Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (22)

Глава двайсет и първа

19 февруари

Берлин

Само на осемнайсет километра южно от градския център, берлинското международно летище „Бранденбург“ бе все още обвито в ранни утринни мъгли, когато малък фирмен реактивен самолет кацна на писта 25-Р. Двата му двигателя мощно изреваха, докато машината плавно намаляваше скоростта, а летецът убиваше инерцията. Тя се плъзна грациозно сред дълга поредица от двойни червено-зелени светлини, разположени по ръбовете на бетонната настилка. Някъде на средата на пътя към ярко осветените сгради на терминалите реактивният самолет сви, отбивайки от главната писта, и на самоход потегли към товарното крило на огромен хангар за поддръжка на „Луфтханза“. Тук вече окончателно спря.

Черна лимузина беемве бе паркирана край блестящата от влагата черна бетонирана площадка.

От самолета слязоха четирима високи, стройни мъже в отлична физическа форма с тежки връхни палта и кожени шапки и бодро закрачиха към очакващата ги кола. Всеки от тях носеше лека пътна чанта. С хладни, сурови погледи те в движение оглеждаха околността, а очите им преценяваха отново и отново обстановката за потенциални изненади или евентуална заплаха.

От колата излезе пети мъж, беше доста по-нисък, натежал, пък и по-възрастен. Тръгна насреща им, кимна учтиво и подаде ръка на първия, който, изглежда, бе и водач на групата.

— Добре дошли в Германия, господине. Как е в Москва напоследък?

— Студено и мрачно — отвърна без желание Герхард Ланге. — Както и тук.

Изгледа посрещача и запита:

— Уредено ли е минаването през граничните и митническите власти?

— Всичко е уредено. Затруднения няма да има — увери го ниският.

— Отлично — кимна със задоволство стройният бивш офицер от Щази. — У вас ли е специалното оборудване, за което ставаше дума?

— В багажника е — отвърна посрещачът.

— Покажете ми го.

Мъжът поведе Ланге и тримата с него към задната част на автомобила и със замах отвори капака на багажника. Сетне със самодоволно изражение отстъпи, за да им даде възможност да огледат съдържанието на петте метални куфарчета, спретнато подредени в него.

Ланге се усмихна мрачно и започна да ги отваря. Първите четири съдържаха добре подбрано оръжие от елитни марки: автомати и пистолети „Хеклер & Кох“, пистолети „Валтер“, достатъчно патрони за всички единици, блокчета пластичен експлозив, детонатори и таймери. В петото имаше бронежилетки и други бронирани елементи за защита на тялото, комуникационна техника, черни маскировъчни костюми, щурмови елеци с нужната екипировка и зелени барети, каквито носят командосите от германските елитни антитерористични подразделения, наречени GSG-9. Екипът на Ланге практически бе вече снабден с нужното за всякаква възможна ситуация.

— Имате ли мишена? — попита посрещачът.

— Все още не — недоволно присви устни Ланге и смръщено затвори багажника. — Но очаквам поредните заповеди от Москва, и то в най-скоро време.

Казахстан

На север от река Деркул се издига верига ниски, голи хълмове. Тук-таме по билата се вижда някое и друго дърво или рядка горица, но повечето от полегатите склонове са без растителност, само на места има килими висока изсъхнала трева. Отвъд реката теренът е равен, простира се на юг и изток чак до хоризонта. Това е северозападната периферия на безбрежните степи, които обхващат по-голямата част от Казахстан.

Старши лейтенантът от спецназ Юрий Тимофеев лежеше добре прикрит сред високата мъртва трева току под билото на ниските възвишения. Убитите светло и тъмнокафеникави тонове на камуфлажното му облекло с качулка чудесно се сливаха с естествената цветова палитра, така че той бе практически невидим за всеки, който се намира на повече от двайсетина метра. Тимофеев оглеждаше околността с бинокъл, съсредоточавайки вниманието си главно върху шосето и жп линията, които минаваха успоредно на реката срещу него.

След минута той свали бинокъла и се извърна към мъжа до него.

— Запиши — време 07:00 часа. Виждам два десеттонни камиона, и двата цивилни, още и автобус, почти пълен. С тях се движи волга, предполагаемо официален автомобил. Всички се придвижват в източна посока към Уралск, приблизителна скорост осемдесет километра в час. Засега друго движение в западно направление няма.

Другарят му — старшина Пазин, послушно записваше данните в малко тефтерче, добавяйки ги към дългия списък на автомобилния и жп трафик, които следяха през последните четирийсет и осем часа.

— Записано, господин старши лейтенант — докладва старшината.

— Колко още ще висим на задниците си тука да описваме шибаните коли и локомотиви? — оплака се трети облечен в маскировъчен комбинезон мъж.

Беше също боец от спецназ частите, скрит на няколко метра от тях встрани.

В ръце държеше автомат АКСУ-74 с къса цев, скъсения вариант на стандартния руски калашник.

— Слушай, Ваня, ще висиш толкова, колкото аз кажа — сопна се Тимофеев, но бързо омекна и сви рамене. — Значи докато от щаба изпратят нови заповеди по ей тази машинка тук.

