Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (47)

Глава четирийсет и шеста

Недалеч от Орвието

 

С мощно свистящи ротори черният хеликоптер се носеше ниско над стръмния горист терен, сетне навлезе в широката долина отвъд хълмовете. Върховете на огромните стари дървета се точеха като на кинолента отдолу, на метри под машината. Окъпана в бледата лунна светлина, тясната река Паля отдолу се виеше в южна посока, почти успоредно на широката автогара и жп линията. В пейзажа се редяха лозя, горички маслинови дървета с оголели, щръкнали клони, редици красиви, стройни кипариси. Черни квадратни сенки маркираха земеделски постройки и стари каменни домове във фермите. Встрани се мяркаха сякаш увиснали в небето светлини — това бяха кулите и кубетата на Орвието, разположен високо на вулканичното плато. Още светлини блещукаха в плитка котловина вдясно от града — там се намираше ЕЦПН.

— Целта се вижда — обади се единият от пилотите. — Две минути до подходяща за инфилтриране точка.

Голямата птица постепенно намаляваше скоростта и захождаше към определената за кацане зона. От време на време носът на хеликоптера се стрелкаше нагоре, когато пилотите рязко набираха височина, за да избягнат сблъсък с по-високите дървета, телефонните и електропроводните линии, които кръстосваха речната долина.

Джон Смит здраво стискаше висящата от тавана кожена дръжка. Стомахът му бе неспокоен, бунтуваше се.

— Шеметен полет, нали, подполковник? — закачи го един от екипажа, седнал отпред, и зъбите му светнаха в мигновена, хвърлена през рамо дружеска усмивка. — Друса повече от най-шибаното увеселително влакче, а?

Смит се насили също да се усмихне.

— Аз повече обичам количките за блъскане по лунапарковете — пошегува се той.

— Е, това вече със сигурност говори, че сте роден за армейски пехотинец, сър — засмя се същият човек и изнесе глава навън през люка, за да вижда по-добре летателния път. — С извинение, разбира се.

— Изглежда, наистина е така, сержант — засмя се този път от сърце Джон и шеговито увеси глава.

Седналата срещу него Фиона Девайн се усмихна съзаклятнически. Облегнал глава на високата седалка до нея, затворил очи, Олег Киров изглеждаше дълбоко заспал.

Машината намали скорост още повече, зави леко на запад, прекоси котловината северно от комплекса на ЕЦПН, но на достатъчно разстояние, че да не се набива на очи. Пилотът снижи още малко и пое курс над гориста ивица по диагонал на склона. Зад големия хеликоптер върхари и клони се разклащаха силно, разтваряйки се под мощната роторна вълна, сякаш могъщ великан крачи сред дърветата.

— Зоната за кацане пред нас — докладва щурманът. — Разстояние триста метра, скорост — шейсет километра в час.

Смит свали колана и се поизправи в седалката. С десния крак избута напред напъханата под нея мешка, за да е сигурен, че му е подръка, и се наведе над нея. Там бяха облеклото, оръжията и друго оборудване, предоставени от намиращите се в Авиано складове на командване специални операции. Когато вдигна очи, Фиона и Киров вече се подготвяха за кацането. Пробудилият се среброкос руснак приветливо му махна с ръка.

Ръководен от командите на наблюдателите си, пилотът поведе машината още малко напред, после бавно я приземи точно в средата на определената за кацане зона — широка поляна в гората. Отляво започваше масив, тъмна маса на фона на бледото, огряно от луната небе — земя и дървета, издигащи се постепенно нагоре и водещи в посоката на ЕЦПН. Колелата леко докоснаха тревистата земя, а в следващия миг двигателите намалиха обороти и бързо започнаха да заглъхват — от остър, оглушителен рев преминаха в силно свистене, а сетне изведнъж настъпи пълна тишина. Роторите направиха още няколко оборота и въртенето на перките им спря.

Екипажът имаше заповеди да изчака на място, докато Смит евентуално извика машината да го прибере заедно с другарите му. Обаче на шестимата офицери и сержанти от ВВС на борда на големия MH-53J бе изрично наредено да останат в него и да не участват в нищо друго. Веднъж стъпил на земята тук, импровизираният екип на Първи секретен отдел ставаше изцяло независим, но трябваше да действа сам и анонимно. Смит и другите двама отлично знаеха, че дори и влизането им в ЕЦПН да завърши катастрофално за тях, правителството на САЩ щеше да отрича, че има нещо общо с мисията им.

