Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (41)

Глава четирийсета

21 февруари

Посолство на САЩ, Берлин

Болката скова Ранди Ръсел, сякаш агония пробяга по цялото й тяло. За няколко ужасяващи секунди тя бе толкова силна, че всичко наоколо й се стори нажежено. Стори й се, че я потапят във вряла вода, сетне почувства леден студ. Мъчителното усещане започна да отшумява бавно, тя си пое дъх през стиснатите зъби и си наложи да се отпусне. Е, сега болката наистина я отпускаше.

— Жегна ви мъничко, нали? — окуражително се обади посолският лекар, навеждайки се над порезната рана, на която току-що бе сложил няколко шева.

— Ако под „мъничко“ разбирате „адски“, значи отговорът е да — сухо отвърна Ранди. — Здравата ме заболя.

Лекарят се усмихна, сви рамене и се извърна да си прибере инструментите и лекарствата в голямата черна чанта. Намираха се в конферентната зала на третия етаж в посолската сграда.

— Вижте, госпожице Ръсел… — спокойно отвърна той след малко, — … ако зависеше от мен, този разговор щяхме да го водим в болнична манипулационна с всичко необходимо като за спешни случаи. По вас има рани, охлузвания и изгаряния, които трима здравеняци трудно биха издържали, а млада жена, да не говорим.

— Кои от раните могат да ми попречат на работата? — остро запита Ранди.

— Всъщност никои — призна неохотно лекарят. — Но ако се поспрете за миг на едно място и се огледате добре, ще се съгласите с мен, че сега ви е крайно необходимо да полежите на системи в някоя тиха, спокойна болница с най-добрите болкоуспокояващи и изобщо да дадете малко време и възможности на организма да си поеме въздух, дето се казва, и да се съвземе.

— Значи номерът е да продължавам да се движа — отсече Ранди и се усмихна дяволито. — Добре де, докторе, обещавам ви да се оправя. То и все на едно място да седиш също не е комфортно, нали?

Лекарят изсумтя под нос и поклати глава недоволно, всъщност признавайки поражението си. На тези млади хора не можеш помогна — те си мислят, че знаят всичко. Постави малко шишенце на масата пред нея и рече настоятелно.

— Поне ми обещайте, госпожице Ръсел, че ако болката надхвърли прага на търпимостта, макар че при вас той очевидно е висок, ще вземате по две от тези. Нали? Много са добри, ще ви помогнат, гарантирам.

Тя го изгледа с наведена встрани глава и запита:

— Ами страничните ефекти?

— Минимални са — засмя се лекарят. — Нищо няма да се случи, малко ще ви се доспи…

Сетне се замисли и преди да си тръгне, добави все така усмихнат:

— Е, и още нещо — предполагам, че ще се наложи да внимавате, ако имате работа с тежка техника, в това число и стрелба с автоматични оръжия, преследване на лошите и подпалване на скъпи сгради.

— Непременно ще запомня това — смръщи се Ранди.

Щом той излезе, тя грабна шишенцето и го запрати в най-близкото кошче за отпадъци. Сетне стана от стола и се опита да се разтъпче. Присви очи от болката и закуцука към масата в дъното на залата, където работеше Кърт Бенет, шефът на изпратения от Ленгли специален екип на управлението. Бенет се опитваше да проникне в обезопасената комуникационна мрежа на Вулф Ренке, използвайки комбинации от първия телефонен номер, който бе открил и изпратил в берлинското бюро нейният екип, подслушвайки разговорите в Кеслеровата вила — същия, регистриран в Швейцария, и други номера. Последните бяха взети от паметта на намерения от Ранди обгорен телефон в джоба на човека с тънките устни.

Ранди приближи и се наведе над рамото му. За неопитното й в това отношение око компютърният екран пред Бенет бе буквално задръстен с дълги поредици и групи сякаш избрани случайно цифри и други символи. Някои от тях бяха свързани с дебели линии, други — с пунктирани. Трети стояха изолирани.

