Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (4)

Глава трета

Прага

 

Малкото помещение за разпити бе в задната част на главния столичен участък на „Конвикска“ 14. Беше на втория етаж, почти голо, имаше само два очукани стола и стара маса, цялата покрита с дупки, вдлъбнатини и белези от изгорено — от небрежно гасените в повърхността й безбройни цигари. Джон Смит седеше на единия стол сковано, облечен в дадените му назаем панталони и горнище на спортен екип. Дори и най-слабото движение му носеше болка и напомняше за множеството синини и одрасквания по тялото му.

Беше намръщен, замислен. Докога ли ще го държат тук чешките власти? В стаичката нямаше часовник, а неговият се бе повредил при потапянето в ледените вълтавски води. Погледна нагоре, към неголямото прозорче високо на стената. Проникващата през стъклото бледа светлина показваше, че вече се е развиделило.

С мъка потисна прозявката. След като го прибраха от брега, полицаите го разпитаха, записаха пълните му показания за инцидента и смъртта на Петренко. После доведоха лекар, който обработи и превърза раната на рамото му. Не бе дълбока, куршумът бе одрал кожата, леко засегнал плътта под нея. Междувременно му бяха прибрали принадлежностите плюс паспорта, портфейла и хотелския ключ. Казаха му, че са на „сигурно място“. По това време вече минаваше полунощ. Донесоха му вечеря — чиния супа, сетне му предложиха да прекара нощта на кушетка в една от празните им килии. Отново се прозя, припомняйки си най-вече безсънната нощ. Беше хладно, но пък бяха оставили вратата незаключена. Това бе някакъв знак, че не е точно арестуван, а само „помага на компетентните власти в процеса на необходимите разследвания“. Някъде наблизо прозвучаха камбани. Вероятно бяха на съседната църква „Света Урсула“, призоваваха ранобудните богомолци на служба, а децата от църковното училище до нея — да влизат в час. В същия миг се отвори и вратата, влезе строен полицай със светли очи, изглеждаше елегантен в скоро изгладената си униформа — светлосиви панталони, синя риза, грижливо завързана черна вратовръзка и малко по-тъмна на цвят сива куртка. Знаците на нея бяха на пражката общинска полиция, по-могъщата от двете съперничещи си полицейски организации в чешката столица. Носеше и значка с името си — инспектор Томаш Карашек. Поздрави и се настани срещу него на втория стол.

— Добро утро, г-н подполковник, бихте ли погледнали това — каза на ясен, разбираем английски и побутна към него две рисунки на полицейски художник. — Какво мислите? Моля ви да се произнесете по тях, те са правени на базата на вашите снощни показания. Отговарят ли на описанието, което дадохте на предполагаемия убиец на доктор Петренко?

Смит взе скиците и дълго ги разглежда. На първата бе лицето на мъж с дълга, нечиста коса, черни, неспокойни очи и обеца във формата на малък череп на ухото. Втората бе доста сходна, само че художникът бе добавил хирургическа лепенка върху носа, който изглеждаше счупен и разместен, а личаха и лицеви охлузвания. Американецът кимна.

— Той е. Добра прилика. Нямам съмнения.

— Значи е ром — спокойно заяви Карашек и потупа рисунката с върха на пръста. — Мисля, че във вашата страна ги наричате цигани, нали?

Смит зяпна, изненадан.

— Но вие вече сте го идентифицирали, така ли?

— О, не и по име — призна полицаят. — В снимковите архиви нямаме човек с такива лицеви характеристики. Но обецата, косата, облеклото говорят, че този човек е ром.

Карашек погледна скицата отново и направи гримаса.

— Вижте, по природа ромите са престъпници, винаги склонни да нарушават закона. Още от малки научават децата си да крадат — обучават ги като крадци на дребно, джебчии и просяци. По принцип винаги са свързани с неприятности, изобщо са боклуци и отрепки.

Смит направи усилие да не коментира това изявление. Отблъскваше го с крайността си и фанатичното отхвърляне. Отлично знаеше, че въпреки множеството си слабости и грешки циганите са хора с изтръгнати корени, бездомници и бедняци, обикновено използвани за изкупителни жертви от по-богатите и установени общества, където понякога водят и номадски живот. Тази игра бе стара като света, а често и смъртоносна.

