Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (2)

Глава първа

15 февруари

Прага, Чехия

 

Подполковник Джонатан (Джон) Смит, дипломиран лекар, спря под сенчестата арка на старата готическа кула в източния край на Карловия мост над Вълтава. Остана неподвижен известно време, като внимателно оглеждаше каменното съоръжение пред себе си. Знаеше, че е строено преди повече от шест века, дълго е около петстотин и повече метра и свързва историческите пражки райони Старе Место и Мала Страна.

След малко се смръщи. Би предпочел предстоящата среща да се състои другаде. Някъде на по-шумно обществено място, с повече хора, по-естествено като прикритие. Имаше и много други по-нови и по-широки мостове, по които минават автомобилният трафик и трамваите в чешката столица. Карловият мост обаче е само за пешеходци и във вече настъпващия сумрак на късния следобед по него движение почти нямаше.

През по-голямата част от годината тази историческа забележителност е силно привлекателна. Елегантната и красива мостова структура привлича всички — туристи, посетители и местни хора, особено уличните продавачи. Сега обаче Прага бе потънала в зимни мъгли, забулена и негостоприемна. По извиващата се в множество завои речна долина лазеха дебели облаци мразовита, влажна пара, пъплеше вонящ смог. Сивата мъгла размазваше и криеше контурите на прекрасните ренесансови и барокови дворци, черкви и домове.

Смит потръпна леко в ледения, влажен въздух, вдигна ципа на коженото си яке и излезе изпод арката, стъпвайки на самия мост. Бе висок, строен мъж на близо четирийсет години с права черна коса, пронизващи сини очи и високи скули.

Стъпките му меко отекнаха по паважа, ехото се върна, отразено от парапета, сетне заглъхна, погълнато от витаещата над водата мъгла. Полазила и по самия мост, тя неуловимо се плъзгаше по неговото платно, отсрещният край бе вече почти невидим. Тук-там се мяркаха човешки фигури, най-вече завръщащи се у дома държавни служители, персонал от магазините. Изскачаха като призраци от кълбестата мъгла, забързани, потънали в мисли, отминаваха го, без да се заглеждат, и отново бързо потъваха в сумрака.

Смит закрачи напред покрай трийсетината статуи на светци. Безмълвни, строги каменни силуети, наредени двама по двама по масивните носещи колони на моста. Извисяваха се от двете му страни, полускрити в подвижната мъгла. По тях трябваше да се ориентира за мястото на срещата. Стигна средата на моста, огледа се, вдигна лице към най-близката статуя. Беше на светеца Ян Непомук, измъчван до смърт през 1393 г. католически свещеник, чието осакатено тяло било хвърлено във водата от същото място. Потъмнелият от патината на времето бронзов бюст на светията великомъченик лъщеше като нов на едно-единствено място на височина човешки ръст — докосвано всеки ден от безбройните минувачи. Според легендата това носи късмет.

Усетил внезапен, нетипичен за него подтик, Смит пристъпи, потри пръсти в металната фигура.

— Не знаех, че си суеверен, Джонатан — обади се на английски зад него тих глас, в който звучеше умора.

Смит се извърна със сконфузена усмивка.

— Какво толкова — човек пробва, пък ако стане, нали, Валентине?

Доктор Валентин Петренко пристъпи към него, свали ръкавицата си и протегна ръка. В другата здраво стискаше черно куфарче. Руският медик бе поне десетина сантиметра по-нисък от американеца, но пък по-набит и широкоплещест. Носеше очила с дебели стъкла, зад които неспокойно примигваха тъжни кафяви очи.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем на това място. Извън конференцията, искам да кажа. Зная, че не е най-удобния за теб вариант, но…

— Не се безпокой — отвърна Смит и отново се усмихна. — Повярвай ми, тук ми е по-забавно, отколкото, да речем, няколко часа да слушам скучния доклад на Козлик за хепатитни и тифусни епидемии в Горно Нанадолнище.

За миг в уморените очи на Петренко се мярнаха искрици смях.

— Прав си, че едва ли доктор Козлик е най-забавният оратор, но пък иначе работата му е блестяща и изключително полезна.