— Как върви? — запита тя.

Анализаторът на ЦРУ вдигна лице към нея. Очите му бяха кървясали от постоянното напрягане, но иначе в тях, зад дебелите лещи в металните рамки, играеха весели искрици.

— Напредвам — обеща той. — Иначе този, който е правил мрежата, е наистина много добър. Забележително комплицирана схема с ужасно много номера и вградени капанчета, отклонения, затворени контури и задънени канали. И все пак малко по малко започвам да прониквам.

— И?

— Засега съм засякъл номера, регистрирани в различни страни — Швейцария, Русия, Германия и Италия. Като начало не е малко — отвърна й Бенет.

— А можем ли да ги свържем с Ренке? — запита Ранди.

— Засега не. Повечето от тях ми изглеждат неистински. С други думи, подозирам, че са подвеждащи — електронни еквиваленти на пощенски кутии, наети от някой си, който използва фалшиво име и фалшиви документи.

— Хайде стига, бе!

— Е, не всичко е загубено — успокои я Бенет и повдигна едната си вежда. — Да речем, че си намерила реална, истинска пощенска кутия. Какво ще направиш тогава?

— Ще пусна опашка на всеки, който се появи да взима писма. Ще започна също да следя изпращаната от нея навън поща.

— Е, точно така — ухили се експертът и разкри едрите си зъби. — Само че ние ще го направим електронно. Всички обаждания минават през определени номера и конфигурации, а ние ги проследяваме до следващия номер или позиция и така нататък.

— Колко време смяташ, че ще ти е нужно да заковеш истинските номера? — тихо запита Ранди. — Онези, които са вързани с нашия човек?

— Е, трудно е да се каже — въздъхна Бенет и сви рамене. — Може би още няколко часа. А може и още два дни. Зависи от трафика в цялата мрежа. Сега, след като сме пробили най-външната защита, колкото повече разговорят лошите в рамките на системата, толкова по-бързо ще напредваме и ние. Ще ни се увеличава информацията, нали разбираш?

— Е, добре, Кърт — рече Ранди. — Продължавай все така. Ужасно важно е да разберем къде се крие Ренке. И то възможно най-бързо.

В същия миг в залата с енергични крачки влезе служителка от екипа на ЦРУ и Ранди се извърна към нея.

— Какво има?

— В Ленгли са на мнение, че са разпознали убития от вас в дома на Кеслер — докладва жената. — Обгореният паспорт, който донесохте, е определено фалшив, но пък там са успели да възстановят остатъка от снимката и са я пуснали за сравнение в архивната документация. Имат попадение.

— Я покажи — живна Ранди и пристъпи към нея.

Служителката й подаде папка с надпис „Строго поверително“. В нея имаше сканиран образ на черно-бяла снимка на мъж със слабо лице, тънки устни и черна коса. Беше в източногерманска военна униформа, с пагони на капитан. Напрегна се, извиквайки мислено образа на облечения в черно човек в коридора, с когото води смъртен бой само преди няколко часа. Бавно чертите изплуваха в съзнанието й. Да, този на снимката е същият човек.

Очите й се плъзнаха надолу към текста на изпратеното съобщение.

— Герхард Ланге — прочете тя на глас. — Бивш капитан от източногерманското Министерство на държавната сигурност. След разпада на ГДР е бил задържан и разследван от правителствени органи в Бон във връзка с няколко политически убийства в Лайпциг, Дрезден и Източен Берлин. Скоро след това е бил освободен поради липса на доказателства. Няколко източници твърдят, че само месец по-късно е емигрирал в Сърбия. Според слухове от 1990 до 1994 г. е работил като консултант по въпроси на вътрешната сигурност към правителството на Милошевич, след което е емигрирал в Русия. В досието не разполагаме с повече данни за него.

— Я гледай ти — измърмори Ранди. — Излиза, че добрият чичо доктор Ренке предпочита да работи със сънародници. Колко ли още главорези от Щази са му подръка?

