Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (50)

Глава четирийсет и девета

Смит тичаше от лявата страна на шосето, а Киров и Фиона — от дясната. Далеч отпред се виждаха фигурите на Малкович и Брант и двамата охранители. Опитваха се да бягат максимално бързо, за да стигнат равната част на платото, преди преследвачите им да са се приближили достатъчно. А Ренке и другият с него вече бяха някъде нагоре и вдясно по ската, скрити сред растящите там малки овощни дръвчета — праскови, ябълки и засадени на редове точно под скалите лозя. На равни интервали край пътя стърчаха няколко жълти знака със сочещи нагоре стрелки и надписи. Тук имаше древен етруски некропол, град на мъртвите.

Смит беше зает с друг проблем — останалите двама главорези от втората кола. Бяха се скрили някъде отпред покрай пътя, застанали в засада да прикриват бягството на другите със заповед да убият американците или най-малкото да ги забавят. Скоро зърна единия — беше намерил прикритие сред храсти и гъсталаци по склона от неговата — лявата — страна. Другият се криеше някъде отдясно, сред скалите и ниската растителност на по-високото отсреща.

Джон се замисли, смръщил вежди. Да нападне фронтално беше сигурно самоубийство. Те държаха пътя под кръстосан огън и много лесно щяха да ликвидират всеки, появил се там. Да проявиш храброст в боя е едно, налудничавият самоубийствен героизъм — съвсем друго.

Забави ход, сетне застана на едно коляно и с насочен напред автомат внимателно огледа растителността от двете страни на пътя и отпред. Киров и Фиона залегнаха вдясно от него, взрени напред, с готови за стрелба оръжия.

— Виждате ли нещо? — прошепна Джон достатъчно силно и двамата да го чуят.

— Не — поклати глава Киров и извърна глава към него. — Обаче трябва да продължим преследването, приятелю, въпреки рисковете. Иначе онези ще избягат, а стрелбата може би вече е привлякла вниманието на полицията.

Смит се усмихна криво.

— Ти сигурно смяташ, че карабинерите няма да повярват, ако им кажем, че сме туристи, излезли на късна вечерна разходка, а? — опита се да се пошегува Смит.

— Да, приятелю, по една или друга причина точно така смятам — изсумтя Киров, потупа автомата и опипа черните камуфлажни краски по лицето и челото си.

— Вижте, хайде да зарежем шегичките и да се движим — обади се Фиона едновременно развеселена, но и раздразнена от ненужните приказки, изправи се и дръзко пристъпи напред, придържайки се към страничните шубраци.

— Аз ще привлека огъня им, вие ги застреляйте.

Стреснат от постъпката й, Киров протегна ръка да я спре.

— Не, Фиона. Остави я тази работа на мен и на Джон. Ние сме обучени за такива действия, а ти не си. Прекалено голям е рискът.

— Прав е Олег — обади се Смит.

— Не сте прави и двамата, подполковник — сопна се тя нетърпеливо и за миг спря, показвайки им пистолета си. — С това нещо едва ли ще уцеля мишена, която е по-далеч от двайсетина-трийсетина метра. А с вашите автомати имате много по-големи възможности. Затова дайте да се възползваме от този факт и да не губим повече време.

Джон направи гримаса и неохотно сви рамене, но се съгласи.

— Това е вярно — рече на глас.

Силно смръщен, руснакът кимна, въздъхна и махна с ръка. Сетне се обади, а в гласа му имаше молба.

— Вярно говори, почти както винаги. Само че, моля те, Фиона, пази се… внимавай да не те убият. Защото ако така стане, аз…

Гласът му засече и той млъкна.

Фиона допря длан до челото му и се усмихна.

— Зная, Олег, зная. Ще внимавам, обещавам ти.

И отново тръгна напред, сега вече на прибежки и силно приведена.

Двамата изчакаха няколко секунди, сетне я последваха, като притичваха и припълзяваха на кратки отсечки по тревата и между храстите покрай пътя, прикривайки се в сенките.

