Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (23)

Глава двайсет и втора

Берлин

Ранди Ръсел тичаше по стълбището нагоре към третия етаж в посолството, като вземаше наведнъж по две-три стъпала. Спря се кратко на площадката, за да закачи служебната карта на ЦРУ със снимката на предния джоб на морскосиньото си сако. Сетне хвана по друг път — отвори врата и сви вляво, затичвайки се по широк коридор. Тук попадна сред забързани служители със съсредоточени лица, повечето от консулския отдел с купища молби за визи, всевъзможна друга документация и поща в ръце. Зърнеха ли тичащата млада жена, хората бързаха да се отдръпнат и да й сторят път.

Пред вратата на обезопасената срещу електронно подслушване конферентна зала стоеше висок морски пехотинец с квадратна челюст, който пристъпи напред и препречи пътя й. Поставил ръка на кобура, той се наведе към картата и отблизо прочете името. Сетне отстъпи, кимна и каза:

— Заповядайте, госпожице Ръсел. Господин Бенет ви очаква.

Кърт Бенет, шеф на изпратения специално от Ленгли технически екип, дори не вдигна поглед от клавиатурата, когато тя влезе. Беше посърнал, видимо изморен, със силно зачервени очи, небръснат и, общо взето, доста размъкнат. Седеше приведен пред два свързани в мрежа компютъра, поставени в единия край на дългата маса. Заедно с целия си екип бе прекарал цялата нощ и деня досега в опити да анализира и подреди материала, който тя бе копирала и изнесла от компютърния архив на ФКП. По съседните маси и столове и на пода на залата имаше чаши със забравено, изстинало кафе, търкаляха се кутийки безалкохолни напитки и недоядени сандвичи. Смърдеше на застоял тютюнев дим.

Ранди придърпа стол, намести го до Бенет и седна.

— Получих повикването, Кърт — рече тя на старшия експерт, нисък изнервен човек със силно оредяла коса и очила с дебели рамки. — Какво можеш да ми кажеш дотук?

— Че и най-смелите ти подозрения се оправдават — отвърна той и се усмихна, показвайки едри зъби. — Там, във ФКП, си имат лошо момче, и то много лошо, нечия къртица вероятно — поне що се касае до професор Вулф Ренке.

Ранди изпусна въздуха шумно, сякаш огромно бреме падна от раменете й. Колкото повече бе проучвала миналото на Ренке, толкова по-силно бе започнала да вярва, че някои си достатъчно високо горе в германската съдебна йерархия го прикрива и покровителства. Иначе как този водещ специалист в областта на биологичните оръжия бе избегнал ареста след падането на Берлинската стена? И как бе успял да пътува по света и да попада все в държави, където се нарушават международните закони и норми — Ирак, Северна Корея, Сирия и Либия, наред с още други?

От друга страна, едно бе да е сигурна в интуицията си, съвсем друго — да влиза без разрешение в архивите на ФКП с риск да се влошат отношенията на ЦРУ с германския му съюзник. Е, сега, след думите на Бенет, чувстваше огромно облекчение — рискът се оправда. Истински се зарадва да чуе, че е била права. Иначе, ако операцията се бе издънила, баровците в Ленгли като едното нищо щяха да си измият ръцете с нея и да я хвърлят на вълците. И пак биха могли да го направят и в бъдеще, но вече няма да могат да твърдят, че тя не е била наясно с фактите.

Усмихна се и се наведе към Кърт.

— Е, моля те, покажи ми тогава.

— Повечето от изтеглените от ЯНУС файлове са съвсем ненужни — говореше Бенет, пръстите му летяха по клавиатурата на единия компютър, на екрана му светкавично се появяваха документ след документ и все така мигновено изчезваха във виртуалното електронно небитие. — Обикновени, стандартни доклади за Ренке, много подобни на онези, които имаме в изобилие и в нашите бази данни — донесения, слухове, дочути от агентурната мрежа, споменават се различни източници, които твърдят, че са го виждали тук или там, било наистина, било припознаване, рутинни проучвания по поръчка на висшето началство… ей такива работи и нищо особено важно.

— Е, какво тогава е по-различното?

— По-различното, Ранди, е… — рече Бенет, отново ухилен до ушите, и направи кратка пауза за театрален ефект — … е, че компютърът на ФКП е пълен с призраци.

— Призраци ли? — запита Ранди, без да разбира какво точно иска да каже Бенет.

— Изтрити файлове и електронна поща — обясни електронният експерт. — Виж, повечето програми и управляващ софтуер имат една обща слабост, поне от гледна точка на някого, който би искал да изтрие инкриминиращи го документи или записи.

— Кажи направо, де!

— Ами натискаш клавиша „изтрий“ и цял файл изчезва — пуф! И го няма. Да, мислиш си, че е изчезнал завинаги, разпаднал се на байтове и невъзстановими частици информация, ама не е така. Той е само складиран, избутан е на друго място, в очакване да освободи заеманото пространство, когато то стане нужно на редактора. Обаче електронната поща и повечето файлове обичайно не заемат много пространство — особено на мощните компютри и свързаните в мрежа системи — и затова си остават и след стандартния начин на изтриване. Стоят си там някъде и могат да бъдат възстановени със съответен софтуер.

