Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (32)

Глава трийсет и първа

Кьолн, Германия

Сутринта вече преваляше. Валеше неспиращ леден дъжд, биеше по високите близнаци — камбанариите на огромната кьолнска катедрала. Плътната пелена на дъжда скриваше кубетата от погледите на забързаните по паважите около храма хора. В катедралата се навъртаха неколцина упорити туристи, обикаляха централните й части и се дивяха на множеството й безценни съкровища — сред тях прекрасни витражи, великолепно изваяни каменни и мраморни статуи и древно дървено разпятие, наречено Кръстът на Геро, на възраст поне хиляда години. На различни места коленичеха самотни ревностни богомолци, навели глави в безмълвно преклонение. Други палеха свещички и бързаха да излязат, връщайки се отново в натовареното си работно ежедневие. С изключение на тази шепа хора огромното, наситено със сенки вътрешно пространство бе почти пусто и изглеждаше замръзнало в неосезаема, вечна тишина.

Облечен в сив шлифер, с посивяло от страх лице, Бернхард Хайхлер коленичеше пред високия олтар. По едно време се прекръсти, изправи се и влезе сред седалките. Там си избра една и отново падна на колене, свел глава в дълбоки, мъчителни размишления.

Някъде встрани по каменния под проехтяха стъпки. Изглежда се приближаваха, а Хайхлер затвори очи, усетил лудия бяг на сърцето си — щеше да се пръсне, горкото. Моля те, Боже мили, мислеше той отчаяно, моля те, помогни горчивата чаша да ме отмине. Прехапа устни, внезапно прозрял гротескното богохулство на собствените си мисли. Най-малко той от всички люде на това Божие място има право горещо да повтаря наситената с болка Христова молба. Защото той — Хайхлер — е Юда. Да, това е думата — предател.

Знаеше, че тепърва предстоят още предателства. Имаше тази възможност — беше старши офицер във Федералната служба за защита на конституцията. А ФСЗК е главната германска контраразузнавателна институция, еквивалентът на британската МИ-5. Достъпът на Хайхлер до държавни тайни и свръхсекретна информация бе почти неограничен — можеше да надникне кажи-речи навсякъде, и в някои от най-стриктно пазените правителствени секретни материали.

Някой се вмъкна в задния ред, седна на място зад него.

Хайхлер понечи да вдигне глава.

— Не се обръщайте, хер Хайхлер — обади се приглушен мъжки глас. — Точен сте на срещата. Поздравявам ви.

— И без това избор не съм имал — вдървено рече Хайхлер.

— Това е вярно — съгласи се гласът. — Превърнахте се в наш длъжник в момента, в който взехте парите. И ще си останете такъв до деня на смъртта си.

Хайхлер болезнено примигна, сякаш някой го зашлеви. Шест безкрайни години бе страдал и живял в страх, очаквайки деня, когато неговите благодетели ще поискат услуга в замяна на неговия дълг. Шест години все се бе надявал този ужасен миг никога да не дойде.

Но ето, този ден най-сетне бе дошъл.

— Какво искате от мен? — измърмори Хайхлер.

— Дар — отвърна мъжът и в гласа му сякаш прозвуча веселие. — Зад олтара се намира ковчежето с мощите на Тримата влъхви, нали така?

Офицерът от ФСЗК кимна и потрепери. Боже мой! Ковчежето бе обсипана със скъпоценни камъни златна кутия и в нея според мнозина се пазеха реликвени останки от тримата влъхви — мъдреците от Изтока, донесли дарове за отрока Исус. Пренесени от Милано през дванайсети век и оставени за съхранение в катедралата, те бяха най-голямата й ценност и богатство, всъщност и причина за самото й построяване.

— Успокойте се, това е шега — обади се гласът. — Няма нужда да ни носите реликви, злато, ливан или смирна. Искаме само онова, което е изцяло във възможностите ви, хер Хайхлер. Информация.

Нещо тупна върху съседната седалка и стресна и без това потрепващия контраразузнавач.

— Отворете молитвеника!

Хайхлер изпълни нареждането с треперещи ръце. В томчето бе поставен лист, а на него бе написан телефонен номер от дванайсет цифри.

