Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (49)

Глава четирийсет и осма

Изпъчила гърди и стиснала устни, Естел Пайк седеше на бюрото си в секретарската стая пред Овалния кабинет и преписваше написаното от президента на ръка послание до Съвета за национална сигурност. Очите й енергично прескачаха от компютърния екран пред нея към ръкописните бележки на бюрото и обратно, а от време на време се насочваха и към останалата част на помещението. Другите бюра и компютърните работни места бяха празни. Усмихна се леко. Наложи ли се по някаква причина, винаги бе успявала да намери работа на всичките си асистентки и да ги разпрати по различни поръчки из най-отдалечените краища на административния апарат в Белия дом.

На вратата се почука, влезе човек от обслужващия персонал с бяло сако и ръкавици, носеше голям, закрит поднос.

Госпожица Пайк спря да преписва и строго, смръщено го огледа.

— Да? Какво е това?

— Поръчаната от президента храна, госпожо — учтиво отвърна прислужникът.

Естел Пайк кимна с глава към празния ъгъл на бюрото й.

— Можете да го оставите тук. Ще му го отнеса след минутка.

Дясната вежда на човека се изви в изненада. Президентската секретарка бе добре позната на целия домакински персонал в Белия дом. Членовете му изпитваха към нея неприязън, защото тя стриктно държеше на формалностите, протокола и йерархията. И в тази връзка много рядко си позволяваше да върши нещо, което е чуждо задължение, още повече ако е под нейния ранг.

— Виждам ти очите, Ансън — откликна тя хладно. — Президентът е изключително зает. В момента не желае да го безпокоят.

Прислужникът хвърли бърз поглед към затворената врата на кабинета, сетне сви рамене.

— Да, госпожо. Моля ви обаче, не се бавете много, защото иначе салатата ще започне да вехне.

Естел Пайк изчака той да излезе, тогава се извърна и взе чантата си от съседна масичка. Отвори я, а вътре — завито в две салфетки — напипа мъничкото стъклено шишенце, което по-рано бе извадила от куфарчето в тайника сред гората на Мериленд. Извади го със спокойни и точни движения, отви капачката му и вдигайки сребърния похлупак върху съда на подноса, със замах изсипа съдържанието върху салатата от нарязана на едро маруля, салца, сос, сирене и парченца надробено пиле. Прибра шишенцето обратно и се изправи, вземайки в ръце съда с президентската храна.

— Няма да е нужно, госпожице — обади се тих глас зад нея.

Стресната, тя замръзна на място за миг, а сетне бавно се извърна в посока на гласа, който идваше откъм вратата на Овалния кабинет. Там в рамката на входа стоеше фигурата на Натаниел Фредерик Клайн. Тясното му лице с дългия нос бе абсолютно безизразно. От двете му страни имаше униформени служители на Сикрет Сървис с извадено оръжие.

— Какво искате да кажете с това? — с мразовит глас запита Естел Пайк, опитвайки се да бъде авторитетна и хладнокръвна.

— Искам да кажа, че сте арестувана — направо отвърна Клайн.

— На базата на какво?

— Като начало обвинение в опит за убийство на президента на САЩ Самюъл Адамс Кастила — отвърна той с хладни очи. — Безсъмнено и други неща ще излязат, само като се поразровим в поведението и произхода ви.

 

 

По-късно седнал срещу видимо шокирания Кастила, Клайн търкулна малкото стъклено шишенце към него по повърхността на голямата президентска маса.

— Взехме достатъчно течност за специализиран анализ, но ако подозренията на Джон Смит се окажат верни, едва ли ще успеем да научим много.

Президентът мрачно кимаше, стиснал устни. Разпери ръце и сподавено рече:

— Бога ми, защо точно Естел Пайк? Че тя е с мен отдавна… още откакто дойдох в Белия дом…?

Вдигна очи към шефа на Първи отдел и запита:

— А какво те накара да я подозираш?

