Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (26)

Глава двайсет и пета

Москва

 

В полусъня си Джон Смит чу тихо чукане на външната врата и скочи от канапето, където се опитваше да си доспива. В движение със замах грабна деветмилиметровия макаров от масичката, свали предпазителя и вкара патрон в цевта. В следващата секунда бе застанал с разкрачени крака, готов за стрелба, насочил оръжието към вратата на апартамента. Поемаше въздуха равномерно, балансирайки дишането, и със задоволство забеляза, че ръцете му не трепнаха и за миг — мерникът на пистолета остана все така закован в една и съща точка.

От спалнята безшумно като призрак се измъкна Фиона Девайн също с оръжие в ръка. Пристъпваше меко с босите си крака по грубите дъски на пода.

— Кой е? — запита тя на руски, като променяше теноровите нотки в гласа, опитвайки се да имитира възрастна жена.

Отвън отговори мъжки глас, леко приглушен от дебелата дървена врата.

— Аз съм — Олег.

Смит изпусна въздух — беше познал гласа, още повече използвайки малкото си име, Киров даваше сигнал, че опасност няма. В случай, че е заловен — било от московската милиция, било от някой друг, който ги търси — и действа принудително, уговорката им бе да си каже двете имена.

Свали пистолета, постави предпазителя. Фиона постъпи по същия начин, сетне отиде да свали резетата и отключи вратата.

Високият едър руснак влезе бързо с два тежки куфара в ръце. Посребрените му вежди се извиха леко, когато видя пистолетите в ръцете им.

— Нерви, а? — попита той. — Е, има защо.

— Как е положението?

Киров остави куфарите на пода и пристъпи към близкия прозорец, дръпна леко пердето и надникна навън.

— Вижте сами — подкани ги той и кимна към улицата долу.

По протежение на целия мост над канала бяха спрени автомобили и камиони. Милиционери в сиви шинели и фуражки се движеха на двойки между превозните средства и проверяваха документите, задаваха въпроси, надничаха в колите. Съседните пресечки бяха блокирани от групи войници със зимни маскировъчни халати и автомати.

— Това са подразделения на Вътрешни войски — спокойно отвърна Киров. — Поразходих се из Москва. На ключовите пресечки и мостовете има проверки, както и на всички важни спирки на метрото.

— По дяволите — измърмори Смит и извърна лице към руснака. — Какво е официалното обяснение?

— Според централните новини вземат се рутинни мерки във връзка с издирването на чеченски терористи — сви рамене Киров. — На едно място обаче успях да се приближа до милиционерите и видях, че имат копия от паспортните ви снимки.

— Значи просто е въпрос на време — въздъхна Фиона.

— Точно така — трезво потвърди Киров. — А сега да се обърнем към фактите. Нямаме никакво време за бавене. И двамата имате нужда от нови документи — съответно нови лица и нови имена.

Смит го изгледа, поразен от нещо, което внезапно му хрумна. Думите на Киров събудиха асоциация някъде в подсъзнанието му. Далечна вероятност може би, недостатъчно ясна възможност. Постепенно още и още дребни подробности — частици от случилите се напоследък неща — започнаха да си идват по местата. И внезапно родилата се теория започна да се оформя, да придобива плът и очертания като внезапно разгорял се на вятъра тлеещ въглен.

— Имена — повтори Джон отривисто. — Ето я връзката, която ни се губеше. Чудехме се защо толкова много хора бяха убити, само за да ни се попречи да вземем бележките. Е, може би отговорът не е толкова труден, само трябва да видим как да стигнем до него, вместо да си блъскаме главите…

— За какво точно говорите, подполковник? — тихо запита Фиона, а по лицето на Киров се четеше същото недоумение.

Внезапно запален от собствената си теория, Джон ги побутна към масичката с разпръснатите по нея бележки.

— Имена — повтори той и с червен молив започна да маркира някои параграфи от тях. — Ето, сами вижте. Еленините записки съдържат имената на първите жертви. На семействата, още и адресите. Нали така?

Другите двама кимнаха, все още не разбирайки мисълта му.

— Е, тук някъде трябва да има друг вид връзка — между починалите и семействата им. Връзка, която ще ни помогне да разберем по-добре как действа това заболяване и какви са източниците му.

— Нищо не разбирам, подполковник — намръщи се Фиона и завъртя глава. — Нали вече говорихме, че не съществува ясна връзка между тези бедни хора — не ги е свързвало нито приятелство, нито семейни контакти, всъщност нищо, което би могло да обясни защо са се разболели и починали при тези ужасни обстоятелства.

