Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (44)

Глава четирийсет и трета

Провинциален Мериленд

 

Десет минути след като се отби от околовръстния път край Вашингтон, окръг Колумбия, Николай Нимеровски хвърли едно око на километража на взетата под наем кола — обикновен бял форд таурус. Да провери колко път е изминал — оказа се пет мили, значи вече наближаваше целта. Обърна глава назад, сетне огледа тясното второстепенно провинциално шосе, по което се движеше. И от двете страни на пътя фаровете на автомобила осветяваха плътни дървета и храсталаци между тях, а отпред лентата тъмнееше и се губеше в мрака. Отдясно въпреки тъмата се мярна ниска и неголяма табела на пътен знак, маркиращ отклонение. Според картата, която носеше, то водеше навътре в щатския парк и след няколко мили лъкатушещ път би трябвало да го изведе на открит терен, където строяха нов жилищен обект.

Да. Това бе мястото. Спря и качи колата на тесния банкет. Излезе заедно с куфарчето в ръка, същото, което бе разменил в Цюрих. Много лесно намери тайника. Беше хралупа в дърво само на няколко метра от знака. Бързо се вмъкна сред околните дървета, за да напъха куфарчето, огледа грижливо околността, върна се на пътя, за да провери какво се вижда от него. Сетне, без да бърза, се запъти към колата си.

Спря се при нея и извади мобилния телефон, набра местен телефонен номер. Даде му три пъти свободен сигнал, след което някой вдигна слушалката.

— Да? — рече гласът отсреща видимо раздразнено, бяха го разбудили толкова рано преди зазоряване.

— Извинете, моля, търся дом Милър, номер 555–8705? — учтиво запита Нимеровски.

— Няма такъв тук — още по-ядосано отсече гласът отсреща. — Грешите номера.

— Ужасно много съжалявам — каза Нимеровски. — Моля, приемете моите извинения.

Чу се изщракване. Онзи беше затворил.

Усмихвайки се доволно, агентът на 13-о управление се качи в колата и потегли. Беше си свършил мисията. Поредният вариант ХИДРА бе предаден където трябваше.

 

 

Берлин

 

Кърт Бенет изруга високо. Наведе се напред, все така вторачен в компютърния екран, а пръстите му заиграха по поставената в скута му клавиатура.

Ранди беше седнала в другия край на дългата конферентна маса. Учудено вдигна очи от своята клавиатура. Техническият аналитик на ЦРУ никога не ругаеше, не му беше в природата.

— Неприятности ли има? — запита тя.

— Най-голямата — потвърди думите й Бенет и стисна зъби. — Тъкмо прониквахме в мрежата и тя вече се разпада.

— Е, как така? — запита Ранди и закрачи към него.

— Ей така — отвърна Бенет и кимна към екрана.

Повечето от телефонните номера, чиито собственици издирваше, бяха променили цвета си — светеха в червено и това означаваше, че зад тях вече няма реално покритие. И постепенно целият екран се оцвети в червено.

— Професор Ренке и неговите хора просто прекъснаха контакта, образно казано — обясни Бенет и Ранди разбра.

— И не само това — допълни аналитикът и натискайки клавиш, се прехвърли на нов екран, който показваше друг тип информация — дати, часове и места, заедно с различни телефонни номера. — Гледай сега какво става.

Ранди видя как един по един номерата започнаха да изчезват.

— Прочистват си базата данни — изтриват всеки разговор, получен или набиран от съответен номер.

— Аз пък мислех, че това е поначало невъзможно — подсвирна тихо Ранди.

Бенет кимна с глава и свали очилата.

— Да, така е, права си. Но става — ако имаш достъп до съответния софтуер и кодовите комбинации, които са в категорията на най-строго секретната информация и различните телекоми ги пазят като очите си.

— Е, кой би могъл да има такъв достъп, фактически на най-високо място?

— До този момент бих казал, че никой — поклати глава Бенет и се загледа в екрана, където информацията постепенно изчезваше. — Защото тези компании — телекомите — са в жестока конкуренция и никой никога не би споделил толкова деликатни данни. Най-малко кодовите комбинации.

— Значи трети фактор — замисли се Ранди на глас. — Някой извън тях, който е в състояние да пробие защитите им и да проникне където поиска.