Клайн сви тесните си рамене:

— В случая подозрение е прекалено силна дума, Сам. След като имахме вече индикации, че въпросното биологично оръжие може да се поднася сравнително лесно на набелязаната жертва, отидох при шефа на Сикрет Сървис и проведохме малък дискретен разговор. След това неговите служители започнаха да наблюдават всичко около приготвянето на храната в Белия дом. Разбира се, следят се и всички хора, които имат достъп до теб. Единственото потенциално слабо звено в тази верига беше госпожица Пайк и нейната сфера на действие, затова относно нея взех по-специални мерки. И когато ти поръча салата с пиле в кухнята, а тя започна да разпраща помощничките си насам и натам, рекох си, че няма да е лошо да видя какво точно прави и с каква цел. Извинявай, Сам, но от известно време подир теб и твоето обкръжение постоянно вървят наши хора за извънредно наблюдение. Нямаше как — ти също си в кръга на логичните мишени.

Кастила оглеждаше шишенцето и в очите му се появи мъка.

— Но защо? Защо ще постъпва така, от всички хора точно тя ли…?

— Мисля, че скоро ще разберем тайните, неразгадани страни на твоята госпожица Пайк. При това тя, изглежда, има доста такива — сухо отвърна Клайн. — Отдавна си задавам въпроси за нея и нещо все ме е човъркало отвътре. Позицията на твоя лична секретарка в Белия дом й дава достъп до ужасно много най-деликатна информация и тайни. Проучих й досието — тя е вдовица от ранна възраст, няма семейство, няма близки приятели. Е, това ме накара да се съмнявам, прекалено е странно, а от друга гледна точка е много удобно, дори съвършено. Виж, искам ли да създам сигурно прикритие, значи легенда за дълбоко внедрена къртица, именно към подобни неща бих се насочил.

— Смяташ, че е руска шпионка ли? — запита президентът.

Клайн кимна отново и се изправи.

— Почти със сигурност. Ще проверим всичко, непременно ще стигнем до истината. Можеш да разчиташ на мен.

— Зная, Фред — откликна Кастила с благодарност. — Винаги съм го знаел. Както сега разчитам на подполковник Смит и другите с него.

И в този момент изражението му помръкна още повече.

 

 

Близо до Орвието

 

Константин Малкович гледаше втренчено и удивено в току-що разшифрованото съобщение на екрана на лаптопа си.

— Невъзможно! — измърмори той разтревожено и се извърна към Брант, който стоеше зад него. — Как можа да се получи така?

— Американците са по-близо до нас, отколкото сме подозирали — отсече Брант, четейки през рамото му спешното предупреждение, изпратено на финансиста от германския му агент. — Това е всичко.

— И какво ще правим сега? — запита Малкович разтреперан и обикновено плътният му баритонов глас почти премина във фалцет.

Брант изгледа работодателя си с омерзение, че и с погнуса. Малкович направо се разпадаше пред очите му. Целият му блясък и лустро на всесилен свръхбогаташ с прочутото си неимоверно самочувствие са били само фалшива и нестабилна маска, мислеше си сивоокият мъж хладнокръвно. Вярно, роденият в Сърбия милиардер бе прекалено смел, беше и цар на апломба, само че когато печели или спекулира с абстракции — като например валути и сделки на едро с петрол и газ, когато си играе с нечий живот. А сега се оказваше най-долнопробен физически страхливец — човек, който, притиснат от обстоятелствата в рискова ситуация, започва да трепери за собствената си кожа. И както много други алчни хора, винаги жадни за власт и за повече пари, беше празен и кух отвътре.

— Трябва незабавно да се евакуираме — заговори Брант, като внимателно подбираше думите. — Базата данни ДНК на Ренке са подръка, както и работната му научна документация. Вземаме тях, професора и веднага изчезваме.

Малкович го изгледа объркано и по инерция възрази:

— Обаче апаратурата, специализираното обор…

— Ще се доставят нови — отсече Брант.

— Ами асистентите му? Лабораторният ек-к-кип…? — заекна финансистът. — Хеликоптерите сигурно ще закъснеят, а ние не разполагаме с достатъчно място в колите…

— Не разполагаме — съгласи се Брант хладно и хвърли бърз поглед към работещите наоколо учени и техници, които бързаха да опаковат най-ценното от техниката.

Значи тази апаратура няма да може да бъде отнесена, рече си той и сви масивните си рамене.

— Ще трябва да оставим повечето неща тук — рече на глас. — Италианската охрана също.

