Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (16)

Глава петнайсета

18 февруари

 

Приятно затоплена в дебелото, подплатено с кожи елегантно палто, Фиона Девайн излезе на улицата от метроспирка „Боровицкая“ и пое на юг. Вървеше внимателно по заледения тротоар, грижливо заобикаляше другите минувачи, предимно тръгнали на работа в ранния мрак хора. По часовник си беше утро, но иначе дългата московска нощ все още не си бе отишла и все така притискаше града в ледените си обятия. Недалеч отпред в тъмата изпъкваше висока сграда с масивен каменен фундамент. Бялата й фасада бе украсена с колони и барелефи, на върха й се извисяваше ротонда със съвършени пропорции. Тук беше доста по-високата част на града, наклонът бе на изток, където московските улици и сградите плавно се снижаваха, водейки към червените стени и кули на Кремъл.

Усмихна се сама на себе си. Никак не й бе чудно, че за своя централа Константин Малкович си бе избрал най-красивата и представителна част на руската столица. Роденият в Сърбия милиардер бе известен със склонността си към самовъзвеличаване, иначе не бе стиснат, харчеше нашироко и щедро. Въпросната сграда бе Пашков дом, строена към края на осемнайсети век за невероятно богат руски офицер на име Пьотр Пашков, иначе капитан по чин, решен да притежава най-грандиозната къща в цяла Москва. И бе поръчал да я издигнат на това възвишение, откъдето тя се извисяваше дори и над Кремъл. След болшевишката революция през 1917 г. сградата бе превърната в част от намиращата се почти до нея Руска държавна библиотека, където се съхраняват повече или по-малко четирийсет милиона извънредно ценни книги, периодични издания и снимки.

Наскоро, след като бе решил да прибави и Москва към другите центрове на глобалната си бизнес империя, Малкович бе дарил повече от двайсет милиона долара за възстановяване и консервация на загиващите съкровища в стареещите и демодирани руски архиви. Едно от поставените в тази връзка условия обаче бе да му позволят да си устрои офиси на най-горния етаж в Пашков дом. Протестите на неколцина архитектурни пуристи по този повод обаче отидоха на вятъра. Новозабогателите парвенюта на съответните официални постове направиха нужното да ги заглушат.

В същия миг забиха камбаните на недалечната катедрала, патриаршеския храм „Христос Спасител“, неотдавна възстановен, след като навремето Сталин бе поръчал разрушението му. В мразовития въздух се понесе мощен, радостен звън. Той летеше надалеч, а ехото го връщаше с могъща сила. Беше вече девет без десет, а интервюто й бе насрочено точно за девет часа.

Ускорявайки крачка, Фиона се изкачи по широките каменни стъпала и влезе в главното фоайе. Там я пресрещна дежурен със скучаещо изражение, отвори папка с имената на посетителите за деня, намери нейното и махна с ръка към широкото вътрешно стълбище. Двама смръщени охранители на първата площадка внимателно прегледаха документите й, провериха ръчно фотоапарата и касетофона й, сетне заедно с тях я пуснаха през детекторната арка за повторна проверка за оръжие и експлозиви.

Отвъд я посрещнаха други две служителки, и двете млади и красиви. Поздравиха я с изискани, тихи гласове, а сетне учтиво я поведоха към офисите на Малкович. Минаха през голямо помещение — това бе външният офис, в който цареше привиден полухаос. Тук имаше множество бюра с компютри, още повече служители следяха европейските борси, правеха заявки или направо продаваха и купуваха. Едната от придружителките взе палтото й и изчезна някъде. Другата я въведе във вътрешния, по-малък офис. Беше чудесно обзаведено и с вкус декорирано помещение — кабинетът на Константин Малкович.