Смит кимна утвърдително и потупа бележките с пръст.

— Да, това е вярно. Елена, Валентин Петренко и другите руски учени, работили по заболяването, не са успели да засекат нещо общо или обединяващо звено между четирите жертви. Но ако връзката е нещо по-неуловимо, да речем някаква обща генетична или друга биохимична характеристика? Може би органична уязвимост или съществувало отпреди условие, което прави жертвите особено уязвими спрямо непознатата болест?

— Мислите, че е възможно да се намери нещо подобно ли? — запита Киров. — При сегашните условия?

— Да, мисля — отново кимна Смит и го погледна в очите. — Но няма да е лесно. Първо ще трябва да намерим начин да разговаряме със семействата на покойните. И ако успеем да ги убедим да ни дадат кръв, тъканни и ДНК проби, една добре организирана поредица от лабораторни изследвания вероятно ще установи възможните общи характеристики.

— Ако мога да попитам, как ще ги свършите тези неща при положение, че сте в списъка на най-търсените от Кремъл хора, а по улиците гъмжи от милиция, агенти и войници? — доста сухо подхвърли Киров.

— Ами да, ето това е номерът — с насилена усмивка отвърна Смит. — Имаше една приказка, нещо от рода на „Страх ли те е от мечки, не ходи в гората“, нали така беше? Е, приятели, мечка страх, мен не страх… Крайно време е да започнем да си изкарваме заплатите, нали?

 

 

Берлин

 

Разположен в гора и около нея, както и край няколко малки, но прекрасни езера, Грюневалд е един от най-елитните и скъпи райони в Берлин. Построените навремето къщи и вили там са на доста голямо разстояние една от друга, заобиколени с чудесно оформени и пейзажно стилизирани терени, каменни стени, жив плет и горички.

Голям служебен пикап, боядисан в червено и бяло — цветовете на „Дойче Телеком“, — бе паркиран на „Хагенщрасе“, една от най-широките квартални улици в Грюневалд. Следобедът преваляше, а увисналото ниско над хоризонта бледо зимно слънце хвърляше дълги тъмни сенки по пътното платно. Времето беше ужасно студено, затова навън, в мразовития въздух, хора почти нямаше. Покрай автомобила мина бягащ за здраве мъж с шкембе и слушалки на ушите, мрачно концентриран върху възложената му от личния лекар задача, която, изглежда, облекчаваше донякъде с помощта на музиката от уокмена. Пуфтейки тежко, той скоро зави на първия ъгъл. След него се зададе възрастна двойка, излязла на следобедна разходка с треперещ от студ, видимо недоволен териер. Скоро и те се стопиха в далечината.

В кабината на пикапа с работещ двигател зад волана седеше Ранди Ръсел, отпуснала крака напред. Стройната й елегантна фигура бе скрита в обикновен сив работен комбинезон, на ръцете носеше тънки кожени ръкавици, на главата — проста черна бейзболна шапка, която прикриваше късата й руса коса и ушите. Често-често поглеждаше часовника и нетърпеливо се питаше колко ли още ще се налага да чака тук.

Погледна си ръкавиците и устните й се извиха в крива усмивчица — щом ще мързелува тук до безкрайност, какво друго й остава, освен да задъвче кожата, а сетне и ноктите, колко му е?

— Прислугата се раздвижва — прозвуча внезапно женски глас в скритите в шапката й слушалки. — Изглежда, че приключват за деня и си тръгват. Сега ще минат покрай теб.

Ранди се поизправи и се загледа в излизащото от алеята пред недалечния съседен дом старо, очукано ауди. Прислужниците бяха двойка незаконно влезли в Германия словашки имигранти, на които Улрих Кеслер плащаше по някоя и друга пара да му чистят, готвят и поддържат градината. Сега се връщаха в мъничкия си, вероятно мизерен апартамент в далечните берлински предградия. Аудито стъпи на „Хагенщрасе“, свивайки вляво, и мина край пикапа с Ранди. Тя проследи в страничното огледало стопсветлините му, докато изчезнаха.

— Какво прави нашето момче Кеслер? — попита тя в защипания за яката й микрофон.

— Още е в кабинета — докладва този път мъжки глас — беше офицерът от ЦРУ, който следеше движенията на Кеслер в сградата на ФКП. — Потвърдихме информация, че довечера е канен на големия прием, който дава канцлерът. Според досието му Кеслер е първокласен подмазвач и в никакъв случай няма да изпусне сборището на германския политически елит, значи спокойно можеш да се възползваш.

