Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (43)

Глава четирийсет и втора

Със стегнати в китките ръце, но с развързани крака, побутвани от дулата на оръжията, Джон Смит и Фиона Девайн тръгнаха нагоре по стъпалата. Излязоха от подземието, за да застанат сред полуразрушените стени на квадратната църква с голямото, оформено като луковица кубе. През строшените прозорци и дупките в кубето влизаха белезникави струи сива светлина от захлупеното, навъсено небе. Неголеми цветни петна по покритите с мъх и зеленясал мухъл стени тук и там напомняха единствено за някогашните красиви и ярки стенописи на светци и сцени от Стария и Новия завет в църковния интериор. Останалата също тук и там прогизнала от влагата боя се белеше и падаше на покрития с мръсотии под. Всичко, което е било ценно — мраморният олтар, златните дарохранителници, полилеите и свещниците, — отдавна е изнесено от властимащи и мародери.

На изхода Брант неочаквано се извърна назад и иронично размаха ръка в жест на поздрав.

— А сега ще ви кажа сбогом, подполковник. И на госпожица Девайн също — рече той саркастично и зъбите му проблеснаха в полумрака. — Повече няма да се видим с вас.

Джон премълча, загледан в него с празен поглед и безизразно лице. Не проявявай страх, повтаряше си той вътрешно. Не давай на копелдака възможност да се зарадва. Погледна Фиона. И нейното насинено лице излъчваше същото безразличие и лека досада. Тя погледна към Брант с не повече интерес, отколкото би обърнал човек на някаква бръмчаща по прозореца досадна муха, и сетне отегчено извърна глава.

Леко раздразнен от тази демонстрация на презрение, сивоокият се обърна и излезе. И без това нямаше време да се занимава повече с тях. В църквата се чу как заработи запаленият двигател на форда му отвън. Моторът изрева и големите, дебели гуми изскърцаха по заледения и заснежен чакъл.

— Хайде тръгвайте! — изръмжа единият от двамата главорези, които бяха останали при тях, и махна с пистолета — деветмилиметров макаров — към по-малкия страничен сводест изход на църквата. — Ей оттук!

Смит го изгледа, без да се опитва да крие презрението си.

— Ами ако откажем?

Мъжът с бръснатата глава, когото Брант бе нарекъл Юрий, безгрижно сви рамене.

— Тогава ще ви застрелям тук. Все ми е едно.

— Правете каквото иска — отрони Фиона. — Ако не друго, купуваме си малко време. И поне ще имаме възможността да глътнем чист въздух.

Смит кимна в знак на съгласие. В края на краищата никаква съпротива тук или там нямаше да промени нещата. Съдбата им бе предрешена, пък може би наистина бе по-добре да умрат навън — под открито небе, отколкото тук, сред влажните, мухлясали стени.

Е, разбира се, най-добре би било да не умират, помисли си Джон кисело. Опита се да раздвижи китките и да охлаби жицата. Беше качествен, изолиран с гумирано покритие кабел. По принцип имаше някаква вероятност малко по малко да разхлаби възела с постоянно опъване и охлабване. Сетне въздъхна вътрешно. Би могъл да успее, ако разполагаше поне с десетина, дванайсет часа постоянна работа. За жалост продължителността на живота им в този миг най-вероятно се измерваше вече в минути, и то в най-добрия случай.

— Хайде! — грубо го подкани главорезът отново.

Другият мъж с него — по-нисък и с къса щръкнала нагоре кестенява коса — ги побутна отзад с дулото на автомата.

Смит и Фиона прекрачиха тесния праг и залитайки по няколкото каменни стъпала, се озоваха в нещо като малък двор със заснежено бунище. Тук навсякъде растяха бурени, някакви ниски храсти, на места и едва избили фиданки. Встрани се виждаха няколко пътеки. Виеха се между стари чепати дървета, водейки към тъмни купчини — тухли и камъни от разрушени сгради: някогашен параклис, малка болница, училище, трапезария, килии за монасите и други вероятно домакински сгради. Зад тези руини се виждаха извисяващите се останки от някога висока и здрава каменна ограда.