Сега Джон се раздвижи на седалката с огромно облекчение. Не че го беше толкова страх от рисковото летене на косъм от земята, но просто далеч повече предпочиташе сам да командва съдбата си. Наведе се и измъкна тежката торба, постави я пред краката си и погледна другите. Същото направиха Фиона и Киров. Сетне нарамили торбите, тримата слязоха по страничната опорна скоба и тръгнаха на изток. Прекосиха бързо поляната и потънаха в дълбоките сенки между дърветата.

Пътя водеше Джон, налагайки по-енергично темпо, поне докато се отдалечат на нужното разстояние от хеликоптера. Вървяха по склона нагоре сравнително бързо и скоро стигнаха друга поляна, този път доста по-малка. Намираше се почти под билото на масива, а в центъра й лежеше неголяма купчина грубо издялани камъни, почти целите покрити с мъх и зеленина. Не са ли те останките на древен олтар? — запита се Джон. Тази земя е стара, престара, тук са били водени множество отколешни битки с участието на умбрийци, етруски, римляни, готи, ломбардци и какви ли още не. Районът е осеян с останките на техни постройки и гробници, понякога ги откриват в съседство с нови градове и големи центрове, друг път — скрити вдън горите, потънали в растителност. Под лъчите на бледата луна сега това място излъчваше странна, неземна светлина.

— Ето тук — прошепна Смит на другите. — Тук ще се преоблечем, преди да тръгнем към центъра.

Тримата свалиха торбите, разкопчаха циповете и започнаха да вадят съдържанието им. Треперейки на студения нощен въздух, сваляха старите дрехи и обувки, за да облекат черни пуловери и джинси. С камуфлажен грим почерниха лицата и челата си, сложиха си удобни гъвкави обувки и кожени ръкавици за по-добра защита на краката и ръцете. Имаха и очила за нощно виждане, щяха да им бъдат нужни, след като луната залезе. В торбите се намираше и свръхмодерна професионална цифрова фототехника, леки тактически радиостанции, оборудване за лазерно наблюдение, резачки за метал и други инструменти.

— Няма бронежилетки, а? — запита Киров, изваждайки типичната командо жилетка — елек с множество джобове и отделения за нужното в близък бой.

Прокара ръцете през дупките, раздвижи широките си рамене, проверявайки размера. Остана доволен, нахлузи я и закопча ципа.

Смит поклати глава в знак на отрицание.

— Няма. Бронята е прекалено тежка и обемиста за онова, което ще трябва да направим. Пречи и затруднява движението. Защото ако изобщо е възможно, ще проникнем в центъра, за да разберем какво, по дяволите, става там. И, разбира се, да се измъкнем, без да ни забележат. Но ако трябва да се бяга, сам разбираш какво би станало.

— Разбирам — криво отвърна Киров. — Ами ако започнат да стрелят по нас? Тогава какво?

— Ще им бягаш на куршумите — посъветва го Джон с бърза усмивка и подаде на руснака деветмилиметров макаров с три резервни пълнителя.

За себе си взе пистолет зигзауер също с резервни пачки. И двамата преметнаха през рамо автомати „Хеклер и Кох“ MP5, а по джобовете на жилетката набутаха резервни трийсетпатронни пълнители. Фиона Девайн си избра лек глок с кобур и колан, който сръчно закопча върху пуловера.

— Браво, подполковник, виждам, че от Фред Клайн сте изискали истински арсенал — рече тя с тънка, дяволита усмивка. — А на Олег току-що казахте, че трябва да се вмъкнем и измъкнем в абсолютна тишина, без фойерверки.

— Точно така — кимна Смит и потупа пистолета, също поставен в кобур на колана. — Само че ми писна да бъдем все без оръжие. Този път открият ли огън срещу нас, поне ще имаме достатъчно бойна мощ да отвърнем, нали?

 

 

Около Европейския център за проучване на населението растяха множество стари, сред тях немалко полегнали от времето маслинови дървета и гъсти, древни лозя. Теренът в радиус на петдесетина метра от сградите обаче бе абсолютно разчистен, заобикаляше го висока метална решетеста ограда с опънати най-отгоре тънки, способни да режат като бръснач жици. Иначе лозята допираха почти до нея.

