Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (12)

Глава единайсета

Берлин

Джон Смит допи кафето си и върна чашката на кръглата маса, застлана с красива покривка. По стар навик дискретно огледа насядалите наоколо хора. Намираше се в тиха, мебелирана с много вкус зала на хотел „Асканишер Хоф“, където сервират закуската. Откакто късно предната вечер бе пристигнал тук, този бе първият му шанс да хвърли, макар и бегъл поглед, на част от другите гости. Повечето видимо бяха пътуващи бизнесмени със сериозни лица. Те четяха финансовите колони на вестниците или си нахвърляха бележки за предстоящи срещи. Храненето при тях бе между другото — разсеяно отхапваха от препечените филийки и меките кифлички с мармалад или поглъщаха поредната лъжица мюсли. Никой от присъстващите в тази малка и елегантна зала не събуди в душата му някакво подозрение.

Успокоен, остави две евро в повече на масата, изправи се и закрачи към вратата. От стената зад лъснатия до блясък бар втренчено го гледаха ликовете на мнозина прочути хора, известни автори и актьори, отсядали в „Асканишер Хоф“ по време на дългата му и славна бизнес история. Сред поставените в рамки черно-бели фотоси бяха дори Артър Милър и Франц Кафка.

Излезе от залата и се запъти към фоайето, където го пресрещна дежурният от рецепцията.

— Току-що за вас пристигна колет, хер Мартин — учтиво се поклони мъжът. — Донесе го специален куриер.

Смит се разписа, получи запечатан плик и го отнесе в стаята си. Погледна обратния адрес: бе изпратен от Брюксел и по-специално от „Уолдмън Инвестмънтс, ООД“, една от многото компании, които Първи отдел използваше като параван за тайни операции и движение на материали по цял свят. Видя печата с часа на подаването и подсвирна. Видимо бяха бързали с изпращането и все пак някой се бе постарал достатъчно много, за да може пакетът да пристигне в Берлин толкова рано сутринта.

Джон се настани на удобното синьо канапе пред прозореца и разряза печатите, за да извади съдържанието. Бяха предимно документи и той ги подреди грижливо на красивата маса за кафе в стил двайсетте. Първият бе канадски паспорт, издаден също на името Джон Мартин и с неговата снимка — поохлузен и износен, тук-там измацан, като на пътувал достатъчно много човек. Имаше цял куп печати на имиграционните власти при влизане и излизане от различни европейски страни: Германия, Франция, Италия, Полша, България и Румъния, и то през последните няколко години. Бяха се досетили да му изпратят и пакетче визитки на името Мартин, те го представяха като учен, гостуващ за съвместни изследвания на „Бърнит Инститют“, частна организация за консултации и идеи по важни обществени въпроси с център във Ванкувър, Британска Колумбия. Следваше кратка биография на измисления Джон Мартин, а на листа бе поставен печат „ИЗГОРИ СЛЕД ПРОЧИТАНЕ“.

В плика се оказа още и валидна бизнес виза за Русия, която посочваше, че Мартин е поканен в Москва от частна фирма за „консултации по въпроси на сравнителното здравеопазване и системите за обществено осигуряване“. Към този документ с кламери бе прикачен билет за полет на „Луфтханза“ за руската столица малко по-късно същата сутрин.

Смит отново огледа всичките тези майсторски подправели документи най-грижливо в случай, че е пропуснал нещо. Москва? Значи го изпращат в Москва. Е, добре, какво толкова? Не му е за пръв път да влиза в клетка с лъвове. Влизал е и друг път, че дори и опашките им е дърпал. В следващия миг отвори мобилния телефон и набра номера.

Клайн отговори още на първия сигнал.

— Добро утро, Джон — весело рече шефът на Първи отдел, сякаш бе очаквал да чуе именно неговия глас. — Предполагам, че вече си получил пратката, нали?

— Правилно предположение, шефе — откликна Смит. — Сега би ли бил така любезен да ми обясниш кое къде е?

— Разбира се — веднага отвърна Клайн и гласът му стана съвсем сериозен. — Дължа ти разяснение за предстоящата мисия. Но преди да започнем, трябва да знаеш, че заповедите този път идват от най-високо ниво.

Смит знаеше какво означава това. Направо от президента. И без да иска, се поизправи, сетне се усети, усмихна се и рече:

— Добре, казвай.

Слушаше внимателно информацията на Клайн и удивлението му растеше с всяка следваща дума. Още повече, че шефът му прочете списъка на починалите и намиращите се все още на смъртно легло разузнавателни специалисти, военни ръководители и политици в САЩ, в западните им съюзници и в редица по-малки, разположени около Русия държави.

— Боже мой, сега разбирам защо срещата ми с Петренко предизвика толкова бурни реакции — рече Джон, след като Клайн завърши.

— О, да — отвърна шефът. — И ние така преценихме нещата тук.

— Сега нека позная: нарежданията ми са да се заема с проучването на първите случаи на това заболяване в Москва — същите, за които ми говореше Петренко — подхвърли Смит.

— Правилно. И ако е възможно, да осигуриш точни факти относно произхода, механиката и методиката на разпространение, респективно заразяване — добави Клайн. — И бързаме, нали? Имам неприятното усещане, че събитията вече се движат направо неудържимо.

— Това е доста непосилна задача, Фред — въздържано възрази Смит.

— Напълно разбирам и съм съгласен. Обаче по тази задача няма да работиш сам, подполковник — обеща му Клайн. — На място вече разполагаме с екип — при това много добър. Членовете му са готови да те посрещнат.