— На този номер ще изпратите с факс исканата от нас информация. Това трябва да стане през следващите два часа. Ясен ли съм?

Хайхлер кимна и неохотно извади листа, за да го прибере в страничния джоб на шлифера.

— Но каква точно информация ви е нужна?

— Регистрационните данни и номерата на всички превозни средства, които в момента се използват от Берлинското бюро на американското Централно разузнавателно управление.

Хайхлер буквално застина, усещайки как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Но т-т-това е н-н-невъзможно! — заекна той.

— Точно обратното — мразовито отвърна човекът зад него. — Абсолютно детска играчка за високопоставен служител от секция V на ФСЗК. Човек като вас, хер Хайхлер.

Настъпи кратка пауза, сетне гласът продължи да изрежда факти с удивителна точност.

— Секция V надзирава и държи връзка с всички чуждестранни разузнавателни организации, които оперират на немска земя, най-вече тези от приятелски и съюзнически страни като САЩ. Офицерите за връзка на тези институции редовно снабдяват вашата секция с пълна информация относно използваната от тях техника и екипировка, имената на действащите на място полеви агенти и други аспекти на тайните им операции в рамките на вашите граници. Не е ли така?

Хайхлер неохотно кимна в знак на съгласие.

— Значи сте в състояние да се доберете до исканата от нас информация, следвайки нашите инструкции?

— Но рискът е огромен! — почти проплака Хайхлер, засрамен от паническите нотки в гласа му.

И тогава, опитвайки се да се овладее, бързо добави:

— Достъпът до тази информация неминуемо ще остави следи и по-късно те могат да доведат до мен. А американците веднъж научат ли какво съм направил…

— Имате право на избор — изберете онова, от което се страхувате повече — нагло отвърна другият. — Американците или нас. Разумният човек би преценил и претеглил шансовете си най-грижливо.

Хайхлер изпъшка сломен и се сви. Какъв ти избор? Просто нямаше такъв, реално погледнато. Трябва да изпълни нареждането или да плати ужасната цена за по-ранните си престъпления и предателства. Раменете му увиснаха и той послушно кимна.

— Добре. Ще направя каквото мога.

— Изборът ви е правилен — сардонично коментира другият. — И помнете — имате два часа. И още: ние провали не толерираме.

Недалеч от Орвието, Италия

Професор Вулф Ренке разгледа последните разпечатки от текущото изследване, сетне постави една от тях в увеличителя и още по-внимателно се загледа в сложните структури на ДНК, търсейки особените характеристики на генетичния материал — редките единични полиморфизми на ядрото, нужни за създаването на поредния вариант на ХИДРА. Точно тогава звънна и лабораторният таймер — напомняше му, че е време да провери поредните отгледани култури. Имаше само няколко минути на разположение да завърши анализ, който по принцип отнемаше поне цял час.

Германският учен се смръщи, доста раздразнен от поредния пример на ненужен натиск и бързане. Постоянните, придружавани с прикрити заплахи, настоявания от Москва за ускоряване на продукцията му го принуждаваха да променя рационалното научно темпо на работа в лабораторията и да пришпорва висококвалифицирания си екип, че дори и прескъпата техника. Тези тъпаци не разбираха, че неговата работа прилича на изкуство — на практика всяка ХИДРА е миниатюрно произведение на изкуството, изискващо достатъчно време да бъде „отгледано“ — сътворено и изпипано с любов и точност. А Малкович и особено Виктор Дударев очакваха той да бълва все нови и нови смъртоносни щамове, сякаш ги прави на конвейер или пък лабораторията му е старомодна фабрика за масово производство на въоръжение от типа на високоексплозивни артилерийски снаряди.