Тази нощ повечето модерни, построени от стомана и стъкло сгради на центъра тъмнееха. Единственото изключение бе обширната лаборатория в отделена от другите постройка. Щорите по прозорците й бяха плътно спуснати, но личеше, че вътре свети. А осветената с мощни тела площ около нея се следеше от поставени на плоския покрив множество подвижни камери. Нямаше начин човек да прескочи оградата и да се приближи до нея по абсолютно празното пространство, без да бъде забелязан при това ярко осветление.

На стотина метра от лабораторията в плитка канавка, току на края на старо лозе, лежеше облечена в черно от глава до пети стройна жена. Цялата бе покрита с камуфлажна мрежа с прикачени към нея клонки и листа и това бе отлично прикритие, включително и за отправените към сградата мощен нощен бинокъл с вградени електронни увеличители на образа и фотоапарат с телеобектив. Можем спокойно да кажем, че под сребристите лунни лъчи тя бе практически невидима за страничен наблюдател на повече от два-три метра разстояние. А щом луната се скри зад хоризонта, единственият начин жената да бъде забелязана бе някой да стъпи направо върху нея и камуфлажното й покривало.

Изведнъж облечената в черно трепна и замръзна неподвижна. Вниманието й привлече идващ от терена някъде зад нея шум — нещо леко изпращя, меко изпукаха сухи клонки, сетне пак настъпи тишина. Извъртя се безшумно, като правеше крайни усилия самата тя да избягва какъвто и да е звук. Опря бинокъла в обратния ръб на канавката и започна внимателно да оглежда лозето. Задържа дъх, изчаквайки повторен шум или нечие движение.

Ето. След малко една от сенките промени формата си, постепенно се превърна в приклекнал до редица сухи, сиви лозови стъбла мъж. След няколко секунди се появи друг мъж, притича, приклекна до първия. А сетне и трета фигура… Тази определено бе женска. Насочи бинокъла — първо в лицето на единия, сетне и в това на другия. Едната й вежда се изви високо в дъга на крайно изумление. Направо да не повярваш на очите си!

— Я, гледай, я гледай кой ни е дошъл на гости — прошепна Ранди Ръсел сама на себе си.

Като въздъхна дълбоко, тя остави бинокъла на земята и бавно, много внимателно се изправи, излизайки от маскировката на прикритието. Ръцете държеше леко встрани, отделени от тялото, с обърнати напред длани. Стреснати от внезапната й поява, и тримата се извъртяха в нейна посока, приклекнали, с насочени оръжия. Това стана с удивителна бързина.

— Моля, Джон, опитайте се с твоите хора да не ме гръмнете — рече тя тихо. — Както гледам, тук едва ли имаш достатъчно приятели…

Направо зашеметен от невероятната среща, Смит свали пръста от спусъка и прошепна:

— Ранди! Какво, по дяволите, правиш тук?

Стройната жена пристъпи напред към новодошлите, излизайки от сянката. Приклекна срещу тях и ги огледа с интерес и удивление, а по устните й заигра лека усмивка. Другите трима също гледаха с любопитство гладкото й красиво лице.

— Но аз бях тук първа, затова може би е по-редно аз да задавам този въпрос, а не ти, нали?

Почти противно на волята си, Джон се усмихна. Права беше старата му позната. Сви рамене и каза:

— Така да бъде.

Напрегна си мозъка, за да измисли някаква по-достоверно звучаща история, каквато Ранди би могла да преглътне. Тя бе сестра на покойната му годеница, освен това и близък приятел, с когото и други пъти бяха попадали в критични ситуации. При това неведнъж му бе спасявала живота. Но за беля работеше в ЦРУ, следователно нямаше право да й разкрива съществуването на Първи секретен отдел — институция, пряко подчинена на президента и пазена в абсолютна тайна. И ето, сега пак се налагаше да измисли нещо по-изобретателно, за да избегне неудобните въпроси. Не че не се бе случвало и в други подобни ситуации.

— Виж, Ранди, високопоставени хора от Пентагона са ми поставили задачата да разкрия причинителите на загадъчно заболяване — рече Джон след малко. — Говоря за същото, което е причина за смъртта на разузнавателни анализатори — наши и на съюзниците — и на редица ключови лидери в бившите съветски републики. Убедени сме, че то е биологично оръжие, създадено от човешка ръка и действащо на принципа на генетично насочване.