Смит кимна в знак на съгласие и търпеливо се приготви да изчака обяснението на руснака, който настоятелно бе молил за сегашната дискретна среща. Заедно с Петренко бяха в Прага за поредната международна конференция на тема „Активизиране на инфекциозните заболявания в Източна Европа и Русия“. Отдавна овладени в развитите страни смъртоносни болести отново се разпространяваха масово в някои части на някогашната съветска империя. Знаеха се основните епидемиологични причини — рухналите системи на здравеопазването, ниските хигиенни норми, недостатъчните превантивни мерки. А всичко това бе резултат от десетилетия безразличие, занемарен контрол и, разбира се, падането на стария комунистически строй.

И двамата бяха активни участници в борбата срещу световните кризи в областта на здравеопазването. Наред с всичко друго доктор Джон Смит бе опитен молекулярен биолог в АИМИИБ — Институт за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ във Форт Дерик, Мериленд. Петренко бе високоуважаван и ценен специалист в областта на редките инфекции към московската Централна клинична болница. Познаваха се лично от няколко години, уважаваха се високо един друг като професионалисти с голям опит, умения и най-вече дискретност. Затова когато по-рано същия ден видимо разтревоженият Петренко го бе дръпнал настрани и помолил за личен разговор извън рамките на конференцията, Смит се бе съгласил без колебание.

— Имам нужда от помощ, Джон — обади се най-сетне руснакът и с трудност преглътна. — Получих важна информация… смятам, че тя спешно трябва да стигне до компетентните медицински власти на Запад.

Смит го изгледа внимателно.

— За какво става дума, Валентине?

— В Москва има ново заболяване, което не познавам… не бях виждал подобна болест — обясни тихо Петренко. — Ужасно, така ме плаши…

Смит усети тръпки по гърба си.

— Продължавай.

— За пръв път попаднах на случай преди два месеца — рече Петренко. — Дете беше, хлапе само на седем годинки. Първите оплаквания били болки в цялото тяло, упорита висока температура, все не успявали да я свалят. В началото местните лекари сметнали, че е обикновен грип. Изведнъж състоянието му се влошило рязко — косата му започнала да пада. По цялото тяло се появили болезнени обриви, а сетне и кървящи язви, всъщност сериозни открити рани. Констатирали анемия, стигнала високи стойности. Сетне всички органи — черен дроб, бъбреци и накрая сърцето — просто блокирали.

— Господи! — възкликна Смит, представяйки си ужасните страдания на болното дете, и се намръщи. — Всички тези симптоми удивително приличат на особен вид отравяне, като с високи дози радиация.

Петренко кимна, сви рамене.

— Да, така помислихме и ние отначало. Но въпреки проучванията и систематичните ни проверки не успяхме да установим момчето да е било излагано на облъчване. Просто не е било близо до радиоактивен материал — нито у дома, нито в училището. Нито където и да е другаде.

— Заразно ли беше заболяването? — отново запита Смит.

— Не — отвърна руснакът, поклащайки глава категорично. — Не и не. Никой около него не се разболя. Нито приятели, нито родителите, близките или някой от лекуващия персонал.

Направи отчаяна физиономия и добави:

— И нашите изследвания нищо не показаха — никакъв вирус, никаква бактериална инфекция. Всеки пореден токсикологичен тест бе отрицателен. Не намерихме следи от отровни субстанции, вредни химикали или нещо подобно с такава поразяваща сила.

— Мръсна работа — поклати глава Смит.

— Направо ужасяващо, ти казвам — откликна руснакът.

Свали очилата си и трескаво забърса стъклата, все така притискайки куфарчето към гърдите си. Постави очилата и заговори отново:

— И изведнъж при нас започнаха да пристигат още пациенти — със същите симптоми. Първи след момчето бе възрастен мъж — бивш съветски апаратчик. Сетне жена на средна възраст. След нея младеж — здрав физически работник, конструкция и кондиция като на жребец. И всичките починаха в мъки само за няколко дни.

— Значи общо четирима, така ли?