— Как ще осъществя контакт?

— Имаш резервация в хотел „Будапеща“, той е недалеч от Болшой театър — отвърна Клайн. — Отсядаш там и вечерта в седем непременно да си в хотелския бар. Ще се свържат с теб най-късно до седем и трийсет.

— Как ще разпозная моя човек? — попита Джон.

— Няма да го разпознаваш — тихо отвърна шефът му. — Това е строго еднопосочен контакт. Ти си седиш и изчакваш. Свръзката ще те идентифицира. Паролата е допирателна.

Джон облиза устни, усетил, че устата му пресъхва. Въпросната еднопосочна среща означаваше, че го изпращат в Русия на сляпо — без имена, прикрития или физическо описание на тамошни агенти на Първи отдел. Този път Клайн не поемаше абсолютно никакви рискове — въпреки че самият Смит използваше нереалния Мартин, а не собственото си име. По този начин в случай че го арестуват на летището, руснаците нямат реалната възможност да се доберат до който и да е от другите оперативни агенти на тяхна територия. Не може да каже онова, което не знае, нали? При дадените обстоятелства предпазните мерки бяха напълно логични, но това едва ли звучеше успокоително.

— Доколко може да се разчита на прикритието Мартин? — попита той сухо.

— При създадената ситуация — достатъчно — отвърна другият отсреща. — Ако нещата загрубеят съвсем, би могло да издържи поне двайсет и четири часа. Е, с малко късмет и повече.

— Значи номерът е да не давам на кремълските момчета повод да се ровят в мнимата канадска самоличност на г-н Мартин — пошегува се Джон.

— Може и така да се каже — отвърна Клайн с равен глас. — Но не забравяй, че ще следим как се развиват нещата с постоянна готовност за помощ. И пак повтарям — не забравяй това!

Смит кимна и се усмихна.

— Няма да забравя.

— Е, на добър час, Джон, и късмет — рече Клайн. — От Москва докладвай колкото се може по-бързо.

Киев

Притиснал телефонната слушалка към ухото си, капитан Карлос Парила слушаше внимателно с безизразно лице, внимавайки да не издава чувствата си. Гласът отсреща бе напрегнат, разтревожен.

— Да, напълно разбирам, Виталий, незабавно ще предам новината на моите ръководители. Да, абсолютно си прав, ужасна вест.

Върна слушалката върху апарата и възкликна:

— Боже мой! По дяволите!

Намираха се в кабинета на военното аташе от посолството на САЩ в Киев и шефът му — полковник от морската пехота — удивено отмести очи от компютъра и изгледа капитана. Сред колегите си от посолския апарат Парила бе известен като човек спокоен, праволинеен, никога не повишаваше тон, емоционалните изблици му бяха чужди, още по-малко бе склонен да ругае или псува, дори и при извънредно стресова ситуация.

— Какво има, Карлос? — запита полковникът.

— На телефона бе Виталий Чечило от украинското министерство на отбраната — мрачно докладва капитанът. — Съобщи, че генерал Енглър бил в болницата в Чернигов, в интензивното отделение. Изглежда, че развива същото неизвестно заболяване, от което вчера почина генерал Марчук.

Полковникът от морската пехота присви очи. Бригаден генерал Бърнард Енглър оглавяваше специалната военна мисия на САЩ в Украйна, екип от офицери, натоварени да помагат в модернизирането и реформите на въоръжените сили. Обезпокоен от противоречивите доклади на разузнаването относно необичайните руски маневри близо до границата, Енглър още вчера бе решил собственоръчно да прескочи до Чернигов, за да настоява пред наследника на Марчук — бюрократичния, неблестящ с нищо генерал-лейтенант Едуард Тимошенко — да бъдат взети адекватни превантивни мерки.

Полковникът вдигна слушалката, бързо набра номера на централата.

— Свържете ме с посланика, моля. Да, веднага.

Закри мембраната с длан и се извърна към Парила.

— Свържи се с Черниговската болница незабавно и поискай информация за състоянието на генерала. После уведоми началството във Вашингтон. По всичко личи, че тук бързо ще има нужда от нов човек.

Парила кимна. При положение, че началникът на мисията е болен, а вероятността за оздравяването му — малка, работата щеше да бъде до голяма степен парализирана. Енглър се ползваше с уважение в кръговете на украинското правителство и въоръжените сили, навсякъде му обръщаха нужното внимание, още повече че имаше извънредно висок чин. Подчинените му бяха предимно по-младши офицери и нямаха нито същия опит, нито неговата репутация сред традиционно свикналите да уважават по-старшия чин местни колеги. При положение, че ситуацията на руско-украинската граница създава основания за сериозно безпокойство, бе наложително Пентагонът незабавно да изпрати човек, който да поеме генералския пост и задължения.

Капитан Парила смръщи лице, погледна часовника — сега във Вашингтон бе посред нощ. Дори и при най-добрите възможни обстоятелства на пентагонската бюрокрация вероятно бяха нужни дни, за да пресее кандидатите и определи заместник на Бърнард Енглър. При това дори да имаше същия ранг и опит, на новия човек щяха да му бъдат нужни дни, седмици може би, за да навлезе в темата и се запознае както трябва с особеностите, плюсовете и минусите, комплицираните военни и граждански характеристики на страната. А докато заместникът се ориентира, работата по координиране въпросите на отбранителната политика на САЩ и Украйна щеше да бъде максимално затруднена.