Едната стена бе заета почти изцяло от три високи прозореца с фантастичен изглед към облените с прожекторна светлина кремълски стени, кули и златни кубета. По съседните стени и в специално направени ниши бяха поставени вековни руски православни икони — безценни оригинали, осветени от дискретни лампи, скрити във високия, интересно боядисан таван. Подът бе застлан с дебел персийски килим с великолепни пастелни шарки. Пред средния прозорец бе бюрото на домакина, елегантна мебел от осемнайсети век. На него стоеше компютър последна дума на техниката с тънък плосък монитор и няколко неголеми ултрамодерни телефона. Вещите на бюрото, изглежда, бяха единственият компромис спрямо новото хилядолетие.

Когато Фиона влезе, седналият милиардер се изправи и бодро закрачи към нея с протегната за поздрав ръка.

— Добре дошла, госпожице Девайн. Добре дошла! — радушно рече той, а по лицето му се разля широка усмивка и разкри разкошни бели зъби. — Аз съм ваш голям почитател. Последната ви статия в „Икономист“ беше направо чудесна, онази за конкурентното начало и преимуществата в руската данъчна система.

— Много сте любезен, г-н Малкович, дори прекалено — откликна на усмивката с усмивка Фиона и му подаде ръка, тутакси разпознавайки прочувственото му многословие като рутинна тактика с хора, на които ще се опита да повлияе по някакъв начин. — В крайна сметка аз само написах около две хиляди думи, анализирайки най-вероятните й ефекти. Но ми казаха, че и вие имате пръст при разработката на новия данъчен закон, нали?

Той сви рамене.

— Пръст ли казахте? О, не, нищо така осезателно… — засмя се и в очите му се появиха дяволити огънчета. — Е, може да съм казал някоя и друга дума тук-там. Светът днес наистина е много малък, нали? Обаче не съм се намесвал ефективно, не. Като човек на бизнеса и само на бизнеса, както знаете, никога не се бъркам прекалено надълбоко във вътрешните работи на никоя страна.

Фиона учтиво изслуша думите и пусна покрай ушите си приказките му, без да ги коментира, то и не биваше. Според всичките й сериозни източници този човек се въздържаше от намеса в чужди политически дела толкова, колкото и гладен лъв не би посегнал на появило се пред него тлъстичко агне.

Малкович се оказа по-висок, отколкото бе очаквала, с коса като същинска бяла грива, подстригана късо встрани и на тила, но дълга отпред. Високите скули и бледосините очи издаваха славянския му произход. А насеченият тон и леко проточените гласни на английското му произношение отразяваха прекараните в Англия и САЩ години, първо като студент в Оксфорд, после в Харвард, след което се бе проявил като изключително успешен бизнесмен, инвеститор и борсов играч.

— Моля ви, моля ви, заповядайте, сядайте — говореше той, сочейки едното от двете покрити с бродирана тапицерия кресла пред бюрото.

Когато Фиона се настани в едното, той веднага седна в другото и запита:

— Първо да започнем с чай, какво ще кажете? Или може би не? Навън е доста студено, както сам усетих. Аз лично дойдох много рано тази сутрин, още преди няколко часа. За съжаление в нашия век и време световните парични пазари не се съобразяват нито с времето, нито с часа. И за нещастие имат направо нечестиви графици, нали? Боже мой, човек никога не може да поспи като хората!

— Благодаря ви, да — съгласи се Фиона, усмихвайки се вътрешно на неприкритото самохвалство относно безкрайното работно време. — Чай би било чудесно.

Почти веднага след това в кабинета се появи едната от красивите асистентки. Носеше сребърен самовар, две високи стъклени чаши и две кристални купички, в първата имаше нарязани тънки резенчета лимон, а в другата — конфитюр за подслаждане на силния чай. Жената сервира и на двамата, наля чая и веднага излезе бързо и безшумно.

— Е, сега да се захващаме с работата, г-це Девайн — покани я той любезно, след като внимателно бяха отпили от врялата течност. — Моят екип твърди, че вие се интересувате най-вече от ролята, която отреждам на себе си и моите фирми тук — в нова Русия.

Фиона кимна отново.

— Точно така, г-н Малкович, това е вярно — отвърна тя, влизайки с лекота в познатата отдавна роля на журналист, който търси храна за хубав материал.