Петренко се усмихна, но в очите му нямаше хумор.

— Аз лично знам само за тези четиримата. Но сигурно е имало и други. Отговорните фактори от Министерството на здравеопазването незабавно дадоха да се разбере, че не бива да се задават излишни въпроси. Да се проявява нездраво любопитство, нали разбираш. За да не се създавала „ненужна паника“ сред редовото население. Или да се поощряват сензационни публикации в пресата.

Естествено, отнесохме въпроса до най-високите етажи, борихме се за информация и точна реакция. В края на краищата ни отказаха всякакъв достъп до повече данни, а исканията ни за анкета или разследване бяха отхвърлени. После ни забраниха дори да обсъждаме случаите извън нашия малък кръг от учени в болницата — тези, които наблюдавахме развитието на заболяването.

Погледна Смит и сега тъгата в очите му бе по-скоро болка.

— От Кремъл пристигна официално заключение — „статистически погледнато, четири смъртни случая са нещо тривиално“ — процентът дори не заслужавал споменаване, толкова бил незначителен. Наредиха ни вместо да вдигаме ненужен шум, да сме концентрирали усилията си върху борбата срещу СПИН и други болести, които унищожават далеч повече хора в Матушка Рус. А междувременно се оказа, че четирите смъртни случая са влезли в категорията на държавната тайна, съответно скрити в най-дълбоките бюрократични чекмеджета.

— Идиоти — ядно коментира Смит, усещайки, че е стиснал челюсти прекалено силно.

Отдавна знаеше как действа системата: мълчание и засекретяване на жизненоважна информация — грозен бич за истинската наука. Всъщност същински враг на човечеството. Опитите за прикриване на появата на непознати заболявания по политически съображения най-често водят до избухване на катастрофални епидемии.

— Да, така е — въздъхна Петренко и завъртя куфарчето в ръце. — Но аз нямам право да помагам в прикриването на истината и няма да го направя. И затова съм ти донесъл ето това. Тук е цялата съществена медицинска информация за четирите случая плюс кръвните и тъканните проби. Искрено се надявам, че ти и други експерти на Запад ще успеете да разгадаете механизмите на новата болест, преди да е станало извънредно късно.

— Ще загазиш ли много, ако вашето правителство научи, че си изнесъл тази информация извън пределите на страната? — попита веднага Смит.

— Не зная точно колко, но да — отвърна Петренко. — Именно затова исках да ти я предам тайно. Така или иначе у нас положението се влошава все повече. Виж, Джон, опасявам се, че решението на нашите ръководители е да управляват силово и чрез насаждане на страх. За тях така е по-лесно и вероятно по-безопасно, отколкото да прибягват към убеждение и разяснения.

Смит кимна — отлично разбираше ситуацията. Нали следеше идващите от Русия новини, и то с все по-растяща тревога. Президентът Виктор Дударев бе член на стария КГБ — съветската централа за държавна сигурност — и бе работил като неин агент в бившата ГДР. Още докато Съветският съюз се разпадаше, Дударев набързо бе успял да се присъедини към реформаторските сили. Сетне още по-бързо се бе издигнал в йерархията на новата държавна власт в Русия, първо поемайки кормилото на новата Федерална служба за сигурност, после бе съумял да стане премиер, а накрая бе спечелил и президентските избори. В същото време на мнозина руснаци отчаяно им се искаше да повярват в неговата честност и искрена привързаност към принципите на демокрацията.

Дударев бе успял да заблуди всички — и в страната, до голяма степен и навън. Но после, веднъж докопал се до властта, бившият служител на КГБ бе свалил маската, за да покаже истинското си лице. А то бе на човек, много повече заинтересован да задоволи личните си амбиции, отколкото да установи реална, неподправена демокрация. Главните му усилия бяха все така насочени към съсредоточаване на почти всички силови ресурси в собствените му ръце, както и в тези на угодниците около него. Истински независимите нови медии бяха постепенно поставени под държавен контрол и принудени да играят по правилата му. Бизнесът, който не се подчиняваше на Кремъл, бе разгромяван с помощта на държавни укази и санкции. Собствениците отиваха под съд, авоарите биваха конфискувани под прикритието на фалшиви обвинения за неплатени и укрити данъци. На съперниците в политиката им бе затваряна устата — къде насила, къде с помощта на новоподчинения печат, който ги охулваше и опозоряваше.