— Може би — рече Бенет и я погледна загрижено. — Обаче всеки, който е в състояние да проникне в компютърните системи на тези телефонни компании така бързо и леко, ще може да си прави и с тях самите каквото си иска.

— Например?

— Например да посегне на корпоративните банкови сметки. Да задигне частна информация за десетки милиони потребители. Да повреди субрутерните мрежи така, че сетне да са нужни седмици трудоемка работа, за да се възстановят в работно положение за провеждане на разговори. И не се сещам още какво, но има и други възможности.

Ранди закима и се замисли дълбоко. След малко рече:

— Знаеш ли обаче какво излиза? С цялата си фантастична мощ на тяхно разположение какво са направили въпросните хора? Включили са собствената си обезопасена комуникационна мрежа в една такава система? Не е ли така?

— Така е — призна Бенет и наведе глава. — Права си — не разбирам истинския смисъл и целите им. Защо са правили толкова сложни комбинации, за да защитят само един човек, бил той и първокласен учен в областта на биооръжията?

— Започвам да си мисля, че тук има нещо по-голямо, за което ние не знаем нищо — отвърна Ранди мрачно и кимна към компютъра на Бенет. — Много по-голямо. Ти докъде бе стигнал, преди онези да анулират мрежата си?

— Не много далеч — призна аналитикът. — По едно време сметнах, че виждам известна светлина в тунела, но, честно казано, не мога да твърдя, че съм бил близо до сърцевината на проблема.

— Покажи каквото можеш — нареди Ранди.

Аналитикът бързо подреди резултатите от досегашната си работа и ги представи графично на екрана като поредици отделни кръгове — групи от очевидно свързани телефонни номера, — означени с по-дебели или по-тънки линии в зависимост от честотата на провежданите между тях разговори. Всеки кръг носеше и етикет с географското място, приблизително обединяващо групата номера.

Ранди внимателно разгледа представеното, разпознавайки повторението на някои схеми. Повечето проведени в рамките на тайната мрежа разговори по принцип започваха от едното от общо две места. Първото бе Москва и Ранди кимна с разбиране. Нямаше какво да се чудят, като имат предвид старите връзки на Вулф Ренке. Второто място обаче създаваше проблеми, най-вече защото не бе строго засечено географски. Тук имаше концентрация на множество разговори от и за Италия, особено с група телефонни номера, регистрирани официално в района на Умбрия, северно от Рим.

Умбрия? Ранди се замисли. Това бе хълмиста област със застроени по възвишенията стари градове, маслинови горички и лозя. Какво в Умбрия би могло да бъде свързано с Ренке и неговите приближени?

— Госпожице Ръсел, ако обичате за секунда.

Ранди се извърна. В залата бе влязъл един от младите офицери от управлението, придаден към берлинското посолство. Изражението му бе напрегнато. Както и убитата в нападението край вилата на Кеслер млада жена на име Карла, и този младеж бе от същото поколение — високоинтелигентни, но неопитни новаци, набързо преминали подготовка в Кемп Пиъри след терористичните нападения в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с цел бързо преустрояване на човешките разузнавателни ресурси в ЦРУ. Напрегна се да си спомни името му и успя. Този симпатичен човек се казваше Флорес, Джеф Флорес.

— Какво има, Джеф?

— Нали ми възложихте да поработя върху обгорелия лист, който бяхте намерили у Ланге — обясни младежът тихо.

Тя кимна. Помнеше, че заедно с паспорта, портфейла и телефона бе измъкнала и парче обгорена, почерняла хартия. Това бяха веществените доказателства, оцелели в пожара и хаоса в Кеслеровата вила. Но пък като източник на информация този лист изглеждаше напълно безполезен. Още на пръв поглед се виждаше, че е прекалено обгорял, за да се чете нещо по него.

— Е, успя ли да направиш нещо?

Младежът пристъпи от крак на крак с видимо неудобство, погледна срамежливо Бенет и рече:

— Прощавайте, ама може ли да ви покажа в моята стая… ако обичате.