 

 

Един от хората на Брант — Сеп Недел — лежеше скрит зад неголяма, покрита със стар мъх и шубраци скала. Често надничаше иззад единия й край към пътя, насочил узито натам, очаквайки онези долу да се появят всеки момент. Отвори сгъваемия приклад и опря скобата в рамо, така бе по-удобно и по-стабилно. Иначе беше спокоен и балансиран. Стрелбата по учените помощници на Ренке и жабарите от местната охрана бе детско забавление. А тези долу бяха печени, хора видимо с голям опит. Схватката с тях щеше да бъде много повече по вкуса му.

Храстите отсреща — от другата страна на пътя — издайнически се размърдаха. Недел изпухтя презрително и се усмихна. Типично за Фьодор Баженов. Този човек хване ли оръжие в ръка и се разкисва, става неспокоен и непредвидим. Нервите му не държат, иначе е цар на експлозивите. Но в друго отношение не можеш да му имаш доверие — превръща се в заплаха и за себе си, и за другарите си. Язък, че е бил в КГБ.

Сега надолу по пътя определено се мярна нещо. Изглежда, идваше някой от онези. Германецът стисна ложето на узито и леко отмести цевта вдясно. Да, така е по-добре. Вече забелязваше облечената в черно фигура, която се движеше на прибежки, от време на време застиваше, клякайки, оглеждаше се и се ослушваше. Разузнавач значи, рече си Недел. Е, правилният ход бе очевиден. Пусни този да мине, а когато се зададат другите, изчакай да се приближат достатъчно и ги ликвидирай. С узито проблем в това отношение няма.

Фигурата се приближи още повече.

Недел задържаше огъня. Обаче нещо в силуета на движещия се по-надолу разузнавач го заинтригува. Ами да, сега разбра — това беше жена. Американците водят жена със себе си. Ха! Недел оголи зъби в мрака, предвкусвайки удоволствието, след като ликвидира другарите й.

Внезапно отсреща изгърмя друго узи, сетне затрака напевно, изпращайки куршуми в посока на пътя. Около облечената в черно жена се разлетяха парченца асфалт, клонки, трева и пръст. Тя залитна, падна напред и застина.

Недел изруга гневно. Ех, че е глупак този Баженов! Пак си бе изпуснал нервите.

В същия миг го зърна — руснакът се подаваше иззад прикритието си. Този нещастник се опитва да огледа терена, вероятно за да коригира огъня си! Толкова загубен човек рядко се среща. Брант никога не би го взел, ако не беше истински виртуоз по взривовете. И ето го пак, подава се до кръста, насочва автомата към падналата неподвижна фигура край пътя…

И тогава се чу изстрелът, единичен, дойде някъде от по-долната част на склона.

Ударен право в лицето, Баженов изпищя и се свлече пред храстите. Сетне изтрещя откос и го довърши.

В този миг се показа и стрелецът. Беше също в черно, скочи на крака и се втурна към падналата жена. Падна на коляно до нея и трескаво забърка по джобовете на жилетката си, вероятно търсеше превързочни материали.

От това по-добра мишена, здраве му кажи, си каза Недел. Бавно прицелвайки се, германецът се изправи иззад скалата, насочи късата цев на узито и задържа дишането, докато мерникът и мушката кацнаха върху клекналия долу и се задържаха върху него. Тогава започна да обира мекия спусък…

 

 

Легнал по корем около сто метра по-долу на пътя, Смит натисна своя спусък. Оръжието му затрака високо, откатът беше по-силен от обичайно, защото позата бе неудобна. Встрани на асфалта звъннаха трите празни гилзи. Ударен два пъти — единия път във врата и втори в рамото, — главорезът на Брант се свлече напред. От шията бликна кръв, беше черна на цвят под лунните лъчи, обагри скалата, след малко секна.

Ругаейки тихо под нос, Джон се изправи и хукна към мястото, където до падналата Фиона беше клекнал Киров.

Когато стигна до тях, тя вече се опитваше да седне.

— Добре съм, добре съм — шепнеше дрезгаво, бледа и видимо поуплашена, но и щастлива. — Не ме улучиха, ето на — вижте…

— Не те улучили, а? — ръмжеше Киров и сочеше разпрания й ръкав, откъдето течеше тънка струйка кръв. — А това какво е?