— Убийството на доктор Петренко не беше акт на дребен крадец — категорично каза той, като внимателно подбираше думите и напрягаше воля да не повиши тон. — Беше си направо хладнокръвно убийство. И тези хора му знаеха името, не помните ли този факт? Случилото се и хората, които го извършиха, не отговарят на спецификата на групичка дребни обирджии.

Карашек повдигна рамене.

— Може да са го проследили от хотела до Карловия мост. Типично. Циганска улична банда си набелязва обещаваща жертва, следи я и чака сгоден миг да я обере.

Нещо в тези разсъждения прозвуча неправдоподобно на Смит. Поклати глава и възрази:

— Но вие сам не вярвате на думите си, нали?

— Така ли мислите? Значи не вярвам… тогава в какво би трябвало да вярвам? — тихо запита чехът със светлите очи и го изгледа остро през масата. — Може би вие имате по-добра теория, господин подполковник? И ще бъдете така любезен да я споделите с мен, нали?

Смит премълча и се замисли. Усещаше, че тук вече стъпва на опасна земя. Има си граници, които няма право да преминава. Не всичко може да каже на един полицай, и то в чужда държава. Беше сигурен, че убиха Петренко, за да му попречат да предаде на когото и да е изнесените тайно от Москва медицински материали и изследвания. За съжаление твърди доказателства да подкрепят тази теза нямаше. Стихийната Вълтава бе погълнала и куфарчето, и самия руснак. Междувременно едно разследване на базата на хипотезата, че става дума за политическо убийство, най-вероятно би се проточило седмици наред и в крайна сметка би разкрило някои неща за него самия. Последното бе противопоказано. Бе положил клетва да пази в тайна характера на работата си.

— Четох показанията ви извънредно внимателно — обади се отново Карашек. — И честно да ви кажа, на места звучат непълно, и то по отношение на няколко много важни аспекта. Любопитно нещо, нали?

— Какво имате предвид?

— Например срещата ви с доктор Петренко на моста — подхвърли чешкият инспектор. — Странно място и време за разговор между американски военен офицер и руски учен. Сега мисля, че разбирате какво имам предвид?

— Работата ми в армията на САЩ е чисто медицинска и научна по своята същност — отсече Смит с леко оскърбен тон. — Аз съм доктор по медицина, не редови офицер.

— Естествено, моля ви — усмихна се полицаят леко, а иронията застина в очите му. — Иначе искрено ви завиждам за получената академична подготовка, г-н подполковник. Трябва да е била изключителна. Аз лично не познавам лекари, като могат да оцелеят в ръчен бой с трима въоръжени мъже.

— Извадих късмет.

— На това късмет ли му викате? — каза чехът и направи пауза, за да се почувства подтекстът в думите му, и след половин минута неловка тишина добави: — Както и да е, бих ви помолил за малко повече разяснения относно характера на срещата ви с доктор Петренко на Карловия мост.

— Никаква тайна няма, много е просто обяснението — веднага отвърна Смит, готов да излъже, макар и със съжаление. — След два дена напрегната работа и безкрайни доклади надви умората. Решихме да се поразтоварим, да разгледаме Прага. Карловият мост е чудесно място за начало на такава обиколка.

Карашек го изгледа скептично, едната му вежда се изви недоверчиво.

— Значи сте тръгнали да разглеждате забележителностите? В мъглата? Този път американецът не каза нищо.

Чешкият полицай се втренчи в очите му. За един дълъг момент и двамата мълчаха, сетне Карашек въздъхна и рече:

— Много добре. Не виждам никаква причина да ви задържам тук повече.

Изправи се, отиде до вратата и я отвори. На прага изведнъж се извърна рязко и каза:

— Още нещо, г-н подполковник. Длъжен съм да ви съобщя, че си позволихме волността да приберем вещите ви от хотела. Долу са, на пропуска, очакват ви. Предполагам, че ще пожелаете да се избръснете и преоблечете, преди да тръгнете за летището. Следващият самолет за Ню Йорк през Лондон излита след няколко часа.

— Така ли? — изгледа го Смит изкосо, но не коментира недоизказаното.

— При стеклите се неприятни обстоятелства сметнахме, че ще решите да съкратите престоя си в нашата страна — заяви Карашек. — Можем да съжаляваме за това решение, но пък е напълно разбираемо.

— Това заповед за отпътуване ли е? — тихо запита Смит.

— На официално ниво ли? О, не, не — побърза да отвърне полицаят. — Нашите правителства са близки съюзници, нали? По-добре го приемете като настойчив неофициален съвет. Прага е мирен град, просперитетът му до много голяма степен зависи от туризма. Тук не насърчаваме престрелките в стил Дивия запад, още повече по улици и места с минало и историческа стойност.