Потискайки нетърпението си, Ранди кимна и тръгна след него. Минаха по коридора на същия трети етаж в посолската сграда и скоро стигнаха до малко помещение без прозорци. Тук пространството бе заето главно от едно бюро и заключен метален шкаф за секретна документация и дискове. Ранди се огледа с крива усмивка, но успя да каже:

— Готина бърлога си имаш тук, Джеф. Винаги се радвам да видя с очите си как у нас възнаграждават патриотизма и саможертвата.

Младежът се усмихна леко в знак, че е оценил шегата, но изражението му отново стана сериозно и напрегнато. И въпреки всичко се опита да отговори на майтапа й.

— Инструкторите във Фермата^[1] все казваха, че след като изкараш двайсетина години работа под прикритие, вече имаш избор — или медал, или стая с бюро и изглед.

— Съжалявам да ги го кажа по този кофти начин — ухили се Ранди, — ама те са те будалкали. Срокът е поне трийсетина години и чак тогава ти се полага стая с прозорец, това е положението.

Сетне реши, че е време да преминат към работата, и го подкани:

— Хайде сега да ми покажеш какво си направил. Май си се стреснал нещо, а?

— Точно така, госпожице Ръсел — отвърна Флорес. — Сканирах листа, по-точно онова, което бе останало от него. Успях да го постигна с нашата дигитална техника тук. След като го получих в цифров вид, вече беше лесно да разкарам следите от изгарянето по електронен път, сетне максимално да подобря онова, което е имало на него. И възстанових поне четирийсет на сто от оригиналния текст.

— Хайде бе!

Флорес набра комбинацията на кода за отваряне на шкафа и от него извади лист.

— Ето ви разпечатка на онова, което може да се чете.

Ранди разгледа подадената й страница в абсолютно мълчание. Съдържанието приличаше на дълъг списък с регистрационни номера и описания на различни марки автомобили и пикапи. Внезапно присви очи. Няколко от тези номера и бележки й се сториха познати. Сетне погледът й стигна до края на списъка, където пишеше:

… СРЕБРИСТО АУДИ A4 КУПЕ, БЕРЛИНСКИ НОМЕР В АМ 2506…

За бога! Че тя бе минала покрай същата кола вчера вечерта, а в нея с куршумена дупка в опряната на волана глава бе зърнала трупа на бедната Карла Вос. Вдигна очи от листа в пълен шок.

— Точно така — прочете мислите й Флорес. — Това са наши коли. Всяка една в списъка. Или са ни дадени за ползване от германската страна, или са собственост на управлението и придадени към берлинското му бюро.

— Боже мой! — измърмори Ранди гневно. — Значи затова поръчковият екип на Ренке ни е намерил безпогрешно и толкова лесно…

Стисна зъби и се опита да потисне внезапно обзелия я гняв. Не беше лесно.

— И кой би могъл да състави такъв списък?

Флорес преглътна и лицето му се опъна още повече, сякаш бе ял развалена храна.

— Би трябвало да е някой… тук, някой от самото бюро, искам да кажа. Или направо от Ленгли. Иначе може да е и от ФСЗК.

— ФСЗК ли? Хайде бе!

— Германия ни е домакин и съюзник — изтъкна младежът. — В рамките на служебната политика е да информираме съюзническите органи на контраразузнаването за нашата дейност на тяхна почва.

— Хайде стига бе! — изохка Ранди. — Чакай, кой още може да знае такива неща?

— Никой друг.

— Добре тогава — кимна Ранди и сгъна листа. — Добре. Да направим така. Виж, Джеф, аз вземам това копие. Нужен ми е и оригиналът. Ще ми го дадеш и сетне ще изтриеш от твърдия диск всичко, свързано с него. Ясна ли съм? Ако някой друг те пита по въпроса, ще се правиш на три и половина. Нищо не знаеш. Просто ще кажеш, че от онзи лист нищо не е ставало и аз съм те освободила от задачата. Разбра ме, нали?

— Напълно, госпожице Ръсел — сериозно отвърна младежът.

Ранди въздъхна и отново погледна страницата, която държеше в ръка. Ето ти още една схема — много грозна при това. Предателство и държавна измяна ръка за ръка, все по-ясно и по-ясно. За противника работи някой, който има достъп до резултатите от нейното издирване на Вулф Ренке.