За щастие оказа се само повърхностно одраскване, а не сериозна рана — куршумът бе разкъсал кожата най-отгоре.

— Това ли? — усмихваше се тя. — Че това е само драскотина.

— Чист късмет — сопна й се Смит, като все още дишаше тежко.

Сърцето му биеше силно. И той, както и Киров, бе помислил, че Фиона е убита или в най-добрия случай тежко ранена.

— Прав сте, подполковник — отвърна му тя спокойно и със съжаление откачи защипаната към жилетката й радиостанция.

Беше разбита, вероятно при залягането й се бе ударила в камък. Свали и вече ненужните слушалки с микрофона от главата и дяволито се пошегува.

— Сега вече ще трябва да разчитам на вас — мъжете — да провеждате телефонните ми разговори.

Изведнъж ярка светлина разкъса мрака и нощта се превърна почти в ден — някъде зад тях изригна огромно огнено кълбо в бяло, сенките им полазиха по съседния скат. Извърнаха се стреснати тъкмо навреме, за да видят червено-черния стълб на експлозията на изток. Стотици метри високо нагоре във въздуха над центъра на взрива полетяха късове метал, големи бетонни парчета, сетне заваляха като метеоритен дъжд обратно на земята. В същия миг до тях стигна и звуковата вълна — силен тътен, придружен с вторично бумтене и ръмжащ грохот, подобен на минаващ товарен влак. Сетне тези шумове бавно затихнаха, настана плътна, зашеметяваща тишина.

— Това беше лабораторията на Ренке — горчиво рече Смит, загледан в огнената колона над комплекса на ЕЦПН. — Заедно с уликите и доказателствата, от които така много се нуждаем…

— Още една причина, поради която незабавно трябва да тръгваме подир Малкович и Брант — прекъсна го Киров. — Поне за ченгетата няма да се безпокоим.

— Вярно, майтап няма — съгласи се Смит разсеяно, все още загледан в буйните пламъци над останките на тайната лаборатория за производство на биологично оръжие. — Цялата полиция на Орвието — карабинерите, градската и пътната — ще се струпа на комплекса най-много до десетина минути.

Наведе се и помогна на Фиона да се изправи.

— Е, хайде, поне от това да се възползваме.

И тримата агенти на Първи отдел хукнаха нагоре по пътя в източна посока, устремени към върха на платото.

 

 

Промъквайки се внимателно сред истинска джунгла от храсти, Ранди Ръсел се спря, стресната от внезапния блясък, който освети ската високо над нея, ярко огрявайки околния пейзаж с високата трева, плодните дръвчета с окапали листа, опънатите тук-там телени огради на нивото на човешки ръст, ерозираните и обрасли в шубраци стари тераси. Инстинктивно залегна и изчака блясъкът да избледнее и околната природа отново да потъне в мрак.

Извади късмет: в настъпилата мъртва тишина след експлозията чу приглушени гласове. Идваха отгоре и малко вляво. Внимателно се поизправи и приведена, отново тръгна по склона, движейки се в същата посока. Придвижваше се максимално безшумно, но гласовете изведнъж замлъкнаха, може би хората доловиха шума от стъпките й.

Стигна телена ограда и клекна, сетне пропълзя под плета. Под бледата лунна светлина тук теренът беше по-открит. Отпред се простираха няколко обрасли с трева могилки с положени отгоре им сиви камъни, но пространството между тях тънеше в гъсти сенки.

Реши, че е време да огледа по-добре пътя пред себе си. Измъкна от калъфа нощния бинокъл и настрои електронния увеличител на образа. Апаратът беше последна дума на техниката: усилваше дори и най-слабия лъч светлина в околната среда, било лунен или звезден, и практически превръщаше нощта в ден.

Така стана и сега — пейзажът отпред се разкри абсолютно ясно и отчетливо.