Кьолн

Бернхард Хайхлер седеше сковано зад бюрото си в централата на Федералната служба за защита на конституцията (ФСЗК). Бе забил очи в спешните доклади от Берлин — документи, които много лесно биха могли да го унищожат. Изпъшка високо на глас, сетне рязко млъкна, ужасен от мисълта, че някой може да го чуе. Докъде ли стига звукът в тази странно заглъхнала сграда?

Беше три часът след полунощ и помещенията във ФСЗК бяха почти празни. Тук-таме бе останал по някой дежурен от, общо взето, символичната нощна смяна на контраразузнавателната служба и административния й апарат. Продължителният му престой тук би могъл да предизвика въпросително повдигнати вежди и сардоничен коментар, особено от собствените му подчинени в секция V. Защото бе всеобщо известен като човек на навика и рутината, служител, който не обича да се натяга излишно. И сега, зърнат ли го тук посред нощ да бди ревностно дали има някакво развитие в разследването на вчерашното убийство на трима американски разузнавачи в Берлин, и веднага повечето млади колеги ще си кажат, че се натиска за ново повишение.

Обаче никой не би могъл да познае истинската причина за желанието му пръв да прочете строго секретните доклади на берлинската полиция. Пръв — преди всеки друг в германското контраразузнаване.

И ето го, чете ги отново и отново и просто не вярва на очите си. Полицейските експерти бяха успели да свържат използваните в убийството на агентите на ЦРУ оръжия с други, намерени малко по-късно — заедно с още три трупа — около и в опожарения дом на високопоставен офицер от ФКП. Хайхлер преглътна с мъка, потискайки издигащата се все по-често към гърлото му жлъчна течност. Направо ще го уморят онези… В каква дяволска конспирация се бе забъркал този път?

Телефонът му внезапно записука. Стори му се страховито високо в неестествената тишина на кабинета. Стреснат, Хайхлер грабна слушалката и я вдигна от вилката.

— Да, моля?

— Търсят ви от САЩ, хер Хайхлер — обади се операторът. — От името на хер Андрю Коутс, старши съветник на директора на Централното разузнавателно управление. Лично иска да говори с началника на секция V.

— Свържете ме — изграка Хайхлер с усилие на волята, а ръцете му се разтрепераха силно. — Ало, да?

— Бернхард, ти ли си? — обади се познат глас.

Коутс бе още и най-старшият офицер за свръзка между ЦРУ и объркващото количество всевъзможни германски външни и вътрешни разузнавателни организации. И по тази причина се срещаха често с Хайхлер, за да обменят информация.

— Боже мой, как се радвам, че все още си там! Късмет извадих. Виж, исках да те информирам във връзка с нашето разследване, значи най-актуалната новина е хубава. Един от нашите хора е оцелял в клането, имам предвид онази шибана засада. И не само това, ами сме напълно сигурни, че тя — въпросният служител е жена — е успяла да сложи ръка на важни материали, които ще ни отведат до поръчалите нападението мръсници…

Хайхлер слушаше, а сърцето му биеше лудо и той все повече се ужасяваше, докато колегата от ЦРУ ломотеше и фактически разбиваше и последните му надежди да се измъкне от капана, в който сам бе попаднал. Защото примката на държавната измяна и предателството вече се затягаше все повече и по-здраво около шията му. И въпреки всичко някак си съумя да издържи до края на разговора, без да запищи от раздиращото го отвътре напрежение. Сетне американецът затвори и Хайхлер остана неподвижен на място, втренчил невиждащи очи в пространството пред себе си.

Тогава, бавно и неохотно, с още по-силно треперещи ръце, Хайхлер отново вдигна телефонната слушалка. Ако американците заловят отговорните за избиването на хората им в Берлин лица, те със сигурност ще изровят и доказателства, които ще ги отведат направо във ФСЗК, а оттук — право и при него. И ето пак — пак нямаше никакъв избор. Абсолютно никакъв…