Тази роля се бе оказала трудна. През последните няколко години постепенно си бе изградила добре заслужена репутация на талантлива, безкомпромисна журналистка. И специализираше в отразяването и анализа на руската действителност в светлината на най-често усложнените взаимодействия на нейните политика и икономика. Материалите й редовно се появяваха във водещи вестници и бизнес списания по цялото земно кълбо. Да вземе интервю от този човек — може би най-големия и най-влиятелния индивидуален инвеститор в руската промишленост — бе просто съвсем нормална и лека задача. Без да споменаваме специалния й интерес като агент на Първи отдел, респективно намерението да използва интервюирания в този случай като инструмент за проникване в тайните на държавната медицинска администрация.

А Малкович бе лесен за интервюиране човек или поне така изглеждаше на пръв поглед. Излъчваше харизма, очевидно притежаваше приятен и общителен характер. Отговаряше на всичките й въпроси относно бизнес плановете и намеренията си с готовност, без да се опитва да отклонява или да отговаря уклончиво. Е, вярно, отхвърли един-два от опитите й да надникне прекалено навътре в същината на финансовите му операции, но то си беше редно. Иначе милиардерът би разкрил важни за самия него неща, такива, които могат да го направят уязвим и да улеснят конкурентите му.

През цялото време напълно владееше положението, подбираше думите си извънредно точно, очевидно решен да повлияе на мнението й за него във възможно най-положителна светлина, в каквато да бъде представен и на читателите й. Фиона усещаше всичко това и продължаваше вътрешно да се усмихва. Това бе голямата игра, нещо като сложен танц за всеки журналист, особено пък този на свободна практика, който работи без съответната подкрепа и авторитета на един голям вестник, списание или телевизионна мрежа. Тънък занаят е репортерството — зададеш прекалено много неточни или неудобни въпроси и след това никой не иска да разговаря с теб. И обратното — питай малко, недостатъчно задълбочени неща и материалът ти ще бъде слаб и вял, няма да свърши работа дори и на второстепенна пиарска^[1] фирма.

Но Фиона ги умееше тези неща. Бавно и внимателно завъртя разговора около политиката, деликатно намеквайки за растящия авторитаризъм на управлението на Дударев.

— Не е възможно да не виждате рисковете, които носи произволното управление за един инвеститор, особено пък чуждестранен — подхвърли тя по едно време. — В смисъл, нали сам видяхте какво се случи със собствениците на големия петролен картел ЮКОС — някои отидоха в затвора, други бяха дискредитирани, принудително бяха разпродадени холдингите. Така че всеки инвестиран от вас долар или евро тук би могъл да ви бъде отнет от страна на Кремъл ей така, просто за секунда — по силата и с помощта на един държавен декрет. След като по хрумване на малцина по всяко време могат да бъдат създавани едни или други закони и разпореждания, как можете рационално да планирате бъдещето?

Малкович театрално разпери ръце.

— Вижте, г-це Девайн, във всяко начинание винаги има рискове — рече той. — Повярвайте ми, аз ли не знам това? Но аз съм човек, гледащ далеч в бъдещето, в дългосрочен план, отвъд плитките всекидневни въртележки и скокове на съдбата на дребно. И ще ви кажа нещо много важно: въпреки всичките си недостатъци Русия си остава страна на огромните възможности. Когато комунизмът рухна, тази държава се прехвърли в обятията на капитализма, но го направи по един екстремен, неумерен начин. С крайностите на разни алчни магнати и бизнес олигарси, помислили, че за тях е дошъл Златният век. Е, и затова бе съвсем естествено махалото на равновесието да се върне назад — напълно естествена реакция, бих казал аз. Назад, към по-стриктен държавен контрол върху живота и политиката. Но същото това махало отново ще се залюлее към уверената среда, златната среда, както я наричам аз, и това ще стане скоро. А онези от нас, които са били достатъчно търпеливи и мъдри да останат в Русия по време на трудностите, ще получат възнаграждението си. И ще реализират огромни печалби — разбира се, когато му дойде времето.