— Значи вие сте шерифът, аз — гангстерът. Изгонвате ме от града, преди да е станала по-голяма неприятност, нали? — рече Джон с крива усмивка.

За пръв път изражението по лицето на чеха се развесели.

— Да, нещо такова, г-н подполковник.

— Ще се наложи да се обадя на моето ръководство — рече многозначително Смит.

— Разбира се — откликна Карашек и повишавайки глас, се обърна към невидим служител. — Антонин! Моля те, върни на американския ни приятел телефона му.

Появи се мълчалив строен сержант. Носеше мобилния телефон, който полицаите сигурно бяха намерили здраво закачен към вътрешния джоб на коженото му яке.

Смит кимна кратко в знак на благодарност и пое компактния телефон, отвори го, натисна бутона. Светна малък цветен дисплей. По миниатюрния екран блеснаха няколко иконки, включи се програмата за автодиагностична проверка. Тя щеше да покаже има ли повреда и дали някой се е опитвал да ровичка в кодовата система и специалните връзки.

— Интересна техника с любопитна специфика — обади се Карашек от вратата. — Нашите електронни експерти доста се озориха с някои от специалните й качества.

Смит запази изражението си, без да реагира, само рече:

— Така ли? Срамота. Това е най-новото в Щатите, има го по всички магазини. Следващия път ще гледам да не забравя книжката с упътванията.

Чехът се усмихна леко, сви рамене, сякаш се признаваше за победен в словесния двубой. Все пак не се предаде и на излизане каза:

— Искрено се надявам, че следващ път няма да има, господин подполковник. А сега ви желая добър път.

Американецът изчака вратата да се затвори след инспектора и натисна препрограмирания код. Вдигна телефона до ухото си и зачака. Не минаха повече от няколко секунди и чу, че отсреща звънеше.

— Един момент, моля — учтиво рече женски глас, после прозвуча двоен мелодичен звън: той би трябвало да означава, че разговорът се кодира. — Да, моля, сега можете да говорите.

— Говори подполковник Джонатан Смит от Прага — внимателно започна Джон. — Вижте, разбирам, че при вас е вече много късно, но ми се налага да говоря с генерал Фърг-сън. По важен въпрос. Всъщност крайно спешен.

Който и да слушаше, лесно би могъл да провери, че бригадният генерал Даниъл Райдър Фъргюсън е директор на АИМИИБ. Във всеки случай автоматично набраният номер не беше свързан с който и да е от номераторите в института. Повикването минаваше през автоматична релейна инсталация, снабдена с броячи и техника за предотвратяване на прихващане и подслушване на разговорите. След проверка тя отпращаше източника към вашингтонската централа на Първи секретен отдел.

Джон Смит водеше двойствен живот. Повечето от работата му бе на светло, тоест той наистина бе лекар и учен към АИМИИБ. Но имаше дни, когато се налагаше да работи и за друга институция — въпросния секретен отдел, свръхтайна разузнавателна организация, всекидневно докладваща лично на американския президент. Дори и в Конгреса не знаеха за съществуването й. Нито пък то бе известно на широкия кръг военни ведомства и разузнавателната общност на различните й високи нива. Отделът бе структуриран доста свободно, ръководеше се от малко ядро, разчиташе на дълбоко засекретена мрежа от оперативни агенти, професионалисти в различни области и нива с огромен обхват на умения и експертни познания. Както и Смит, те бяха предимно незаангажирани със семейни връзки и други лични ангажименти или отговорности, които биха могли да натежат върху чисто професионалната работа.

— Генерал Фъргюсън си тръгна, сър, работното му време отдавна свърши — рече Маги Темпълтън, жената, която ръководеше комуникациите на Първи отдел и отлично разбираше за какво става дума в момента. — Но пък ще ви свържа с дежурния.

Джон бе използвал една от най-безобидните условни фрази „крайно спешен“, а тя означаваше точно това, но също и че въпросният полеви агент е загазил сериозно. Най-важното бе, че комбинацията от тези две думи бе и гласов код.

— Дежурният ли казахте? — повтори Смит нарочно и кимна. — О, да, мисля, че и той ще ми свърши работа.

— Чудесно. Изчакайте за момент така.

Телефонът занемя за миг, след няколко секунди се чу познатият глас:

— Здравей, Джон.