— Какво? — пребледня Малкович. — Да не си луд! Когато американските морски пехотинци нахлуят тук, тези хора ще се разбъбрят и ще си кажат всичко.

— Ами! — отсече Брант, извади валтера от раменния кобур, изтегли пачката и внимателно провери стоят ли в нея петнайсетте патрона, сетне я вкара обратно. — Няма. И думичка няма да кажат.

Под бляскавите флуоресцентни светлини на лабораторията лицето на финансиста изглеждаше сиво. Отпусна се тежко на едно кресло и вторачи празен поглед в чистите като в аптека фаянсови плочки на пода.

Брант се извърна, махна с ръка на един от своята охрана.

— Да, хер Брант? — приближи се мъжът с леко отегчена физиономия. — Какво има?

— Нареди на обслужващия персонал да се събере във фоайето, Сеп. Всички до един, без изключение — заповяда бившият офицер от Щази и заговори по-тихо: — Сетне обясни на Карл и другите наши, че се отваря наложителна работа — ще трябва да се ликвидират тукашните. А Фьодор междувременно да донесе експлозивите от багажниците. И от тях ще имаме нужда.

Очите на слушащия светнаха, отегченото му изражение изчезна.

— Чудесно, за мен ще бъде удоволствие.

— Зная, зная — хладно кимна Брант. — Нали затова съм ви подбирал.

И останал на същото място, загледа след него как с дулото на автомата подкарва учените и техниците към обширното фоайе.

В същото време се приближи Ренке. Само леко опънатите устни издаваха крайното раздразнение от факта, че откарват асистентите му, а работата остава несвършена.

— Каква игра играеш сега, Ерих? — запита той тихо.

— Прочетете това, хер професор — отвърна Брант кратко и махна с ръка към Малкович — писмото все още стоеше на екрана на компютъра в скута му.

Ученият пристъпи и очите му светкавично обходиха предупреждението за предстоящото нападение. Тънките му вежди се извиха високо нагоре в изненада и раздразнение.

— Неприятно — бе единственият му коментар на глас, сетне извърна глава през рамо и запита Брант. — Тръгваме ли?

— Точно така.

— Кога?

— След броени минути. Моля, от кабинета си вземете всичко, което смятате за важно, и се постарайте да стане бързо. Отведете и него — отвърна сивоокият и мрачно кимна към апатично увесилия глава на креслото Малкович. — И го наглеждайте, хер професор. Ресурсите и връзките му все още могат да ни послужат.

Брант се обърна и енергично закрачи през лабораторията към изхода със заредения си пистолет в ръка.

Ренке остана загледан след него за няколко секунди, сетне извърна глава към отчаяния милиардер.

— Хайде, господин Малкович, стегнете се. И тръгвайте с мен — ето, оттук.

По-високият мъж се изправи като насън, полузашеметен, разтърси глава, взе лаптопа и куфарчето и последва професора, който го поведе в обратната на изхода посока, сетне по дълъг и прав централен коридор.

Влязоха в помещение без прозорци. Това бе кабинетът спалня на Ренке. Ученият прекоси помещението с широки крачки и спря пред шкафовете с книги, зад които бе скрит стенният му сейф фризер с вариантите ХИДРА. Набра кода на комбинираната ключалка и притисна палец към вградения във вратичката скенер за пръстови отпечатъци. Тя се отвори веднага, а вътрешността тутакси забълва кълбета изстуден въздух.

Някъде в сградата затрака автоматичен огън, приглушен донякъде от дебелите стени. Чуха се жаловити викове и писъци. Скоро стрелбата спря, последваха още няколко стенания на сетна агония и настъпи внезапна, сякаш неземна тишина. Изведнъж я прекъсна гръмкият рев на неистово изплашен мъж. Изтрещяха три сухи пистолетни изстрела и този път тишината остана абсолютна, непрекъсната.

— Боже мой! — почти изплака Малкович. — Морските пехотинци са тук!

Милиардерът заотстъпва назад, докато гърбът му се допря до близката стена, тогава се свлече на пода и притисна към гърдите си куфарчето с информацията за военните планове на Дударев и участието на руския лидер в проекта ХИДРА, сякаш то можеше да го предпази от американските куршуми.