И потупа с длан портативната радиостанция с голям обхват, която лежеше в изсъхналата трева до него. И тримата бяха руски командоси — дългогодишни, обиграни ветерани от безкрайната война в Чечения и членове на специален разузнавателен дозор за далечно действие. Преди две нощи тайно прекосиха границата и установиха този наблюдателен пункт с цел да следят движението по две от главните пътни артерии с общ възел и единствената важна жп връзка по протежение на северозападната казахстанска граница. Имаха заповед да следят целия трафик по тези три комуникации, обръщайки специално внимание на придвижването на военни части или гранични войски и патрули. До този момент обаче почти не бяха забелязали военни подразделения. По-голямата част от малката и много зле въоръжена казахстанска армия бе разположена в крайната източна част на страната по границата й с Народна република Китай.

— И пак ти казвам, че си е чиста загуба на време — опъна се третият войник — сержант на име Белухов, все така раздразнителен и скучаещ.

— Може пък на Ванката да му се е дощяло пак да юрне муджахидините — подхвърли беззлобно ухиленият Пазин, въртейки очи при спомена за опасните чеченски партизани.

— Айде стига бе — сопна се Белухов, обаче потръпна само при споменаването им.

Последните им сражения в Чечения бяха един продължителен кошмар, наситен с внезапни, злокобни засади и постоянни жестоки сблъсъци и от двете страни. Да оцелееш там си бе истински късмет.

— Глей сега, просто не виждам смисъла на туй висене тук. Полза би имало, ако ще нападаме. А пък кому е нужно да окупира тая пустош, а? — изтърси той и размаха ръка в посока на безкрайните степи, простиращи се докъдето стига човешкият взор.

— Смисъл има — Казахстан си беше наш. Ей половината от тези, дето живеят тук, са етнически руснаци, хора като нас самите — тихо го поучи Тимофеев. — И още има — тук отдолу залежи колкото си щеш и каквото си поискаш. Нефт ли няма, газ ли, боксит, злато, хромова руда и уран, батко, уран. Все такива неща, дето на президента Дударев в сънищата и в мечтите му се мяркат…

В същия миг занемя, току до тях се чу конско пръхтене. И тримата спецназовци се извърнаха като ужилени, грабвайки оръжието. Зад тях, на билото, стоеше момче и удивено ги гледаше.

Беше на около дванайсет-тринайсет години, облечено в типичното дълго вълнено палто, широка и провиснала бяла риза, торбести панталони, затегнати с връв на кръста, както правят повечето казахстански пастири. В ръка държеше поводите на мършав и дребен степен кон, който въртеше глава и пасеше от изсъхналата трева. От седлото му висяха вързоп със спални постелки, навита лека палатка и торбичка с храна.

Тимофеев кимна на хората си, тримата скочиха на крак.

— Какво търсиш тук? — мрачно запита руснакът, а ръката му бавно, почти незабележимо, полази към кобура с пистолета. — Хайде, казвай?

— С баща ми проверяваме земята, подготвяме се за пролетта — отвърна момчето бързо, като гледаше уплашено и с широко отворени очи тримата бойци в камуфлажните дрехи. — Нали ще изкарваме добитъка от зимните кошари, та трябва да се види къде има паша и вода…

— Баща ти с тебе ли е? — запита отново Тимофеев.

— А, не е — гордо отвърна момчето. — Той отиде по на запад. Тук, по тези хълмове, задачата е моя…

— Добро момче си ти и добър син — отбеляза лейтенантът от Спецназ и ловко измъкна пистолета от кобура — макаров с поставен заглушител.

Дръпна затвора назад рязко, вкара патрон в цевта и дръпна спусъка. Ударено високо в гърдите, момчето залитна назад, отхвърлено от силата на куршума. Очите му се разшириха още повече от ужаса на случилото се, погледна шурналата по бялата му риза кръв и бавно рухна на колене.

Тимофеев стреля отново, този път в главата. Казашкото момче се прегъна и падна назад. Така и остана неподвижно сред високите стръкове на пожълтялата трева.

Сега конят изцвили уплашено. Обзето от паника, вероятно при миризмата на топлата, прясна кръв с металическа жилка, дребното жилаво животно се изправи на задните крака, зарита с предните във въздуха и се отскубна от ръката на мъртвото дете. Хукна по билото в галоп, превали го и просто изчезна от погледа на спецназовците. Сержантът на име Белухов изруга и спринтира към върха, а след секунда го последваха и двамата му другари.

Стигнал на хребета, вдигна калашника, притисна приклада към рамо и се прицели, хващайки в мерника летящото надолу по склона конче. Сетне прехвърли селектора на автоматичен огън и обра спусъка.

— Недей! — изрева Тимофеев, настигнал го в същия миг, и удари автоматната цев нагоре, преди Белухов да бе открил огън. — Нищо няма да спечелим, ако убиеш добичето, само шум ще се вдигне. Остави го да избяга. Колкото по-надалеч отиде, толкова по-добре за нас. Защото сетне, дойдат ли казахите да си търсят момчето, няма да знаят откъде да тръгнат.

Сержантът кимна нацупено, приемайки укора на командира.

— Залавяйте се с Пазин и копайте трап ей там — нареди Тимофеев, посочвайки с показалец към рядка група дървета на билото. — Докато заровите момчето, аз ще се свържа с щаба и ще докладвам, че променяме мястото. Отиваме на алтернативния пункт.

— Не е ли по-добре да хващаме обратния път през границата? — запита Белухов, учуден и вероятно уплашен. — Че тия — казахите, де — ще тръгнат да дирят момчето, нали?

— Ние изпълняваме заповеди, сержант — с леден тон му напомни Тимофеев и сви рамене. — Един убит повече или по-малко не може да ни променя мисията. В крайна сметка още колко невинни тепърва има да умират, знаеш ли? Такава е войната…