Смит неволно се поизправи.

— Здравейте, сър.

Отсреща бе шефът на Първи отдел, Натаниел Фредерик Клайн, който се засмя.

— Обичайно не си така официален, подполковник. Допускам, че там и стените имат уши, нали? Маги каза, че имаш проблем.

Смит потисна усмивката. Убеден беше, че в стаичката са монтирани микрофони, нищо чудно и камери да има. И повече от сигурен, че инспектор Карашек го подозира.

— Обаждам се от полицейски участък в Прага — рече той. — Вчера късно следобед трима души се опитаха да ме убият. Успяха да убият мой колега, руски учен изследовател на име Валентин Петренко.

Отсреща настъпи кратко мълчание, Клайн бе изненадан.

— Разбирам — обади се той след малко. — Правилно постъпваш, че веднага докладваш. Случаят е сериозен. Дори много сериозен. По-добре дай да чуя повече информация, Джон. С подробностите, моля.

Смит изпълни желанието му, като описа нападението на моста. Говореше бавно, внимаваше да се вмества във версията, която бе разказал на тукашната полиция. Ако подслушваха този разговор, в което бе почти стопроцентово сигурен, трябваше да бъде нащрек, за да не предизвика допълнителни усложнения. Тогава вероятно щяха да го задържат и разпитват отново. А Фред Клайн бе с предостатъчно опит, за да запълва сам празнотите и недоизреченото.

— О, да, нападателите са били професионалисти — коментира Клайн, след като Смит нахвърли основните факти. — Наемници, а вероятно и поръчкови убийци, при това добре обучен екип.

— Няма никакво съмнение в това отношение — кратко отвърна Смит.

— Руснаци ли бяха?

Смит помисли, прехвърли в съзнанието си инцидента още веднъж, опитвайки се да анализира гласа и произношението на дългокосия. Веднъж, след като онзи бе захвърлил маската на просяк и проговорил на английски, Джон бе доловил някакъв акцент, слаб, но и в известна степен насочващ. За, съжаление не можеше да бъде абсолютно сигурен. Сви рамене и отвърна по същия начин.

— Може би. Но не мога да гарантирам.

Клайн замълча отсреща, минаха няколко секунди, сетне запита:

— Какво работи доктор Петренко в Москва?

— Специалист по новопоявили се болести и инфекции към Централната клинична болница — отвърна Смит. — Прекрасен учен. Един от най-добрите експерти.

— В Централната клинична болница ли? — възкликна Клайн. — Интересно, интересно. Става много интересно.

Смит повдигна вежди. Знаеше, че от позицията си в сенките началникът му има достъп до невероятна по обем и специфика информация и анализи. Може би вече някои американски или западни разузнавателни центрове са попаднали на данни за избухването на болестта в руската столица?

— Във всеки случай радвам се да чуя, че си извадил необичаен късмет — продължи Клайн. — Като си помисля, при малко по-различно развитие на нещата можеше и ти да лежиш убит на онзи мост.

— Точно така, сър — съгласи се американецът. — Между Другото, тукашната полиция споделя преценката ви за ситуацията.

Клайн изсумтя.

— Значи чешките власти вече са ти задавали неудобните въпроси? Например как така си съумял да оцелееш срещу такива експерти по почистването?

— Би могло и така да се каже — поусмихна се Смит. — Добавете, моля, и думите non grata към моята persona и получавате доста ясна представа за сегашното ми положение. Експедират ме по съкратената процедура, още с първия самолет за Лондон.

— Е, това е неприятно, но не и фатално. Нито за кариерата, нито за прикритието ти — коментира Клайн. — Има нещо далеч по-важно: съществува ли риск онези хора да се доберат до теб сега?

Смит се замисли. Въпросът бе повече от точен, но труден за отговор. Пък си го бе и задавал на няколко пъти още предишната нощ. Докъде се простират пълномощията и възможностите на агентите, които се бяха опитали да го ликвидират? Докъде са в състояние да стигнат? Дали с елиминирането на руския учен се изчерпва и задачата им или не? Може би имат нареждане да отстранят всички, с които Петренко е имал контакт във връзка с проучванията си?

— Напълно е възможно — рече на глас Смит. — Не знам дали е вероятно, но е възможно.