— Успокойте се! — скара му се Ренке. — Никакви пехотинци няма. Това бяха Брант и неговите хора. Налага се да елиминираме свидетелите, сред които са и злощастните ми асистенти.

Сложи си дебела гумена ръкавица и бръкна в отвора, изваждайки оттам стойка със стъклени шишенца. Внимателно се наведе с тях и ги постави в добре изолирана контейнерна охладителна чанта. Сетне извади още една стойка и отново подреди шишенцата в чантата.

Усмихваше се със задоволство на своите творения — създадени по „рецепта“ смъртоносни ХИДРА варианти в прозрачни стъкленички. Всяка носеше етикет с различно име и някои от тях бяха руски. След около четирийсет и осем часа материалите в куфарчето на Малкович щяха да станат безполезни като инструмент за натиск срещу Виктор Дударев. Веднъж руските войски и танкове прекосят ли границите, кремълският лидер повече няма да се опасява от разкриване на плановете му. И тогава ще бъде абсолютно свободен да действа както си реши срещу разтреперения финансист.

Все така тънко усмихвайки се сам на себе си, ученият затвори и запечата контейнера. Малкович бе обречен, независимо от факта дали в момента го съзнаваше или не. Неоткриваемите оръжия в шишенцата обаче, срещу чието действие лек нямаше, щяха да дадат на Вулф Ренке нужната сила да се опира на Дударев и неговите приближени чак до края на живота им.

 

 

Подполковник Джон Смит приклекна максимално ниско зад предницата на наетото от Ранди Ръсел зелено волво с четири врати. Бяха го спрели напреки на двупосочния главен път, минаващ покрай основата на вулканичното плато в Орвието, практически блокирайки и двете му платна. Главният път се раздвоява точно на това място: едната част на вилицата води към жп гарата, долната част на града и оттам на изток към подножията на далечните Апенини. Другата се извисява постепенно по склона на скалистите грамади и влиза в същинския град Орвието, разположен на върха на каменния масив.

Смит погледна вляво към платото — огромна черна сянка на фона на обсипаното със звезди небе. Непосредствено след разклонението земята се издигаше рязко в стръмен тревист скат, по който растяха неголеми дървета и множество сега изсъхнали храсти. По-нагоре склонът преминаваше в отвесна стена от вулкански туф, напукан и рушащ се на места — скала от варовик и базалт.

Сетне обърна глава надясно. Киров бе приклекнал на два метра от него също зад волвото и в двете си ръце държеше автомат „Хеклер и Кох“ MP5. Погледите им се срещнаха, руснакът му кимна и вдигна нагоре палец в знак, че е готов.

Отвъд пътя земята се скосяваше в слаб наклон, покрит с оголени плодни дръвчета и лози. В далечните ферми тук и там сред долината блещукаха светлинки.

— Ето ги — идват! — прошепна по радиостанцията Ранди Ръсел.

Тя се бе прикрила край пътя на ниско възвишение, на неголямо разстояние от тях, откъдето имаше отлична видимост към ярко осветената лаборатория на ЕЦПН, която пък бе на около един километър разстояние от тяхната засада. Задачата й беше да следи противника и незабавно да докладва.

— Виждам две коли. Два черни мерцедеса, движат се бързо… — докладва тя, поколеба се за миг и добави: — Изглежда, че беше прав, Джон. Личи си, че те бива за тези неща, войнико.

— Разбрано — усмихна се Смит.

Въпреки току-що получената информация, че предстои бой, и то може би със смъртоносна престрелка, настроението му се подобряваше. Ранди настояваше да поставят засадата доста по-близо до самия център. Искаше да са сигурни, че Малкович, Ренке, Брант и останалите няма да хванат по някой от по-малките второстепенни пътища, които кръстосваха долината на множество места. Джон обаче отхвърли идеята й, изтъквайки, че едно нападение толкова близо до укрепеното здание на лабораторията би позволило на неприятеля да се върне обратно в непревземаемата си крепост. И още по-важно: точно в такъв случай, веднъж след като Малкович и другите разберат, че новината за нападението на американски морски пехотинци е само един гигантски блъф, те ще се измъкнат много лесно, следвайки първоначалния си план за изтегляне по въздуха.