Сатириците наричаха Дударев „Цар Виктор“. Само че хумора в това прозвище отдавна го нямаше, а вложената в началото ирония се бе превърнала кажи-речи в жестока истина.

— Ще направя всичко възможно твоето име да остане извън това — обеща Смит. — Само че вашите органи вероятно ще успеят да засекат следата и да стигнат до теб, след като веднъж излезе официалната информация. Разбира се, ако още преди това по обичайните канали не изтекат някои подробности. Убеден съм, че и такива неща ще се случат — винаги е ставало така.

Помисли за секунда-две и изгледа руснака.

— Може би е по-добре сам да изнесеш случая. Така сигурно ще е по-безопасно за теб.

Петренко повдигна вежди.

— Искаш да кажеш да потърся политическо убежище ли?

Смит кимна.

Но руснакът заклати глава, сви рамене.

— Не, не мисля така. Въпреки всичките ни грешки и залитания на първо място съм руснак и такъв ще си остана завинаги. И от родината от страх няма да избягам.

Усмихна се тъжно и добави:

— Освен това има и една подходяща за случая философска теза. Не я ли знаеш? Какво е необходимо, за да победи злото? Достатъчно е свестните да бездействат. Ето така. И вярвам в тази теза, разбираш ли ме? Затова ще си остана в Москва, ще се опитам да се преборя с моите скромни възможности.

— Prosim, muzete mi pomoci — гласът, молещ за помощ, долетя до тях някъде от близката околна мъгла.

Стреснати от неочаквания звук, Смит и Петренко се извърнаха.

Немного по-млад от тях човек, черноок, теснолик, стоеше на малко повече от метър зад гърба им. Бе смръщен, със сурово изражение, държеше протегната към тях ръка, сякаш просеше пари. Кестенявата му коса бе дълга, същинска грива, отдавна немита, а от дясното ухо висеше обеца във формата на мъничък сребърен череп. Дясната му ръка бе скрита в пазвата на дълго черно палто. Зад него имаше още двама подобни — в почти еднакви дрехи, еднакво намръщени, със същите обеци.

Реагирайки почти инстинктивно, Смит престъпи напред, застана пред по-ниския руски учен.

— Съжалявам — рече той на собствения си език. — Не ви разбирам. Говорите ли английски?

Дългокосият бавно отпусна лявата ръка.

— Ти си американец, да? — сега говореше разбираем английски.

Нещо в поведението и цялото му излъчване изпратиха ясен сигнал на Смит: на тези типове работата им не е чиста.

— Така е — отвърна той.

— Хубаво тогава — отсече онзи. — Всички американци са богати. А аз пък съм беден.

Черните му очи се преместиха върху Петренко, сетне се върнаха към Смит. Усмихна се, оголи хищни зъби.

— Значи ще ми дадеш черното куфарче на твоя приятел като подарък, да?

— Джон — промърмори обезпокоено руснакът зад него. — Тези хора не са чехи.

Дългокосият го чу и широките му рамене се повдигнаха леко.

— Доктор Петренко е прав — рече той със същата хищна гримаса. — Поздравявам го за добрия усет.

В следващия миг скритата му ръка излезе изпод палтото с отмерено, плавно движение. Държеше широк сгъваем нож, чието острие изскочи с меко изщракване. Беше остро като бръснач и, разбира се, смъртоносно.

— Но аз все още искам куфарчето! Веднага!

По дяволите — рече си Смит. Хладнокръвно наблюдаваше тримата мъже, които бавно образуваха полукръг около него. Усещаше ги отлично — убийци. Отстъпи, парапетът се допря в гърба му, а зад него имаше само празно пространство и Вълтава. Нещата вървяха зле. Без оръжие, трима срещу един, на мост, заобиколени от мъглата. Наистина зле.