Поведоха ги по една от пътеките вляво, като ги бутаха и ръгаха с дулата на оръжията. Минаха през отворена врата в оградата на манастира и излязоха на малкото гробище — също буренясало и занемарено. Повечето от надгробните камъни и кръстове бяха полегнали или лежаха полузаровени в пръстта и снега. Други бяха надупчени от стари куршумени попадения. Вероятно и тук бяха действали командите за разстрел на НКВД или някои от убийците се бяха забавлявали със стрелба по гробовете. Навсякъде стърчаха бурени и висока мъртва трева.

В отсрещния край на гробището зееше плитка яма, която сигурно е била използвана за изгаряне на боклук. От едната й страна бяха наредени няколко туби с бензин и купчина стари, напоени с машинно масло парцали. Смит я зърна и мигом спря, почти забивайки пети в снега. Участта им бе повече от ясна. Онези смятаха да избутат него и Фиона в трапа, там да ги застрелят, а сетне да излеят бензина върху труповете им и да ги запалят.

Чуваше гласовете на двамата главорези зад себе си. Явно нарочно бяха изостанали от тях с няколко метра и сега си говореха нещо тихо.

Смит прехапа устни. Времето им изтичаше, нямаха никакви възможности за каквото и да е противодействие. Хрумна му нещо: щом ще умират, поне нека да е в бой, а не примирено, като овчици под ножа на палача. В същия миг чу тихата въздишка откъм Фиона — и тя бе забелязала трапа и бензина и си бе представила какво ги очаква. Джон й хвърли кос страничен поглед.

— С мен ли сте? — запита тихо, като леко кимна с глава назад към приближаващите се убийци.

В очите й имаше сълзи, но тя вдигна глава, кимна уверено и се усмихна пресилено.

— До горчивия край, подполковник — рече тя.

Смит й се усмихна окуражително.

— Такава ви харесвам — измърмори той едва чуто. — Хайде да видим дали ще успеем да ги прелъжем да се доближат достатъчно. Аз ще хвана този отляво, вие — другия отдясно. Достатъчно ще бъде да се опитате да го препънете. Иначе го ритайте колкото можете и докато можете. Разбрано?

Тя кимна отново.

— Хей, вие, спирай разговора! — викна мъжът с бръснатата глава. — И се движете, хайде, давай!

Смит отказа да върви. Остана на място, както беше с гръб към двамата. Почувства гъдел на тила, всеки миг очакваше внезапния удар на куршума. А може би ще се излъжат да приближат, а? Може би, само още мъничко…

Чу хрущящите в снега тежки стъпки, приближаваха се. Напрегна мускули, приготви се за внезапен скок. Видя, а може би по-скоро усети сянката на идващия.

Това бе мигът!

Извъртя се светкавично и нанесе прав удар с крак. С крайчеца на очите си забеляза и подобния опит на Фиона.

Уви, и двата бяха неуспешни.

Хората на Брант вероятно очакваха нещо подобно — някакъв отчаян опит за последна съпротива и бягство. И с почти презрителна лекота и двамата избягнаха неточно отправените в тяхна посока удари. Просто отстъпиха назад достатъчно и се захилиха гадно и жестоко.

От внезапното си движение Джон загуби опора и залитна. С вързани на гърба ръце нямаше възможност да пази равновесие, не можа да се задържи и падна на колене. Силно задъхана и Фиона се озова на снега край него.

Човекът с бръснатата глава се засмя и подигравателно им се закани с пръст.

— Глупави неща правите — сви рамене той. — Ама хайде от мене да мине. И без това няма значение. Нищо няма значение на края.

Махна с ръка към другия и нареди:

— Застреляй ги, Костя.