Пред нея се открояваше правоъгълна мрежа от подобни на мънички улици тесни, стъпаловидни алеи, изрязани в склона. В каретата помежду тях се издигаха малки къщи, строени от блокове вулкански туф, подобен на ситно надупчен сив варовик. Някои от покривите бяха конични, други — плоски, но почти всички бяха тревясали. В централната част на фасадата във всяка една ниско зееше тъмнеещ трапецовиден отвор, а на окачените над тези входове големи каменни плочи бяха изрязани надписи на древен език. Отвъд сградите се виеше път с парапет, който водеше към празен в момента паркинг.

Ранди се досети: това е тукашният древен етруски град на мъртвите. Предния ден, веднага след полета със самолета от Германия, бе правила бързи справки и сравнително повърхностно проучи този район. Някои от гробниците бяха на повече от три хиляди години. В Орвието, близо до местната катедрала, имаше музей, където бяха изложени стотици намерени в некропола предмети — вази, съдове за вода, оръжие и брони, събирани там още от деветнайсети век.

Замисли се. Сигурно Ренке и тръгналият с него охранител се крият някъде тук, в некропола. Изчакват стрелбата да отшуми, а сетне да се измъкнат по обратния път. Не е лоша идеята, а скривалището е направо идеално, рече си Ранди. Всеки, който тръгне да обикаля по тесните алеи, за да ги търси, ще се превърне в отлична мишена. Спокойно ще успеят да отстранят преследвачите си.

Прибра бинокъла и се придвижи бавно и внимателно напред. Излязла на открито, тя се плъзна във високата трева и запълзя към гробниците, като грижливо подбираше най-плътните сенки.

От време на време спираше и се ослушваше с надежда отново да долови шепот, който ще й подскаже къде са се мушнали онези двамата. Но не чу нищо повече, само далече отдолу долитаха сирените на полицейските коли, пожарните и линейките, които бързаха да стигнат до пожара в комплекса на ЕЦПН.

Накрая си определи цел — неголяма и рядка горичка от ниски дървета, точно над некропола. Оттам отлично би могла да наблюдава цялата му площ с алеите, особено онези, които водеха в посока на пътя към Орвието. Именно тях биха избрали за измъкването си Ренке и охраната му.

След малко стигна на мястото и отново извади бинокъла. Започна методично да оглежда къща по къща, парцел по парцел, започвайки от онези, които намираше за най-удачни като път за бягство. Предполагаше още, че двамата са избрали скривалище, откъдето най-лесно биха могли да следят евентуално влизащите в града на мъртвите откъм пътя или паркинга.

Ранди продължаваше огледа от място на място и бе стигнала до гробница в средата на централната алея, когато интуицията й подсказа, че е на прав път. Окулярът се плъзна по контурите на входа, сетне отмина надолу, но вътрешният глас се обади отново. Върна бинокъла отново на отвора. Каква бе тази бледа сянка вътре? Парче отчупен камък, игра на лунните лъчи? Или нещо друго?

Ранди задържа дъх, реши да изчака търпеливо. Търпението й бе възнаградено: силуетът се раздвижи, постепенно придоби очертания и яснота. Това там бе човешка глава, ето и раменете на леко брадясал мъж, приклекнал от вътрешната страна до ниския отвор. Внимателно надничаше надолу по алеята към входа на некропола. Ето го, отново се помръдна, промени позицията, сега тя видя и оръжието в ръцете му.

Затаила дъх, Ранди остана неподвижна на място. Дали и Ренке бе в същата гробница заедно с мъжа? Или ученият бе предпочел друга къщичка?

Охранителят се извърна за миг, изглежда, слушаше какво му говори някой зад него. Сетне кимна и пак извърна глава напред.

Ранди се усмихна тънко. Да, очите не я лъжеха. Ренке бе там, на същото място, търпеливо клекнал в мрака отзад, изчакващ шанса си да се измъкне за пореден път. И да изчезне, както бе правил безброй пъти в миналото. Това бе възможността, на която разчиташе и очакваше. Прибра бинокъла и запълзя надолу по склона, притиснала тяло и глава към земята. Отдалечаваше се от скривалището на Ренке и другия, за да направи обход.

Стигна тясната алея, която маркираше северната граница на некропола, пресече я бързо и се провря в тясно място зад една от квадратните гробници. Прибра беретата в кобура и го закопча, сетне с помощта на двете си ръце се повдигна на покрития с трева и пръст покрив.