— Вие, изглежда, много вярвате в тази постановка — тихо рече Фиона.

— Вярвам, да — съгласи се милиардерът. — Помнете, лично познавам президента Дударев. Че не е светец, не е. Но съм убеден, че е човек, твърдо решен да даде на тази страна нужното — закон и ред, за които тя отдавна копнее. Да разгроми силата на мафията и отново да превърне улиците в Москва и другите градове в безопасно място за хората.

Сега Малкович повдигна вежди многозначително.

— Бих казал, г-це Девайн, че вие лично сте човек, който най-точно би оценил жизнената важност на едно такова депо. Безвременната кончина на вашия съпруг е голяма трагедия. Тя не би се случила в общество, по-удачно устроено да защитава живота и собствеността на своите граждани — такова общество, каквото новите руски лидери честно се надяват да построят тук. И аз вярвам в тях.

За миг Фиона загуби дар слово, безмълвно загледана във финансиста, усещайки, че я обхваща вълна на мразовита ярост. Тя напираше да излезе извън рамките на човешкия й контрол и самоналожената любезна физиономия. Макар че от Сергеевата смърт бяха минали поне две години, темата бе все така болезнена и я вълнуваше прекалено силно. И в този миг недодяланият коментар на Малкович в същата връзка, още повече под формата на реторична тирада в подкрепа на растящата тирания на Дударев, й се стори направо като гротескно светотатство.

— Аз лично помогнах на правосъдието да привлече под отговорност убийците на съпруга ми — рече тя след малко, превъзмогнала гнева и намерила сили да говори спокойно и равно с глас, който скриваше истинските й чувства.

Месеци наред бе търсила онези, които бяха поръчали смъртта на Сергей. Бе ровила, събирала откъслечна и странична информация, натъкмявала липсващите в общия пъзел звена, анализирала допиращи се факти от други престъпления. И всичко това бе вършила с огромен риск за собствения си живот. В края на краищата статиите й бяха събудили сериозно обществено недоволство и принудили властите да вземат мерки. Сега пряко виновните за убийството на съпруга й мъже излежаваха немалки по размер присъди.

— Вярно е, така постъпихте — веднага се съгласи Малкович. — Аз самият най-възторжено следях героичната ви, бих я нарекъл рицарска битка с мафията. Но дори и вие трябва да се съгласите с мен, че задачата ви щеше да е по-лека, ако полицията не бе така корумпирана, а по-ефикасна и по-дисциплинирана.

Фиона отново стисна зъби и успя да запази лицето си непроменено. Защо този милиардер неочаквано напомня и най-настойчиво изтъква убийството на съпруга й? Той никога не би казал нещо без причина, каква е истинската му цел? Да я изкара от равновесие ли? Не беше ли това начин да я предупреди да не се занимава с неприятната тема за връщането на Русия назад към годините на полицейщината и произвола? Или се опитваше да я отклони от задаване на още неудобни и деликатни въпроси за бизнес отношенията му с режима на Дударев?

Ако е така, трябва да действа бързо, преди под един или друг претекст да е решил да сложи край на интервюто.

— Все пак може би има и по-лоши неща от полицейската корупция и невежество — рече тя на глас. — Ето например този нов култ към официалната тайна. Метод, който лично аз намирам за ненужен, дори опасен, да не говоря за това дали е нормален като процедура. Особено когато става дума за сериозни дела на общественото здравеопазване и безопасност.

Малкович я изгледа с интерес и повдигна вежда.

— Мисля, че не ви разбрах добре, г-це Девайн. За какъв „култ към тайната“ ми говорите?

Фиона поклати глава, сви рамене.

— А с какво друго име могат да се нарекат опитите да се скрият от обществеността новините за нова смъртоносна болест? И не само от руското общество, а и от компетентните органи на международните здравни организации.

— Нова болест ли казахте? — Малкович се наведе напред, видимо заинтересуван, а в очите му се появи безпокойство. — Моля ви, изяснете се.