Всъщност Смит бе заложил на вероятността Брант да изведе групата по шосето, тъй като в момента само то даваше възможност най-бързо да се отдалечат от ЕЦПН. Веднъж като преведе хората си по отсечката до жп гарата край Орвието и пресекат автострадата север-юг, бегълците начело с него ще могат да прекосят Апенините по по-безлюдните второстепенни пътища и да се отправят към италианското адриатическо крайбрежие.

Вече се чуваше шумът на мощните двигатели на приближаващите се мерцедеси. Джон се приготви, дръпна затвора на своя MP5, вкара патрон в цевта. С другата ръка и без да сваля поглед от шосето, опипа селектора за автоматичен огън — искаше да е на трипатронна залпова стрелба. Премести тежестта на другия крак и се снижи още малко, оставяйки все така невидим зад тежкото волво.

С приближаването на колите звукът се засили.

Изведнъж светлината на фаровете им обля волвото, хвърляйки разкривена сянка върху отсрещния скат. Гумите остро изсвириха, когато първият водач удари спирачките, за да избегне челния удар с импровизираната барикада на пътя. Няколко секунди по-късно отново се чу измъчено пищене на спирачки и триене на гуми в пътното платно, когато вторият шофьор изви остро и спря напряко в средата на шосето, избягвайки удара в първата кола. В същия миг Смит и Киров се подадоха иззад волвото с насочени в нея автоматични оръжия. Разстоянието беше не повече от петнайсетина метра. Откъм ската изскочи Фиона Девайн — беше си намерила прикритие зад полузаровена варовикова скала, сигурно свлякла се от скалната маса. Приведена леко, тя се прицели с полуавтоматичния си глок във втората кола.

— Излезте от колите! — извика високо Смит, примижавайки под ослепителния блясък на мощните фарове. — Излезте веднага с високо вдигнати ръце!

Кръвта пулсираше силно в слепоочията му. Това бе критичният миг. Необходимостта да вземат пленници обезсмисляше всички други съображения, дори беше по-важна от грижата за собствената им безопасност.

— Последно предупреждение! — изрева Джон отново и пръстът му се сви на спусъка. — Излизайте от шибаните коли! Веднага!

Една от задните врати на първата кола се отвори. Бавно се подаде мъж — беше един от охранителите на Малкович. Застана с лице към волвото с широко протегнати встрани ръце. Беше ги вдигнал на височина на раменете.

— Вижте, не съм въоръжен — заговори той на тромав английски с лош акцент. — Какво искате? Полицаи ли сте?

— Не задавай въпроси! — изръмжа Киров. — Кажи на Малкович и другите да излизат веднага! Имат десет секунди, сетне откриваме огън!

— Разбирам — отвърна мъжът. — Сега ще им кажа.

И се извърна странично, сякаш понечи да се наведе към отворената врата, за да говори с хората вътре, но се извъртя светкавично и измъкна изпод палтото си автомат узи с размерите на голям пистолет.

Смит и Киров стреляха едновременно.

Удариха го поне четири куршума, бликна кръв, тялото се изви, мъжът политна назад. Беше мъртъв още преди да падне на земята.

Шофьорът на първия мерцедес натисна газта до дупка, двигателят изрева и колата се устреми напред право срещу волвото. Водачът на втория автомобил направи сръчна маневра и последва първия.

Смит осъзна грешката си прекалено късно. Онези копелдаци бяха пожертвали един от своите, за да ги подмамят да се покажат и да напуснат добрата си позиция. Извъртя автомата в къса дъга и пусна един-два откоса, целейки се в мотора на летящата насреща му кола. Куршумите пробиха едри дупки в предния капак, излетяха рояци искри, разлетяха се парченца метал, а Джон продължи да стреля.

До него Киров също откри огън, като се целеше в гумите. Някъде отзад затрещя глокът на Фиона Девайн. Джон виждаше излизащите от дулото огънчета при бързите последователни изстрели. И тя се опитваше да пръсне гумите на неприятеля, за да го обездвижи, преди да е успял да мине през препятствието и да се измъкне безнаказано в мрака.

Джон остана на мястото си зад волвото, продължавайки да стреля със стиснати зъби. Като в забавен кинокадър видя летящия към него черен силует. Подобно на огромен, освирепял, влуден слон, той се носеше към него, готов да го размаже. Пусна последен откос, чу куршумите да попадат в челото на двигателя, но какъв ли бе резултатът?