Всякакви надежди да пусне някоя банкнота и да ги разкара от себе си бяха изчезнали в мига, когато чу онзи да нарича Петренко по име. С лекота и самоувереност. Не, тук не ставаше дума за обикновени бандити и обир на дребно. Стига да не бъркаше, а дългогодишният му опит го бе подвеждал изключително рядко, тези тримата бяха професионалисти, обучени да изпълняват бързо и чисто поставената им задача, да не оставят живи свидетели след себе си. Насили се да се усмихне, получи се криво, но все пак…

— Е, вижте, добре сега… хм, щом пък така искате, добре. Но наистина няма нужда някой да пострада, нали така?

— Няма нужда, прав си, приятелю — увери го дългокосият, все така жестоко усмихнат. — Хайде сега, кажи на добрия чичко доктор да подаде куфарчето насам.

Смит пое въздух дълбоко, един път, два пъти, усети как пулсът му скача. Околният свят сякаш започна да се движи на забавен каданс, фокусът на предметите се разля, адреналинът препусна в тялото му, изостряйки рефлексите. Приклекна и с все сила изрева:

— Полиция! Полиция! Помощ!

Направи кратка пауза и пак изкрещя в меката тишина на мъглата:

— Полиция! Насам! Насам!

— Глупак! — изсъска дългокосият и в следващия миг нападна.

Беше наистина бърз, ръката с ножа се стрелна като змия към главата на Смит. Само че не намери американеца. Смит се наведе встрани, острието профуча край лицето му близо, дори прекалено близо. Отвърна със светкавичен саблен удар в откритата в същото време китка, уцели точно, парализира нервните окончания.

Нападателят изпъшка от болка. Ножът излетя от внезапно скованите пръсти, металът издрънча на паважа на моста. Със същата светкавична бързина Смит направи пълно завъртане, а лакътят му се стовари в тясното лице на дългокосия с двойно увеличена сила. Този път лицевите кости изхрущяха, бликна кръв. Мъжът изгрухтя, залитна встрани и падна на коляно, хващайки разбития нос с две ръце.

Вторият нападна в следващия миг, но загуби секунда, заобикаляйки водача. И неговото острие полетя напред със същата техника. Смит приклекна, избягвайки удара, замахна нагоре, юмруците му попаднаха в стомаха на другия един, два пъти.

Внезапната агония сви мнимия чех на две и той политна напред. Използвайки собствената му инерция, американецът го сграбчи отзад и го засили в каменния парапет. Сега ударът бе поет от главата му. Онзи рухна беззвучно като отсечено дърво и остана в същата поза, зашеметен, а вероятно и зле пострадал. Всичко стана като на кино и за броени секунди.

— Джон! Внимавай!

Предупреждението на Петренко малко закъсня. Смит се извърна бързо, но нямаше да е навреме, ако ниският, но набит руснак не се бе притекъл на помощ. Размахвайки куфарчето с все сила, пъхтейки тежко и с блеснали очи, Валентин нанасяше отчаяни, зле насочени удари върху третия нападател. И макар неефективни, те го забавиха достатъчно, за да може Смит да се съсредоточи отново. И в същия този момент еуфорията в изражението на руснака внезапно угасна, заменена от ужас. Смит видя как главата му клюмна, а очите му неистово се вторачиха в забития до дръжката в корема му нож.

Тогава изтрещя пистолетен изстрел, ехото отекна по целия мост.

В челото на Петренко зейна червена дупка, парченца разбита кост и мозъчна материя излетяха от черепа му отзад. Силата на изстреляния почти от упор куршум мощно отхвърли руснака към парапета. Очите му се белнаха за миг, а в следващата секунда той, все така притиснал куфарчето към гърдите си, вече политаше през парапета, падайки надолу в мъглата и мътните вълтавски води.

С периферното си зрение Смит видя изправящия се с мъка дългокос нападател. Цялото му отдавна небръснато лице бе в кръв, тя капеше по палтото му, в очите му гореше дива омраза. Държеше пистолет, стар модел съветски макаров, в краката му се търкаляше празната гилза на току-що изстреляния патрон, а ръката му вече го насочваше за нов изстрел.