Сетне я изслуша търпеливо и внимателно, докато тя излагаше фактите около наученото от нея и Смит в отделните им контакти с Кирянов и Петренко, макар и да прикри важното обстоятелство за смъртта на двамата. Както и това, че фаталното заболяване вече е разпространено и извън Русия. Когато Фиона завърши, Малкович я гледаше напрегнато, а по лицето му се бе изписало недоверие.

— Разполагате ли с някакви доказателства за потвърждаване на слуховете относно тази болест?

— Доказателство ли казахте? Не, не притежавам. Все още не. Никой от другите, запознати със случаите, лекари не иска или не смее да разговаря с мен, а цялата документация е под ключ — каза Фиона, поклащайки глава. — Надявам се обаче и вярвам, че вие осъзнавате опасността. Така или иначе рано или късно данните ще излязат на бял свят. И ако Кремъл — или, да речем, някой от ръководните хора в Министерството на здравеопазването — прикрива началото на нова епидемия поради криворазбран патриотизъм, с цел избягване на обществена паника или международни усложнения и неудобство… сам разбирате колко ужасни и катастрофални могат да бъдат последствията.

Лицето на Малкович се разкриви за миг.

— Да, наистина. Икономическите и политическите щети ще бъдат ужасяващи. Световната общност и финансовите пазари никога не са прощавали на нация, опитала се да прикрие нещо като световна епидемия от типа на СПИН… или още по-лошо…

— Аз имах предвид и евентуалната загуба на човешки живот — подхвърли Фиона в този миг.

Хладна усмивка пробяга по устните на Малкович.

— Е, предавам се, г-це Девайн — рече той, гледайки я право в очите и в тях се четеше нещо, подобно на уважение. — Усещам, че не вървим по точния път и май заслужавам да бъда упрекнат. Защо не кажете направо какво точно искате от мен? Сега съзнавам, че досегашните ви въпроси са били просто камуфлаж, начин да завъртите разговора ни към друга тема. А именно опитите да бъде прикрита въпросната история с болестта, нали така?

— Е, не е точно — отвърна тя и леко се изчерви. — И все пак искрено се надявам вие да упражните огромното си влияние в тази страна спрямо засегнатите министерства, за да бъде хвърлена светлина върху загадъчното заболяване.

— Значи очаквате аз да ви помогна да разкриете фактите и да направите журналистическия си удар, нали? — сухо запита Малкович. — Ей така, само защото имам голямо и добро сърце?

Фиона му се усмихна, опитвайки се да се държи по същия полусърдит, полуироничен начин.

— Е, г-н Малкович, вие сте широко известен с филантропията си — започна тя. — Но дори и да не беше така, сигурна съм, че сте абсолютно наясно каква е цената на добрата реклама.

— Забравихте да кажете и обратното — на неудачната реклама, госпожице — отвърна той и се засмя зловещо, но после поклати глава в знак на съгласие. — Е, добре, г-це Девайн, добре. Аз ще направя каквото мога, за да отворя някоя и друга официална врата пред вас, но това ще бъде сторено така, че да отговаря и на моите интереси.

— Благодаря ви — рече тя, затвори бележника и сетне се изправи. — Ще бъде много любезно от ваша страна. Хората ви знаят как да ме намерят.

— Нямам нужда от благодарности — подхвърли Малкович и учтиво се изправи заедно с нея, а изразът на лицето му бе загрижен. — Ако това, което ми казахте тази сутрин, е вярно, надявам се, че не сме закъснели в опита си с общи усилия да поправим ужасна, почти непростима грешка.

 

 

Джон Смит излезе на улица, водеща навътре в пустия и тих, заобиколен с дървета площад на име „Патриаршие пруди“. Обувките му скърцаха върху хрущящия под тях сняг, иначе бе тихо, почти никакви други звуци нямаше. Тук, сред дърветата, не проникваха силните шумове и ревът на движението по натовареното околовръстно шосе, което московчани наричат „Садовое колцо“. Звучеше само далечен, приглушен бръм. Някъде надалеч ехтяха детски смях и викове, малчуганите се биеха със снежни топки или може би строяха снежни укрепления. Измежду дървесните стволове и голите разкривени клони към Смит надничаха покрити със сняг причудливи форми и образи на същества от руските басни на деветнайсети век, странни скулптурни фигури с размазани от снега черти.

