престрелката, шофьорите бяха избягали набързо и повечето бяха оставили ключовете на таблата. А на няколко двигателите още работеха.

— Добра идея — съгласи се Смит и се обърна към Киров. — Само че трябва някой да отвлече вниманието на снайпериста, и то с нещо сериозно. Иначе ще ни натръшка един по един, преди да сме минали и десетина метра.

Нивата отново се разтресе, поредният куршум бе второ попадение в резервоара за гориво. Миризмата на бензин стана почти нетърпима. Локвата под колата бързо се разшири и потече още по-силно встрани, като бавно топеше натрупаната снежна покривка по пътя си.

— Така е — съгласи се Киров и бръкна в джоба, откъдето най-спокойно извади кутийка кибрит.

Оголи зъби в подобие на хищническа усмивка и рече:

— За наше щастие средствата за подобно отвличане на вниманието са ми подръка.

Замахна и драсна клечка, а с нея подпали и кутийката. Тя бавно се разгоря, сетне внезапно избухна в многоцветен, пращящ пламък. Без да губи повече време, бившият офицер от ФСС я хвърли под джипа, мерейки се в най-голямата локва. Бензинът се подпали с меко изсъскване. Светлобели пламъци лумнаха нагоре, възпламениха останалото в резервоара гориво. За секунди с рев пламна цялата задница на тъмносинята нива.

 

 

От мястото си по-нагоре на улицата Брант зърна внезапно лумналите пламъци. Отначало те се появиха в задната част на джипа, но много бързо го обхванаха целия. Замириса на изгоряла гума, вдигна се черен стълб дим, заприлича на ритуално огнено погребение.

— Отлична работа, Фадеев — похвали Брант снайпериста си.

Значи Смит и другите двама са в капана: хитрата сврака с двата крака — усмихна се доволно блондинът. С малко повече късмет огънят ще ги изкара на открито, направо в окуляра на снайпера. Но дори и това да не стане, ликвидирана е възможността им да се спасят с колата, а милицията вече пристига.

След няколко секунди обаче усмивката му помръкна. Огънят се разпали здраво, но навсякъде се разстлаха плътни облаци дим, а улицата встрани просто изчезна, забулена от тях. Огънят създаде димна завеса и неговите мишени се стопиха в нея. По дяволите, изруга Брант.

— Нищо ли не виждаш? — извика той на снайпериста.

— Нищо. Димът е прекалено гъст — отвърна онзи и свали карабината. — Какво ще заповядате?

Брант се заслуша в сирените и лицето му потъмня. Руската милиция бе буквално на някой и друг километър от мястото. Още малко и служителите й ще се появят. Махна с ръка гневно и отсече:

— Оставяме ги на милицията. Ще се доберем до тях в ареста. Смит и приятелчетата му няма да стигнат далече.

За съжаление, вече нямаше как да скрие случилото се от Иванов.

 

 

Смит лежеше по очи зад горящия джип. Беше съвсем близо до пламъка, жегата ставаше вече нетърпима. А димът влизаше в очите му, смъдеше и го давеше. Дишаше на пресекулки, плитко, опитвайки се да не поглъща много от изпаренията. Видимостта падна до няколко метра, а димната завеса полази навсякъде по улицата. Извърна глава към Киров и Фиона. Срещнаха си погледите с руснака, последният рече:

— Хайде, време е!

И без да чакат повече, скочиха и хукнаха назад. Противно на очакванията на Смит, Киров ги поведе към неголям, очукан москвич стар модел, който някога е бил бял и сигурно е виждал много по-добри години и по-меки зими. Старият му двигател обаче работеше, макар да кихаше и пуфтеше, оставен на нулева, когато водачът му бе избягал. Джон кимна с глава, разбрал и оценил избора и намерението на руснака. От всички оставени на улицата коли този москвич почти сигурно бе най-евтината, най-безцветната и най-малко биещата на очи. Такива по московските улици имаше десетки хиляди. Дори и някой да забележи, че го отвличат, милицията пак щеше да се затрудни доста при едно по-късно издирване: все едно да търси игла в купа сено.

Фиона се намести отзад, Смит и Киров — отпред, руснакът седна зад волана. Включи на задна и бързо подкара, като умело маневрираше, въртейки неповратливото кормило в ръце. Вкара автомобила в тесен тунел между няколко други коли, направи завой и се понесе в обратна посока, на изток. Караше бързо, без да нарушава ограниченията за скорост.

— Олег! — възкликна внезапно Фиона и се наведе над рамото на едрия руснак, за да го предупреди, сочейки с ръка напред. — Ето ги — идват.

През мръсното предно стъкло се мяркаха мигащите сини лампи на милиционерските коли. Те пристигаха на мястото на катастрофата и престрелката с голяма скорост и надути сирени, а първите от тях бяха вече съвсем близо.

— Виждам ги — кимна Киров спокойно и рязко сви вдясно в странична улица.

Продължи още малко и спря на празно място близо до бордюра. Улицата беше по-тясна, а тук имаше и посолски сгради. Съвсем наблизо бе монголското посолство, а отсреща — литовското — отскоро настанено в красива, елегантна сграда от деветнайсети век. Киров загаси фаровете, но остави двигателя да работи.

Смит се помести неспокойно на тясната седалка и се обърна към задния прозорец на москвича. Секунди по-късно първите милиционерски коли профучаха по „Поварская“, без да забавят или спират. След тях минаха още и още, една по една, летейки в западна посока с пронизително пищящи сирени.

Всички въздъхнаха с облекчение. Киров се пресегна към лоста и включи на скорост. Подкара бавно, постепенно ускорявайки в южна посока, и навлезе в дълбочина в района на Арбат.

— Какво ще правим? — тихо попита Смит.

Руснакът сви масивните си рамене.

— Първо ще намерим място да се отървем от откраднатата кола, колкото се може по-дискретно. Сетне ще потърсим скривалище за теб и Фиона.

— А после?

— По най-бързия начин ще се опитам да организирам извеждането ви от Русия — спокойно заяви бившият офицер от ФСС. — След случилото се тази вечер от Кремъл ще вдигнат на крак целия апарат на сигурността и тайните служби, за да ви намерят. И ще търсят до дупка.

— Не, Олег, няма да тръгваме сега — твърдо възрази Фиона. — Поне не и веднага.

— Фиона, какво говориш? — удиви се руснакът. — Това е чиста глупост! Какво си въобразяваш, че можеш да постигнеш, като останеш в Москва?

— Все още не съм наясно с тази възможност — упорито настоя тя. — Но отлично знам, че тук имаме още работа. И доколкото това е факт, нямам намерение да хуквам да се спасявам с всички сили.

Сетне му показа изцапания с кръв найлонов плик.

— Виж това — онези мръсници преди малко ликвидираха Елена Веденская най-брутално, за да й попречат да ни предаде медицинските данни. Така ли беше?

И двамата — Киров и Смит — кимнаха утвърдително.

— Е, тогава — твърдо рече чернокосата американка, — поне както аз виждам нещата, ние с подполковник Смит сме длъжни да направим всичко възможно да доизясним останалото…