— Отлично — зарадва се Ранди, усещайки, че досегашното притеснение от дългото изчакване я напуска. — Влизам незабавно.

И без да се бави повече, включи на скорост и потегли по алеята пред вилата на Кеслер, която се извиваше между високите дървета. Сградата бе строена в началото на миналия век в стила на английските едуардиански жилища с имения наоколо. Беше красива, бляскаво бяла, с обрасли със зелен бръшлян стени и широка веранда, опасваща дома на втория етаж.

Ранди заобиколи постройката и спря до големия гараж, който някога е служил за конюшня и помещение за каляските. Измъкна се от пикапа, застана неподвижно, огледа се и се ослуша. Не долови нищо — нито звук от къщата, нито движение отвън сред дърветата.

Сетне от автомобила измъкна бойна жилетка с множество джобове и я облече над гащеризона. В нея вместо обичайните оръжия и експлозиви сега носеше голям набор универсални инструменти, шперцове и електронна техника. Заобиколи дома отново и тръгна към парадния вход. Бе сигурна, че това е единствената врата, на която не са сложени резета или допълнителни заключващи механизми.

Клекна, внимателно огледа ключалката и извади от джобовете подходящите инструменти. Бяха сложен шперц и шило с кука, които вмъкна в процепа за ключа, сетне спря и заговори тихо в радиомикрофона.

— На вратата съм, Карла — каза тя на офицера, който пазеше в автомобил от другата страна на вилата. — Дам ли знак, пускай обратното броене. Трийсет секунди. Разбрано?

— Разбрано — отвърна по-младата жена. — Трийсет секунди, имаш ги.

— Чуваш ли ме, Майк? — попита веднага след това, този път обръщайки се към електронния експерт от екипа й.

— Отлично, Ранди, на разположение съм — отвърна техникът спокойно.

— Добре — отвърна тя и отново огледа внимателно околността.

Вилата не беше далеч от улицата, всеки минувач би могъл да забележи как клечи пред вратата и човърка нещо. Ето още една причина да побързам, рече си строго и пое дълбоко дъх, чувствайки хладния въздух да навлиза в дробовете й.

Заработи с две ръце, сръчно и деликатно намествайки шперца, помагайки си със закривеното шило. След няколко секунди внимателна работа чу щракването на езичето. Вратата се отключи. Въздъхна тихо със задоволство, прибра инструментите и се изправи.

— Внимание, всички — рече тихо в микрофона. — Влизането ми започва… сега!

Без по-нататъшно забавяне тя бутна вратата и влезе в Кеслеровата къща, веднага затваряйки след себе си. Намираше се в широко входно антре, осветено от окачен на високия таван полилей. От двете страни на коридора имаше врати, оказа се, че водят в стаи — отляво нещо като гостна с канапета и столове, отдясно — всекидневна. Отпред се откриваше зала, от чийто отсрещен край широка извита стълба водеше за горния етаж.

— Трийсет секунди — чу в слушалките гласа на охраната, жената отвън започваше обратното броене, следейки електронен хронометър.

Присвитите очи на Ранди светкавично пробягаха по стените и тавана на антрето, търсеха алармената инсталация. Ето я и нея! Бързо засече малката сива пластмасова кутия на височина колкото среден човешки ръст. Над десетцифрена клавиатура мигаше червена лампичка, това означаваше, че алармата се е включила при влизането й. Знаеше, че в най-добрия случай разполага с трийсетина секунди, докато системата отброява предварително настроеното време собственикът да въведе кода. След това щеше да включи сирената, едновременно сигнализирайки в най-близкия берлински полицейски участък, че в дома се влиза с взлом.

Ранди сръчно измъкна малка електроотвертка, натисна едното бутонче на дръжката, за да я включи във въртене обратно на часовниковата стрелка, и се залови с първото от двете винтчета, които държаха предното капаче на кутийката.

— Двайсет и пет секунди — рече гласът.

Първото винтче падна в облечената й с кожа шепа, зае се с второто и скоро свали панелчето. Отзад се откри мрежа многоцветни кабелчета, свързани с интегрална схема. Очите й пробягаха по кутийката — трябваше й задължително поставяният от производителя етикет с текст, посочващ типа на алармената система и модела.

— Двайсет секунди.

Ранди почувства, че устата й пресъхва. Къде е дяволският етикет? Времето течеше прекалено бързо! В следващата секунда забеляза правоъгълната лепенка на лявата странична стена.