Той стигна края на големия, покрит с лед басейн в средата на площада и там спря за миг, напъхал ръцете си в джобовете на дрехата. Не бе лесно да ги стопли при нулевите московски температури. През лятото този неголям, сравнително изолиран парков кът е любимо място за отдих на московчаните, винаги пълно с усмихнати лица, слънчеви лъчи и песни. Но сега, през този сив и мрачен зимен ден, то му показваше другото си, не така приветливо лице.

— Тук, на същото това място, се е появявал самият дявол, знаете ли? — обади се женски глас току зад него.

Смит се сепна и извърна глава.

Фиона Девайн стоеше недалеч от него, между две безлистни липови дървета. Бузите й розовееха от студа, върху черната й коса бе кацнала елегантна кожена шапка. Пристъпи напред към него и се усмихна.

— Дяволът, а? — възкликна Смит. — Самият дявол? Буквално или фигуративно?

Синьо-зелените й очи се оживиха още повече.

— Е, като в литературно творение, разбира се. Поне така да се надяваме — рече тя и кимна към езерцето. — Писателят Михаил Булгаков е използвал това място за първа сцена в „Майстора и Маргарита“. В нея Сатаната пристига ето тук, готов да се поразходи из атеистка Москва от Сталиново време.

Смит внезапно потрепера, може би бе от студа, който вездесъщо проникваше дори и през дебелата подплата на вълненото му палто, или поне се надяваше да е от него.

— Страхотно място за среща, няма що — рече й с бърза усмивка. — Мразовито, мрачно и прокълнато? В типичния руски контекст. Липсва само понесената вихрено от конете шейна и глутница виещи подире ни вълци.

Фиона се засмя.

— Малко духовен песимизъм в комбинация с черен хумор, а, подполковник? Вие май ще се вместите в местната действителност по-добре, отколкото си мислех — отвърна тя и се приближи още повече, заставайки почти до него на покрития със сняг тротоар.

Главата й стигаше едва до рамото му.

— Моят екип приключи с проверката на хората от списъка, който ми дадохте — сега говореше с друг глас, рязък и много по-тих. — Готова съм с информацията за вас.

— Е, и? — запита Смит и тихичко подсвирна, донякъде изненадан.

— Най-безопасният и сигурен обект според нас е доктор Елена Веденская — твърдо рече тя.

Смит кимна бавно. Също както бе и случаят с Петренко, с нея се бе запознал навремето на една научна конференция, а след това — през последните няколко години — се бяха срещали отново и отново на сходни медицински форуми. Помнеше я, макар и не много ясно, но все пак в съзнанието му се появи образ на педантична жена, някъде в началото на петдесетте си години. Личност, чиито умения, воля, призвание, разбира се, и компетентност я бяха издигнали до върховете на доминираната от мъже професия. Днес Веденская оглавяваше факултета по цитология, генетика и молекулярна биология към Централния научноизследователски институт по епидемиология. И тъй като въпросният институт бе една от водещите руски институции в областта на инфекциозните болести, нямаше начин от самата Веденская да не е била потърсена консултация или помощ при опитите да се разпознае смъртоносното заболяване.

— И каква е причината, поради която според вас мога да й вярвам? — попита Джон.

— Доктор Веденская има дългогодишно, доказано поведение на приятел на демокрацията и политическите реформи. Още от студентските й години, когато в Кремъл „царуваха“ Брежнев и неговите комунистически другари и апаратчици.

Смит я изгледа остро.

— Това означава, че в КГБ е имала досие, по-дебело от някоя енциклопедия. Съответно наследено от ФСС. А Кремъл винаги е наблюдавал учените под лупа. Веденская сигурно е в първата десетка в списъка на постоянно следените.