Мъжът с кестенявата коса кимна хладно, пристъпи крачка напред и вдигна автомата.

Изненадан от самия себе си и спокойствието, което изпитваше, Смит присви очи и се насили да го гледа право в лицето. Беше се опитал да направи нещо. Е, не успя. Какво друго можеше да стори сега, освен колкото се може по-смело да посрещне смъртта очи в очи? Вече чуваше тихия шепот на Фиона: тя вероятно се молеше.

Пръстът на главореза бавно обираше спусъка. Повя слаб вятър, разроши леко кестенявата му щръкнала немирно коса.

Дан!

От гърдите му изхвърчаха пръски кръв и зейна рана като голяма дупка. Автоматът падна от обезсилените ръце. Тялото на кестенявия се олюля и се срина странично в съседните храсти между два надгробни камъка.

За частица от секундата никой не помръдна.

Вторият от хората на Брант зяпна от удивление и се вторачи в окървавения труп на другаря си. Сетне излезе от вцепенението и мигом се хвърли на земята.

Дан!

Втори тежкокалибрен куршум изсвистя във въздуха там, където преди секунда стърчеше човекът с бръснатата глава. Удари се в мраморната плоча отзад и разпръсна в снега остри камъчета.

Смит се претърколи вляво и успя да се прикрие зад килнат надгробен паметник. В горната му част незнаен скулптор бе издълбал доста сполучливи образи на спяща майка с дете. Фиона го последва веднага. И двамата застинаха зад широката плоча на колене, навели глави, доколкото мястото позволяваше.

— Какво стана, по дяволите? — прошепна Фиона.

Очите й бяха широко отворени, лицето — силно пребледняло. По гладката й чиста кожа силно изпъкваха синините, ожулванията и одраскванията от жестокия побой на Брант.

— Бога ми, не зная — отвърна Смит, искрено озадачен.

Над буренясалото гробище легна тежка тишина. След малко Смит се осмели да надникне иззад плочата, опитвайки се да обхване с поглед околността. Гробището бе разположено в малка долчинка, заобиколено от склонове с лек наклон. Развалините на манастира се намираха на едно от съседните ниски възвишения. По съседните скатове растяха нарядко брезови и борови дървета.

Изведнъж Джон чу пукане на сухи клони и хрущене на сняг. Звукът идеше явно отблизо, някой недалеч от тях се опитваше да се движи леко, промъквайки се сред изсъхналите гъсталаци и трева. Досети се, че всъщност може би ги дебне оцелелият главорез на Брант. Той се намираше вляво и вероятно сега се опитваше да допълзи при тях, извивайки се като змия сред стърчащите кръстове, храсти и камъни.

Смит извърна лице към Фиона.

— Тръгнете натам — рече й той и кимна с глава вдясно, в посока, противна на тази, откъдето идваха подозрителният шум и прашенето на сухи растения. — Достатъчни са няколко метра… докато намерите достатъчно добро прикритие като тази плоча. Сетне вдигайте шум. Колкото се може повече шум. Става ли?

Фиона кимна безмълвно. И без да се бави повече, се претърколи странично и запълзя по замръзналата, вледенена земя и снега.

В същото време Джон запълзя вляво, опитвайки се да го прави максимално безшумно. Прекоси една вдлъбнатина и се доближи до два гроба. Единият от надгробните камъни се беше килнал и подпрял на другия. Спря се зад по-големия — тъмен на цвят каменен къс, и се заслуша внимателно. Шумът не секваше, чуваше се все същото шумолене и тихо пращене. Някой се приближаваше, пълзейки бавно по снега и високата изсъхнала трева.

Джон бързо се обърна по гръб и сви крака, притискайки ги плътно към гърдите и корема, готов да нанесе удар с тях. С малко късмет би могъл да има шанс. Всъщност издъни ли се, значи може да се смята за мъртвец.