 

 

Белият дом

 

Президентът Сам Кастила внимателно слушаше думите на адмирал Стивънс Броуз, шеф на Обединения съвет на началник-щабовете, и тревогата му непрекъснато растеше. Беше го извикал във връзка с предстоящата утре тайна среща с представители на съюзническите страни, за да изслуша информацията на американските военни относно най-новите събития във и около Руската федерация. Президентът знаеше, че пред съюзниците ще трябва да изложи възможно най-силната си теза с убедителни факти, а нищо от наученото до този момент не му вършеше достатъчно сериозна работа. При това новините бяха силно обезпокояващи. Никой в Пентагона напоследък не бе доволен от количеството и качеството на предлаганите служебни разузнавателни анализи. Това бе ясно. Но сега Кастила научаваше и друго: голям брой от най-добре екипираните и обучени руски армейски и авиационни подразделения бяха напълно изчезнали от оперативните карти на Министерството на отбраната и този процес продължаваше.

— Какво точно означава това? — запита Кастила смръщено.

— Нямаме представа, господин президент, къде могат да се намират сега тези дивизии и други бойни съединения. Накъде са насочени или пренасочени, какво планират.

— За какъв брой войници става дума?

— Най-малкото за сто и петдесет хиляди, за хиляди бронирани единици и самоходни оръдия, стотици елитни изтребители и бомбардировачи — мрачно отвърна Броуз.

— Значи достатъчно да започнат една много страшна война — бавно рече президентът.

— Дори няколко войни — добави адмиралът. — Като се има предвид относителната боеготовност на съседните на Русия страни. От всички бивши съветски републики само Украйна има донякъде силна и добре оборудвана армия и ВВС.

— Може би положението не би било толкова зле, ако най-свестните им лидери не бяха заболели от онази смъртоносна и незнайна болест — изръмжа Кастила.

Броуз поклати едрата си глава в знак на съгласие и сви рамене.

— Да, сър, точно така, прав сте. При това като отчетем настъпилото в сегашния миг объркване, и украинците биха се затруднили ужасно много, ако им се наложи да водят война. А за останалите по-добре да не говорим. И в най-добрия случай казахи, грузинци, азербайджанци и другите не биха могли да окажат съпротива с друго, освен отряди леко въоръжени доброволци. И ако руснаците планират да нахлуят в техните страни, тези отряди няма да имат никакъв шанс пред модерните им бронирани части и елитните щурмови бойци.

— Руснаците си казваха същото и в Грозни — възрази Кастила, визирайки първата голяма битка от все още не стихващата чеченска война.

Тогава прекалено самоуверените руски части щурмуваха града и дадоха ужасяващ брой жертви в резултат на координираните засади на чеченските партизани. Превземането на града в края на краищата се оказа доста трудно, наложи се организирането на масивна военна кампания, в която загинаха десетки хиляди цивилни, а Грозни бе полуразрушен.

— Да, но това бе преди повече от десет години — тихо рече шефът на Обединения съвет на началник-щабовете. — Руската армия и ВВС са научили много неща оттогава до днес — и от собствен опит и грешки, и от нашата война в Ирак. И ако наистина тръгнат да си възвръщат някогашните територии, едва ли ще повторят същите слабости.

— По дяволите! — въздъхна Кастила и погледна към Броуз през масата. — Добре, адмирале, кажи ми кога според теб ще започне голямата дандания — при положение, че най-лошите ни опасения се сбъднат?

— Всичко, което бих могъл да дам, е само прогноза, г-н президент — предупреди адмиралът.

— Като не разполагаме с факти, ще приема и заместители — кисело откликна Кастила.

— Добре, сър, напълно ви разбирам — кимна Броуз, смръщи чело в дълбок размисъл и след малко вдигна очи към президента. — По мое мнение руснаците ще бъдат готови за нанасяне на удари по всяко време в периода между следващите двайсет и четири и деветдесет и шест часа.

Студени тръпки полазиха по гърба на Кастила. Времето видимо летеше по-бързо от очакванията му.

В същия миг един от обезопасените телефони на бюрото му записука и президентът грабна слушалката.

— Да?

Отсреща беше Фред Клайн.

— Подполковник Смит и госпожица Девайн са живи и се обадиха — докладва шефът на Първи отдел, видимо зарадван. — И още нещо: смятам, че са попаднали на важна информация във връзка с неизвестните ни величини.