В момента Ренке си мислеше, че е било далеч по-разумно да запази в тайна откритията си още известно време. В такъв случай, позволявайки си още десетина месеца спокойна работа, сега би разполагал с достатъчно запаси и цялото това бързане нямаше да се налага. Щеше да си е подготвил достатъчно варианти ХИДРА, готови за използване, та дори и с известни модификации. За голямо съжаление неговите работодатели бяха хора импулсивни и почти винаги гневни. И още по-лошо — онези в Москва бяха идейни пленници на отдавна овехтелите концепции за водене на война с многобройна армия, бронирани части и бомбардировачи. В краен резултат графикът за провеждането на ЖУКОВ се въртеше около времето, респективно възможностите на Русия да придвижва и разполага танкове и хора по пътищата, и още по-трудните и неточни изчисления колко време ще е нужно руските войски да постигнат тази и онази цел веднъж след откриване на огъня, а отделните им компоненти да координират действията си.

Ренке изпухтя презрително — нито Малкович, нито руският президент можеха правилно да оценят истинския смисъл, изяществото и дългосрочния ефект на оръжие като ХИДРА. Неговото творчество би могло да бъде употребено по далеч по-фини начини: да ужасява и изнудва евентуални противници, да ги плаши така, че те сами да изпълняват волята на Русия, без да има нужда от цялото това мащабно и непрактично насилие. Но не, в ХИДРА работодателите му виждаха само още един инструмент за убиване. Типични славянски боклуци, омерзително си рече Ренке. Те разбират приложението на сила единствено в най-бруталната й и очевидна форма.

Сви рамене за пореден път. Една грешка винаги води до втора. Една глупост предизвиква друга. Все една и съща история: навремето в Източна Германия, сетне и Съветския съюз, сетне и Ирак. Не можеш да очакваш от неопитни хора да мислят и действат целенасочено и ясно. Алчността и главно невежеството им пречат за взимането на рационални решения. За щастие самият той не притежава същите слабости.

— Професоре? — обади се един от асистентите и протегна към него телефонна слушалка. — На обезопасената линия ви търси сеньор Брант.

Ренке нетърпеливо смъкна шлема, хирургическата маска и ръкавиците. Захвърли ги в близкия кош и пое слушалката.

— Да? — почти изсъска белокосият учен. — Какво пак има, Ерих?

— Налага се да ви информирам за развитието на проблемите по сигурността в Берлин и тук — в Москва — кратко докладва Брант.

Ренке кимна. В този случай Брант бе оправдан да го прекъсва.

— Докладвай.

Изслуша внимателно фактологията, докато Брант попълваше празнотите в информацията му по последните събития. Новините от Берлин не бяха толкова лоши. Веднъж Ланге и неговите убийци да получат исканата информация, тогава успехът им е почти сигурен. Всъщност по-обезпокоителни бяха новините от Москва.

— Няма ги американците, а? Не можете да ги откриете дори и с помощта на целия руски апарат на сигурността? — попита той недоверчиво.

— За съжаление — отвърна Брант. — По искане на Иванов милицията проверява навсякъде, но тези проверки засега не дават резултати. Той смята, че Смит и Девайн са се укрили някъде в предградията на Москва или извън нея. А може вече и да са напуснали Русия.

— Ти лично какво смяташ?

— Струва ми се, че Иванов е просто прекален оптимист — отвърна Брант. — Девайн е може би аматьорка като разузнавач, обаче подполковник Смит е стопроцентово печен професионалист. Той няма да се откаже просто така от мисията си.

Ренке се замисли. Заключенията на бившия офицер от Щази изглеждаха точни.

— Е, и? Вие какво ще предприемете сега? — попита го той хладно.

— Не съм много сигурен… — вяло отвърна Брант.

Белокосият учен повдигна вежди, удивен и отново ядосан.

— Хайде, Ерих — сопна се той, — какво е това отпускане!? Смит и Девайн не са глупаци. Не се ли досещаш какво са открили досега в записките на Веденская?

— Хер професор, забравяте, че не съм учен като вас — със стиснати зъби отговори германецът. — Моите умения са в друга област.

— Имената, Улрих, имената! — натърти професорът. — От записките американците са научили имената на руснаците, които използвахме в първите експерименти за създаването на ХИДРА. И какъвто и да е Смит, той е още и лекар, а и учен, занимавал се е с медицинска изследователска дейност. Изправен пред непознато заболяване, един изследовател първо тръгва да търси причинителите. И какво тогава? Трябва да му сложиш капан. Организирай подходяща примка, той сам ще влезе в нея.