Някъде вдясно нещо силно тупна, сетне още веднъж и още… и се чу жален и отчаян плач, изблик на краен ужас и безсилие. Разбра, че Фиона успешно си играе ролята, като се превъплъщаваше в панически уплашена жена и имитираше шумовете, които може да прави тя, опитвайки се да се измъкне от гробището.

Джон задържа дъх и застина неподвижно, изчаквайки.

Изведнъж иззад камъка се показа главата на Юрий — главореза на Брант. Лазеше по корем, извивайки се умело сред различните препятствия, плътно притиснал тяло до земята. Беше станал по-смел, съответно и по-невнимателен, решавайки, че вече знае позицията на американците, а в ръка държеше готовия си за стрелба деветмилиметров макаров.

В следващия миг очите на двамата се срещнаха, тези на мъжа с бръснатата глава се разшириха в изненада, а в това време краката на Джон излетяха като освободена здраво навита пружина и с всичка сила удариха лицето на противника. Чу се пращене на кости, кожата по лицето на руснака се нацепи и наоколо пръсна яркочервена кръв.

Смит ритна отново и отново.

Мъжът с бръснатата глава се извъртя странично и се сгърчи, успявайки да измести главата си от зоната на ударите. Джон зърна блесналите му в дива омраза очи, а под тях лицето му представляваше кървава маса разкъсана кожа, счупени кости и избити зъби. Влуден от болката, той успя да се изправи на колене, а сетне и на крака, като в същия миг насочи пистолета си в главата на Смит.

Тогава избумтя и трети пушечен изстрел. Идваше от тежка карабина, ехото се понесе плътно и се върна неколкократно в долчинката.

Ударен в гърба, руснакът изрева само веднъж, изпусна пистолета и се хвана за дупката в разпрания си корем. Раната беше голяма и грозна. После залитна, но не падна, а безжизнено увисна на надгробния камък. Главата му се залюля отстрани, ръцете му провиснаха във високата трева. По плочата се стече кръв, събра се в малка локва, оцветявайки белия заледен сняг в болезнено розово.

Бавно, усещайки силни болки в цялото тяло, Джон успя да се изправи до седнало положение. Отдръпна се от увисналото мъртво тяло, като се влачеше заднешком по земята, докато се опря на надгробната плоча на съседния парцел. Притисна глава в студения камък и с благодарност въздъхна, изчаквайки напрежението постепенно да го освободи от железните си обятия.

Зад него се обади тих глас, беше Фиона Девайн.

— Подполковник, жив ли сте?

— Така изглежда — отвърна той, без да прикрива облекчението в гласа си.

В същия миг и двамата доловиха движението сред дървесните стволове на склона отсреща и се изправиха. Иззад дърветата бавно се показа висок мъж със сребристобяла коса, който тръгна надолу към тях. В две ръце държеше снайпер карабина „Драгунов“ — СВД, а по широкото му славянско лице с голям нос играеше още по-широка усмивка.

Джон гледаше и не вярваше на очите си. Пред тях стоеше човек, който би трябвало да е мъртъв. Олег Киров.

— Как така… по дяволите? — попита американецът, когато другият се приближи достатъчно.

Вместо отговор Киров разкопча изпокъсаното си широко зимно палто. Отдолу чернееше обемиста бронежилетка с доста белези от попадения и петна с цвета на разтопена мед. Потупа я гальовно с длан и рече доволно:

— Британско производство, Джон. Телесна броня. От най-добрите в света.

— А ти как така реши да си облечеш такава тъкмо снощи, а?

Киров сви рамене.

— Преди да се отдам на шпионажа, бях войник. А кой войник отива на пост, без да си носи нужното оборудване, а?

Отново се ухили и още по-доволно добави:

— Мъчно умират старите навици, моето момче, много мъчно. А старата пушка умира още по-трудно, нали я знаеш тази приказка? А когато има и малко късметец, се получава още по-добре…