— Разбрах — отвърна Клайн и линията затихна, но Смит не затвори и както и очакваше, шефът му се обади отново след по-малко от минута. — Ще ти уредя помощ оттук. Няма да е кой знае каква, тъй като времето е много кратко, но не ми се иска да стоиш там без никаква подкрепа. Можеш ли да останеш на място поне един час?

— Мисля, че няма проблем — кимна Смит.

— Добре. Обади ми се, преди да напуснеш участъка — рече Клайн, поколеба се за миг, сетне въздъхна. — И внимавай, Джон, не прибързвай със самоубийствени ходове. Направи каквото можеш. Аз докато направя нужното тук, може да мине цял век, нали знаеш?

Джон се засмя, той ли не познаваше стила на шефа?

— Ясно, сър, ще запомня — обеща той.

 

 

Мъж на средна възраст в дебело кафяво палто, кожена шапка, ръкавици и с огледални слънчеви очила излезе от главния вход на полицейския участък на „Конвикска“. Вървеше бързо в югозападна посока, всъщност към реката, без да се обръща назад. Недалеч от полицията, в тясна странична уличка го чакаше черен мерцедес с опушени прозорци. Макар че бе паркиран абсолютно неправилно, дипломатическите му номера и специалният знак на предното стъкло бяха пречка за намесата на пословично строгите надзиратели на движението, които не пестяха усилия и глобяваха безкомпромисно. Макар че денят бе мрачен, слънчевите щори на задния прозорец на автомобила бяха спуснати.

Със същата бърза, неспокойна походка мъжът стигна до мерцедеса, отвори страничната врата и се настани на шофьорското място. Свали шапката и слънчевите очила и със замах ги запрати на широката кожена седалка до себе си. С все още облечената в ръкавица ръка нервно поглади стърчащата си къса кестенява коса, видимо току-що подстригвана.

— Е, какво установи? — обади се мрачен глас от задната седалка.

— Общинската полиция не е освободила американеца поне засега — отвърна човекът на волана — румънец, чието име бе Драгомир Илионеску — и погледна в огледалото за задно виждане, едва различавайки фигурата на седящия отзад. — Но не и за дълго. Както и предположихте, запазили са му място в самолет, който излита днес следобед. За Ню Йорк през Лондон.

— С официална охрана ли ще се движи?

— Не, очевидно не. Чехите очакват той сам да си осигури транспорт до летището.

— Доколко може да се вярва на тукашния информатор? — попита гласът отново.

— Досега винаги е бил точен, значи може да се разчита на думите му — сви рамене румънецът. — Нямам основания да се съмнявам и този път.

— Чудесно — откликна фигурата отзад и зъбите й студено блеснаха в сумрака на купето. — Значи ще успеем да организираме вълнуващо пътуване на подполковник Смит. Уведоми целия екип. Всички незабавно да тръгват. Всеки си знае ролята.

Илионеску послушно посегна към автомобилния радиотелефон. Включи кодиращото устройство, понечи да набере, но се поколеба и запита:

— Необходимо ли е да поемаме риска? Искам да кажа, Петренко така и така е отстранен, откраднатите от него материали са унищожени в реката. Тоест главната задача е изпълнена. Имайки предвид това, какво значение има животът на един американски лекар?

Човекът отзад се наведе напред и излезе от сянката. Сега трудно проникващата през опушените стъкла бледа светлина заигра върху прясно бръснатия му череп. Грижливо опипа покрития си с превръзка разбит нос. През марлята бяха избили капчици съсирена кръв.

— Ти как мислиш? — ледено рече той. — Че този тип, който ме подреди така, е само лекар ли? Просто обикновено докторче?

Илионеску внезапно преглътна, при това с мъка.

— Е, питам те какво мислиш?

Вече леко запотен, румънецът поклати глава.

— Значи все пак малко загряваш. Това е добре. Е, какъвто и да е този човек на име Смит, сега ще му скроим дървено пардесю — заговори мъжът отзад и гласът му бе едва доловим, но мразовито заплашителен. — Освен това последните заповеди от Москва бяха съвсем ясни, нали? Без свидетели. Нито един. Може би помниш каква е санкцията за неизпълнение на заповед, а?

Мускулче се разигра внезапно около лявото око на Илионеску, в съзнанието му нахлу спомен за снимките на смазан и окървавен труп. И побърза да закима.

— Да, да. Помня.

— Тогава изпълнявай заповедите и не разсъждавай много — сопна се Георг Лис, мъжът с кодово име Прага едно, и се облегна отново, скривайки нараненото си лице в сянката.