— Сигурно е така — съгласи се Фиона Девайн. — За наше и нейно щастие обаче настоящото й досие не отразява реалностите. Всъщност, ако говорим за ФСС, госпожа Веденская е човек напълно надежден, политически лоялен или по-точно аполитичен поданик на държавата.

Смит удивено повдигна вежди.

— Значи сте успели да изчистите досието й? Бихте ли ми казали как стават тези чудеса?

— Опасявам се, че нямате нужно ниво на достъп до такъв тип информация, подполковник — меко отвърна Фиона. — Пък и не се налага да знаете. По съвсем очевидни причини, нали?

Смит кимна, приемайки завоалирания упрек.

— Правилно — рече той. — Все пак очаквам съвет как да се свържа с нея. По телефона в института ли?

— Определено не — поклати глава тя. — Най-вероятно всички наземни телефонни линии и разговори с московските болници и научноизследователски институти се подслушват.

И тя му подаде късче хартия с десетцифрен номер, написан с красив, стегнат женски почерк.

— Пак за наш късмет Веденская има мобилен телефон и номерът й не фигурира в указателите.

— Ще й се обадя още днес следобед — реши Смит. — Може би ще успея да уредя една среща с вечеря. В дискретен ресторант, колкото се може по-далече от лабораторията й. Едно обаждане на отдавна познат колега е, предполагам, най-безопасният претекст.

— Мисля, че да — съгласи се Фиона. — Пък и няма друг голям избор. Обаче направете резервация за трима.

— Възнамерявате да дойдете ли?

— Точно така — рече тя и присви устни в дяволита гримаса. — Освен ако вие лично нямате някакви намерения да флиртувате и ухажвате докторката. Нали сте стари познати?

— Няма такова нещо — ядоса се Смит и без да иска, се изчерви.

Фиона се усмихна още по-широко.

— Правилно, подполковник.

 

 

На стотина метра от тях, на тясна странична уличка, на предната седалка на сребристо беемве седяха двама мъже. Единият, германец на име Вегнер, бе наведен напред, снимаше през опушеното, затъмнено предно стъкло. Разбира се, работеше с цифров фотоапарат с извънредно мощен телеобектив. Пръстите на другия играеха по клавиатурата на поставен в скута му лаптоп.

— Вече имаме връзка — рече вторият, човек на име Чернов, служил навремето в КГБ като младши офицер. — Ако си готов, мога да изпратя образите.

— Добре тогава — изсумтя първият, бързо изщрака още няколко пъти и отмести апарата. — Стигат толкова.

— Имаш ли представа кой е мъжът?

Фотографът сви рамене.

— Никаква. Обаче не е наша работа. Нека някой друг си блъска главата. Има си архив, и то немалък. А ние междувременно ще си изпълняваме заповедите: следим жената на име Девайн и докладваме за всички нейни контакти.

Чернов кимна.

— Зная, зная. Обаче ситуацията става доста рискована. Тази сутрин в метрото за малко щеше да я изпуснеш. Аз си зная как съм карал, за да й хванем следите.

Направи кратка пауза и се намръщи.

— И честно казано, тази работа не ми харесва. Тя продължава да задава прекалено много въпроси. Може би трябва да я отстраним.

— Да убием журналистка? Американски поданик? — човекът с фотоапарата го изгледа хладно. — Такова решение ще трябва да вземе хер Брант. Може би когато му дойде времето…

Недалеч от тях във входа на една сграда стоеше висок, едър среброкос мъж и леко се поклащаше на пети. Духаше на дланите си, загръщаше се в овехтялото си палто и топлеше ръце под мишниците си. Панталоните му бяха стари, износени, тук-там закърпени. На пръв поглед не изглеждаше по-различен от множеството фатално обеднели възрастни пенсионери, често обикалящи московските улици в алкохолен унес. Но очите под бухналите сребристи вежди бяха ясни и проницателни. Те пробягаха по номера на беемвето за втори път, високият човек го преповтори и запомни. Ситуацията се усложнява все повече, при това темпото е направо зашеметяващо, мислеше си той мрачно.