Американецът замръзна, давайки си сметка, че е фатално късно за каквото и да е. Другият бе на неудобно за сполучлива атака разстояние. Без повече да мисли, Смит се извъртя с максимална скорост, в следващата секунда вече се прехвърляше през парапета за скок в реката. След него изтрещяха няколко бързи изстрела. Онзи стреляше бясно. Разгневена оса избръмча току до ухото му, друга го парна по рамото, огнена болка облиза горната част на тялото му, в очите му светна бял пламък.

Удари повърхността с плясък, усети ледената вода, проникна дълбоко в мастилената й утроба. Отпусна се, за да потъне максимално, още и още надолу в мразовитото пространство. Тук царяха пълна тишина и мрак. След малко подводното течение го пое в железните си обятия и го понесе на север, надалеч от масивните каменни колони на моста. Смит се въртеше и премяташе, водата го дърпаше и подхвърляше, сякаш искаше да му отнеме якето.

Дробовете му пламнаха в неистово усилие да поемат нужния въздух. Смит зарита с все сила, загреба с ръце нагоре, опитвайки се да изплува. Температурата го убиваше, ледената стихия го притискаше отвсякъде, въртеше го като безпомощна топчица. Най-накрая успя да подаде глава над разлюляната повърхност. За миг увисна сякаш в небитието, жадно поглъщайки студения въздух. Пъшкаше и се давеше, но дробовете поемаха тъй нужния кислород. Струваше му се, че живее отново.

Течението го носеше все така устремно, но след малко американецът успя да се извърне. Отзад, в кълбетата мъгла се мяркаше силуетът на Карловия мост, някъде встрани се чуваха викове и панически гласове, а ехото ги усилваше и понасяше над реката. Изглежда, изстрелите бяха разтревожили пражките граждани достатъчно, че да ги извадят от инерцията на зимната летаргия. Смит изплю колкото можа повече от водата в устата си и се опита да овладее ситуацията.

След малко успя да победи силата на течението и да свие към източния бряг. Замахваше мощно. Всъщност бе добър плувец, но това не бе достатъчно. Съзнаваше отлично, че всяка секунда му е скъпа — свирепият студ го побеждаваше, телесната температура падаше бавно, но сигурно. Още малко и силите ще го напуснат. Сега и зъбите му затракаха, не можеше повече да ги контролира, по цялото му тяло лазеха тръпки, мокрите дрехи го теглеха надолу.

Изминаха две-три фатални минути на отчаяние и неимоверно усилие. Обвитият в мъгла бряг изглеждаше все така далечен и недостижим. Знаеше, че времето му изтича, напрегна всичките останали сили, събра цялата си воля и зарита колкото краката му държаха. Този път ръцете му допряха брега, с връхчетата на пръстите усети кална земя, дребни камъчета. Напъна се още веднъж и успя да се измъкне от Вълтава. Попадна на тясна ивица мъртва трева, наоколо стърчаха добре подрязани дръвчета. Изглежда, бе излязъл на крайбрежния парк.

Трепереше целият, болеше го всеки мускул, но успя да се изтърколи по гръб и застина на място, загледан в тъмнеещото сиво небе. Минаха няколко минути, той се унасяше и стряскаше, прекалено изтощен да направи каквото и да е.

Изведнъж някой наблизо ахна стреснато. Смит долови звука и примигвайки от болка, се извъртя настрани. Забеляза дребна възрастна жена в кожено палто, само на две крачки от него, леко наведена, тя го гледаше с удивление и страх. В краката й се въртеше мъничко кученце и възбудено душеше въздуха. Вече доста се бе смрачило, а и с всяка следваща секунда, изглежда, ставаше още по-тъмно и по-тъмно.

— Полиция — издума американецът, с мъка раздвижвайки заледените си, сковани челюсти.

Очите на жената се разтвориха още повече.

Напрягайки цялата си воля, Смит прошепна на своя развален чешки:

— Zavolejte policii — извикайте полицията!

Преди да успее да каже още нещо, бързо настъпващият мрак го погълна гостоприемно и той загуби съзнание.