— Чакай, пппочакай малко — заекна Ранди. — Значи ти това си го имал предвид при създаването на ЯНУС, нали?

— Именно. Имали сме го предвид.

— Ама виж, пак да попитам, стандартните програми в една система не изтриват ли дадения файл допълнително? — усъмни се Ранди отново.

— Изтриват — съгласи се Бенет. — Много от частните потребители — компании, пък и държавните институции ги използват рутинно днес. Но за това трябва да се даде допълнителна команда, а повечето хора не си правят труда да се връщат и да търсят в системата къде и какво от старите, предполагаемо изтрити, файлове си стои или не си стои.

— Значи това са въпросните призраци, за които говореше?

— Точно така — потвърди техническият експерт. — Именно затова стигаме до заключението, че някой в самата служба ФКП прикрива Вулф Ренке. И успяхме да измъкнем някои много интересни нещица.

Бенет напечата няколко команди и на екрана на първия компютър се появи текст. Ранди се зачете в него. Минаха няколко минути, а Бенет прелистваше страница по страница. Документът бе цифрова версия на официалното досие на Ренке от архивата на източногерманското правителство заедно с черно-бялата му снимка, отпечатъци на пръстите, подробно физическо описание, биографични бележки за раждането му, образованието и научноизследователската работа. На фотографията се виждаше закръглено, с увиснали бузи лице с къдрава черна коса и дебели, рунтави вежди.

— Това е снимката, която ФКП държи в текущите си архиви — равно рече Бенет. — Заедно с данните, които рутинно изпраща, когато някоя друга сродна институция или разузнавателна агенция, да речем ФБР или МИ-6, помоли германското правителство за информация относно Ренке.

— Искаш да кажеш, че има и друга версия на досието? — удиви се Ранди. — По-ранно копие, сетне изтрито?

— Аха — отвърна Бенет и добави: — Погледни това!

Сетне пръстите му отново затанцуваха по клавиатурата и на екрана на втория компютър се появи друг вариант със снимка — цифров образ от източногерманското досие на Ренке.

Ранди се загледа в двете снимки, ту в едната, ту — в другата, сравнявайки лицата.

— Боже мой! — възкликна тя, напълно изумена.

Оригиналната версия на файла показваше съвсем друга физиономия, на съвсем различен човек. Този бе значително по-слаб, с къса побеляла коса, добре подстригана брадичка и мустаци. Физическото описание този път отговаряше на снимката, а дори и за невъоръжено око и при бърз оглед не бе трудно да се види, че пръстовите отпечатъци са по-различни, отколкото в другото досие.

— Е, чудно ли е, че никой никога не е сложил ръка на Ренке? — горчиво възкликна Ранди. — Благодарение на това фалшифицирано досие ние сме търсили съвсем друг човек, може би дори някой, който е бил покойник още от 1989 година. Междувременно истинският Вулф Ренке си е влизал и излизал от която страна си поиска, самоуверен и стопроцентово сигурен, че нито лицето му, нито отпечатъците на пръстите му ще породят каквото и да било съмнение.

— Аха — съгласи се Бенет и леко потупа единия компютър. — И колкото повече се ровим в изнесения от теб материал, толкова повече доказателства намираме, че оказваната му досега тайна протекция продължава и до днес. През последните петнайсет години очевидно от същия източник във ФКП рутинно са били подправяни всички донесения на очевидци, забелязали някъде истинския Ренке. А всеки, който се е опитвал да търси лице от описанията в подправените документи, е тръгвал да гони Михаля.

За миг Ранди внимателно се взря в лицето на Бенет, сетне се усмихна.

— Е, добре, Кърт. Усещам, че си си наумил да ме слисаш с онова, което си научил. Хайде, моля те, изплюй камъчето! Кой е предателят във ФКП? Кой е прикривал Ренке през всичките тези години?

— Името му е Улрих Кеслер — делово започна Бенет. — Основно неговите електронни „отпечатъци“ — значи потребителският адрес и паролите — са оставени навсякъде по изтритите документи. Освен това той е бил в изключително удачна позиция по време на падането на Стената и затова е помогнал на Ренке да избегне ареста.

— И как?

— Кеслер е бил лично натоварен с първото разследване на Ренке от страна на ФКП и е най-старшият офицер в екипа — отвърна направо Бенет. — Случаят „Ренке“ е бил почти изцяло негова отговорност още от обещаващото му начало чак до безславния и разочаровал всички финал.

— Отлично. Чудесно — рече впила очи в „призрачното“ досие Ранди и поклати глава с омерзение. — А къде е този мръсник Кеслер в момента?

— Точно тук — в Берлин — отвърна Бенет и цинично се усмихна. — Само че оттогава е бил повишаван множество пъти и така чак до върха. Вероятно като награда за първия му голям провал, поне ако германците работят като нас.

— Боже мой! — изпухтя Ранди. — Е, давай, Кърт, усещам накъде вървят нещата. Кажи ми най-гадната новина…

— Значи Улрих Кеслер е един от най-старшите администратори във ФКП — тихо рече Бенет и сви рамене. — Това е положението. Всъщност, погледнато практически, той е един от онези, които играят ролята на дясна ръка на министъра на вътрешните работи.