— Разполагат ли с твърди доказателства? Такива, от каквито сега се нуждаем? — внимателно запита Кастила, съзнаващ, че на разговора фактически присъства и адмирал Броуз.

— Все още не, Сам — отвърна Клайн. — Но Джон и Фиона вярват, че знаят накъде трябва да се насочат, за да ги осигурят. Но първо трябва да ги изведем от Русия по безопасен начин.

Кастила знаеше, че агентите на Клайн са в списъка на най-търсените от Кремъл хора. Руските органи на сигурността дебнеха на летищата, на жп и автогарите, по пристанищата и навсякъде по границите. По тревога бяха вдигнати абсолютно всички компетентни институции.

— Боже мой, Фред! Това няма да е лесно, нали?

— Не, сър — отвърна тихо Клайн. — Наистина няма да е лесно. Никак дори.

 

 

Близо до руско-украинската граница

 

По опустелите ниви и гористи хълмове валеше сняг. Сипеше се на парцали и се събираше на пухести облаци, а духащият силно от изток вятър току ги подхващаше, разнасяше и натрупваше по високите места. Нямаше и следа от зимното обедно слънце, навъсеното небе бе покрито с тежки и мрачни облачни маси. Добре прикрити от евентуалното наблюдение на американски фоторазузнавателни спътници, по тесните пътища и дърварските просеки, водещи на юг и към границата, бяха струпани танкови колони Т-90 и Т-72, тежки бойни бронетранспортьори, самоходни оръдия.

В покой бяха стотици тежки машини, вече доста засипани от бързо падащия сняг. Хиляди бойци стояха строени покрай тях и чакаха сигнала за тръгване.

Внезапно откъм юг излетя бяла ракета и се разпръсна високо в заоблачения небесен свод. Старшите в строените дълги колони надуха острите си свирки. За секунди редиците сякаш се стопиха, танковите, оръдейните екипажи и пехотата се разпръснаха по машините.

Капитан Андрей Юденич с лекота скочи на корпуса на своя Т-90 и се вмъкна в люка на ниския закръглен купол. С постигнато в безбройни учения умение той нахлупи шлемофона и се включи в танковата радиосистема. Огледа се с очите на стар и опитен професионалист, провери всичко необходимо, включително и микрофона — внимаваше в какъв режим е поставен. Защото както и всички останали подразделения, събрани тук, така и 4-та гвардейска дивизия имаше най-строги заповеди да поддържа радиотишина.

За Юденич и неговите подчинени последните двайсет и четири часа бяха минали като насън — в постоянна трескава подготовка за атаката: зареждане с гориво, с муниции и храна, пълна проверка на поддръжката на всички системи. Танковите взводове се приготвяха за бой и това не беше на шега, войниците вече се досещаха. Никой не знаеше с точност защо се намират тук, обаче слуховете вече пъплеха във всички посоки на огромните, покрити с камуфлажни мрежи и друга защита лагери. Все по-често и с повече убеждение бойците разговаряха за предстояща война. А твърденията на някои от старшите офицери, че всичко това е само едно изпипано докрай с всичките му детайлни процедури учение, звучаха кухо и неубедително.

Капитанът вдигна глава — отгоре над колоните разцъфна втора ракета. Тази беше червена. Юденич опипа микрофона и заповяда:

— Готови всички. Водачи, пали!

В същия миг мощният дизелов двигател на Т-90 изрева и запали веднага, а околните машини последваха примера му, пригласяйки в оглушителния хоров тътен. Облаци гъст черен дим се понесоха над побелелите полета и заснежените гори.

След малко излетя и трета ракета — зелена. Това бе стартът.

Юденич нетърпеливо изчакваше предните танкове да потеглят, че и той да даде заповед за движение на своите водачи. И ето, една по една масивните стоманени грамади в колоната се раздвижиха и тежко потеглиха. Носеха се десетки различни металически звукове, тежките гъсеници заскърцаха и затракаха, чудовищните машини се понесоха в южна посока. Отиваха към нови райони за съсредоточаване, вече в достатъчна огнева близост спрямо украинската граница.

До началото на войната оставаше малко време: беше започнало обратното броене.