Нямаше никакво време, трябваше да се спасява.

Отскочи встрани, приземи се през рамо на твърдата пътна настилка и усети как зъбите му болезнено изскърцаха, цялото му тяло се разтресе. Изтъркаля се в тревата извън пътя, по-надалеч от спряното волво.

Зад него мерцедесът се вряза в препятствието, изскърца метал, чу се рязък трясък и стържене на тенекии. Заклещени от удара за миг, двете коли се плъзнаха по пътя с ужасяващо търкане сред рояци искри и летящи навсякъде стъкла, пластмасови отломки и дребни метални късчета. Волвото бавно се завъртя странично и освободи дясната част на кръстовищната вилица във формата на буквата Y.

Стържейки с намачкани ламарини, трополейки на джанти, първият мерцедес се измъкна от мястото на схватката по наклона към Орвието. Зад него на шосето се завъргаляха останките на три пръснали се на парчета гуми, които гротескно подскачаха и се въртяха като в забавен филмов кадър. Наоколо летяха блещукащи искри. Сетне и вторият автомобил с мощен рев се стрелна покрай смачканото волво и затрака по пътя с металните си джанти след водещия го събрат.

Застанал на коляно, Смит отново откри огън по изтеглящите се коли. На няколко метра встрани от него Киров последва примера му, като стреляше бавно и прецизно, мерейки се ниско. Фиона вече тичаше по пътя към тях, сменяйки пълнителя на оръжието си в движение, а по лицето й бе изписан безпомощен гняв.

— Ама тези се измъкнаха! — викна тя с все сила.

Киров пусна още един дълъг откос, навел глава странично, като се опитваше да не отклонява огъня от мишената. Празните гилзи изхвърчаха от автомата и звънливо се затъркаляха по пътя.

— Не са — поклати глава той и махна с ръка. — Я гледай там!

С последен мощен рев на загасващия мотор първият мерцедес изтопурка само на двеста метра нагоре по пътя и спря. Двигателят закиха още няколко пъти, а от купето изскочиха четирима и побягнаха нагоре по шосето към Орвието колкото ги държаха краката. Единият беше белокос и тичаше непохватно, притиснал с две ръце към гърдите си куфарче. До него бягаше едър светлорус мъж, а под лунната светлина косата му искреше белезникаво.

— Малкович и Брант! — разпозна ги Смит, скочи на крака и хукна след тях, махайки с ръка на другите. — Давайте, давайте!

Вторият автомобил пред тях се опита да заобиколи първия, излизайки от пътното платно, но попадна на меката почва, двигателят започна да вие неистово и угасна. Четиримата, които излязоха от него, обаче имаха съвсем друго поведение. Двама изтичаха встрани, развръщайки се в тъп ъгъл с автомати в ръка, очевидно решени да спрат преследвачите, за да дадат шанс на бягащите другари. Третият бе строен мъж с бяла брада и подобен на широко куфарче контейнер в ръка. Той погледна след бягащите по дългата, открита отсечка към Орвието, поклати глава и хукна вдясно на пътя и нагоре по склона сред множеството растящи между скалите храсти и ниски дръвчета. Четвъртият го последва.

Смит ясно чу стъпките на тичащ зад него човек и се извъртя, като насочи своя MP5.

От мрака се показа Ранди Ръсел, запъхтяна и с пистолет в ръка.

— Ей онзи там е Ренке! — едва успя да каже тя, като поемаше дълбоко дъх и сочеше с ръка към изчезващите сред растителността по склона бегълци.

— Вие с Киров и Девайн се хващайте с другите, аз ще подгоня Ренке! — викна тя и отново затича.

— Късмет! — откликна Смит и успя да я тупне по гърба.

— И на теб! — отвърна тя през рамо и пое нагоре.

Джон смени празния пълнител на автомата с нов и се обърна към Киров и Фиона.

— Е, готови? Ще ги хванем ли?

И двамата закимаха с пламнали очи, обхванати от странен бяс, с препускащ по жилите адреналин. Бяха в типичното за боя състояние, кажи-речи на ръба на лудостта.

— Хайде тогава! — рече Джон и хукна напред по пътя. — Да довършваме започнатото!