Така започна бавният й път от покрив на покрив. Прескачаше леко тесните пространства между сградите, докато стигна плоския покрив на гробницата северно от скривалището на Ренке. Тук извади деветмилиметровия си пистолет, допълзя до ръба и погледна надолу.

Само на няколко метра разстояние от нея се намираше ниският вход на къщата, където бе забелязала движението. Насочи беретата, прицели се и изчака очите й да се адаптират в тъмнината и новата обстановка. Постепенно мракът придоби по-други очертания, форми и сенки. И Ранди отново забеляза главата и раменете на онзи мъж, приклекнал като часовой до входа с насочен навън автомат. Пръстът й интуитивно полази по спусъка, сетне се отказа. Реши да изчака хода на онзи долу.

— Хвърли оръжието! — обади се тя тихо.

Абсолютно изненадан, другият реагира инстинктивно. Извъртя глава в посока на гласа, вдигна узито и натисна спусъка.

Ранди го застреля в главата.

Още не бе заглъхнало острото ехо на пистолетния изстрел в околните каменни стени, а тя вече се движеше. Изтъркаля се сръчно от покрива, тупна долу приклекнала, а беретата описа дъга и се насочи в отвора на криптата.

Реакция нямаше. Нито шум, нито знак за някакво движение вътре.

— Вулф Ренке! — извика Ранди, повишавайки глас достатъчно, колкото онзи в гробницата да я чуе. — Играта свърши. Няма къде да бягате повече. Излезте сега с високо вдигнати ръце и ще останете жив. Иначе ще се наложи да ви убия.

Отговор не се получи. За миг тя реши, че ученият отказва да говори и предпочита мълчанието. Това бе странно. Но сетне Ренке се обади.

— Такъв ли ми е изборът? — попита той спокойно. — Кротко да се предам и да отида в затвора? Иначе ще умра от вашата ръка, така ли?

— Точно така.

Ренке изсумтя.

— Грешите — рече той мрачно. — Забравяте, че винаги има и трета възможност. И аз избирам нея.

Внезапно Ранди чу подобен на изхрущяване звук, той ясно долетя от отвора на малкото помещение. Последва го задавен стон, изпъшкване и продължително стенание, сетне настъпи пълна тишина.

— Мамка му! — изруга тя и с насочен пистолет надникна в отвора.

Късно беше.

Вулф Ренке лежеше присвит на една от каменните пейки във вътрешността, използвани от етруските за полагане на покойниците. Очите му гледаха изцъклено и втренчено право в нея, но в тях нямаше живот, нямаше и мисъл. Устата му бе отпусната и отворена, от нея върху елегантно подрязаната бяла брада бавно се стичаше пенеста слюнка. Пред пейката с мъртвия се търкаляха останките от разчупена ампула, а до тях стоеше добре изолиран охладителен контейнер чанта. Въздухът в гробницата миришеше слабо на бадеми.

Търсеният от закона и разузнавателните органи на няколко страни учен беше се самоубил, вероятно с цианкалий, помисли Ранди мрачно. Приведе се и влезе в помещението. Светкавично претърси джобовете на мъртвеца, но там нямаше нищо. Тогава взе охладителната чанта и я изнесе отвън, на обляната в мека лунна светлина алея.

В контейнера намери няколко стойки със стъклени шишенца, умело зарити в сух лед. Измъкна едно, сетне друго, трето и зачете етикетите. Очите й се разтвориха широко в абсолютно удивление, което бавно премина в ужас. Макар и да не бе стопроцентово сигурна, Ранди се досещаше, че сега в ръцете си държи смъртоносното оръжие на Ренке в различни варианти, всеки един настроен по състав спрямо генетичните характеристики на жертвата. Ето тук бе написано името на Виктор Дударев, на ключовите му министри, на много от старшите руски военачалници и генерали. Прибра всичко на мястото му и бързо затвори капака, заключвайки скобата. Сетне грабна чантата и хукна по тесните алеи в града на мъртвите право към изхода.