— Майк! Системата е ТЮРИНГ 3000!

— Разбрано, Ранди — отвърна техникът. — Използвай чип номер 5. Откачи зеления кабел и го включи в чипа в позиция 1. Сетне откачи черния и го включи на 2. Ясно?

— Ясно — отвърна Ранди, измъкна предварително конфигурирания чип от горен джоб, сетне бързо изпълни нарежданията.

Пулсът й скочи рязко, кръвта бясно затупа в слепоочията й. Изпълнен с дива паника глас някъде в съзнанието й упорито повтаряше, че работи прекалено бавно и че алармата ей сегичка ще завие с всичка сила! Напрягаше цялата си воля да го потиска, но за беля, изглежда, накрайникът на черното кабелче бе клеясал. Не излизаше проклетият…

— Пет секунди… четири… три…

Ето! Измъкна го и го включи в чипа. Затаила дъх, с бързо туптящо сърце Ранди изчакваше чипът да подаде новите команди, заложени на базата на онова, което би направила всяка охранителна компания при получаване на фалшива тревога. Изведнъж червената лампичка светна зелено.

Ранди въздъхна дълбоко с облекчение. На връщане ще извърши обратната операция, ще завие капачето и ще излезе по същия път, без да оставя видими следи за каквото и да е проникване.

— Готово! — докладва тя тихо и добави: — Започвам огледа.

Сега вече достатъчно самоуверено пристъпи към изчерпателно претърсване на вилата на Кеслер, започвайки със стаите на приземния етаж, а сетне по стълбището и на втория. Едно нещо незабавно й направи впечатление. Улрих Кеслер бе колекционер на произведения на изкуството. И то сериозен — с вкус към изключително скъпи оригинали на известни модерни автори. Ако очите не я лъжеха, Ранди констатира, че собственикът има произведения на Кандински, Полок, Мондриан, Пикасо, Кле и още няколко други достатъчно прочути художници от двайсети век. Най-доброто висеше на видни места по стените в различни стаи.

Огледа картините внимателно, извади цифров микрофотоапарат и започна да щрака поред.

— Никак не е лошо за обикновен държавен служител, хер Кеслер, ама никак — мърмореше си тя, снимайки поредния оригинал.

Трудно й бе да даде точна оценка на реалната стойност на тези произведения, но бе готова да се обзаложи, че общо струват повече от десет милиона долара. Сега вече разбираше защо Кеслер не обича да кани колеги у дома.

Поклати глава с омерзение. Явно добре му плащаха на този човек за ролята му в протекцията на Вулф Ренке. Едно компетентно мнение, дадено от експерти по изкуството на ЦРУ, вероятно ще хвърли по-обилна светлина и ще осигури повече интересни подробности за състоянието на Кеслеровите финанси. Няма да му бъде приятно на висшия шеф на ФКП, когато тази информация види бял свят.

Прибра апаратчето и продължи огледа, този път започвайки от спалнята. Оттам врата водеше към помещение, което много приличаше на личен кабинет. Беше в задната част на вилата, разкошно обзаведено и от прозорците му се откриваше великолепна гледка през дърветата към ярките светлини на шумния берлински бизнес център.

Застанала на прага, Ранди огледа обстановката с присвити очи и професионалният й нюх тутакси я насочи към компютъра и телефона върху изящно антично бюро. Встрани имаше изпълнени с томове етажерки и още една скъпа картина. Вероятно зад нея се криеше и сейфът на хер Кеслер. Потисна импулса си да пребърка чекмеджетата на бюрото и да се опитва да отваря сейфа.

Този човек бе здраво корумпиран, но не и идиот. Едва ли можеше да очаква в сейфа да е скрил папка документи с надписче „Тайният ми живот и Вулф Ренке“. Усмихна се на идеята за миг и си рече, че Кеслер стопроцентово е оставил разни невидими капанчета, които сетне ще разкрият, че някой е бърникал в нещата му. А сейфът при всички случаи е защитен с електроника, аларми и дявол знае още с какво. Да оставя каквито и да е следи практически означаваше да го предупреди.

С тези мисли в главата Ранди забърка по джобовете на жилетката, където имаше цяла колекция миниатюризирани електронни подслушвателни устройства — последна дума на техниката. Усмихна се хладно. Подозрителен или не, рано или късно Кеслер ще узнае, че има много начини за научаване на нечии най-ревностно пазени тайни.