— Че защо пък точно на теб? — веднага запита Ранди.

— Защото към мен за пръв път се обърна руски учен, мой колега и стар познат, и това стана на научна конференция в Прага — обясни Смит и набързо резюмира случилото се, твърденията на Валентин Петренко и смъртоносното нападение на моста, което бе имало за цел да му запуши устата завинаги. — Аз, разбира се, незабавно предадох това във Вашингтон и оттам ме изпратиха в Москва да проверя твърденията. Естествено на базата на факта, че имам множество връзки, нужните знания и опит да анализирам фактите.

Ранди кимна неохотно.

— Звучиш почти убедително, Джон — рече тя с усмивка и скептично изгледа Киров, когото познаваше отдавна, още от работата си като агент на управлението в Москва. — Предполагам, че в тази връзка сте се срещнали с генерал-майор Киров от руската Федерална служба за сигурност, нали така?

Едрият среброкос мъжага се усмихна също и поклати глава.

— Сега съм просто Олег Киров, госпожице Ръсел. Пенсионер, знаете.

— Аха, вярно. Обзалагам се, че е така — изпуфтя Ранди и махна с ръка към автомата на гърба му. — Я ми кажете колко пенсионери бродят въоръжени до зъби нощем по италианските гори и лозя, а?

— Олег работи с мен — обясни Смит. — Като частен консултант.

— Отлично. А тази личност коя е? — нарочно натърти на думата Ранди и кимна към Фиона Девайн. — Секретарка ти е, нали?

Джон примигна, забелязвайки, че Фиона потрепна гневно.

— Госпожица Девайн е журналистка на свободна практика в Москва — бързо отвърна той. — Когато пристигнах там, тя вече разследваше първите случаи.

— Журналистка, а? — попита Ранди иронично и поклати глава. — Чакай да се разберем, Джон — ти си повел репортерка на тайна мисия, така ли? Не мислиш ли, че прекали с разтягането на локумите? Пентагони, журналистки, ФСС и прочее небивалици…

— Тук не съм точно в ролята на журналистка — студено се намеси Фиона, проговаряйки за пръв път, и ирландският й акцент този път бе доста силно подчертан. — Поне вече не.

— В смисъл? — настоя Ранди.

Смит бързо започна да обяснява различните опити на Ерих Брант да ги отвлече и убие по заповедите на работодателя си Константин Малкович. Завърши с информацията относно заповедите на Кремъл те на всяка цена да бъдат намерени и ликвидирани.

— При дадените обстоятелства и двамата с Олег решихме, че е по-добре тя да остане с нас — завърши той неубедително, отлично съзнавайки колко кухо и нереално звучат думите му.

За миг настъпи тишина, Ранди преценяваше нещо, замислена. След малко вдигна ръце във въздуха и доста сурово изгледа Смит право в очите.

— Ама ти наистина ли очакваш да преглътна цялата тази измислица, а, Джон?

— Колкото и да звучи по този начин, давам ти дума, че е истина — рече той упорито, доволен, че мракът прикрива лицето му.

В крайна сметка говореше неща, които наистина се бяха случили. Какво толкова, всичко това е част от истината, рече си той, за да заглуши угризенията спрямо Ранди.

— Значи вие тримата просто се изнесохте от Москва, ей така — току под носовете на половината милиция и самата ФСС? — сардонично запита Ранди.

— Имам много приятели, особено в транспорта — тихо рече Киров.

— Аха, вярно — сухо рече служителката на ЦРУ и отново огледа тримата, като очите й вещо се спираха най-вече на въоръжението им. — И тези ваши приятели… в транспорта… сигурно имат определен вкус към най-модерното и най-търсено оръжие, а?

Смит се ухили изкуствено.

— Виж, Ранди, не е точно така. Това е моя работа. Помниш, че имам приятели във ВВС…

— Естествено — въздъхна Ранди, решавайки да се признае за победена, тоест надхитрена, поне временно. — Виж, Джон, добре. Предавам се. Вие тримата сте просто чистите идеалисти, невъзпети, случайни герои от детските филми. Същите, каквито твърдите, че сте.

— Значи тогава е ваш ред да кажете вие какво правите тук в мрака, госпожице Ръсел — хладно подхвърли Фиона Девайн.

За миг Ранди настръхна страхотно. Сетне, за всеобща изненада, се усмихна и сви рамене.

— За бога, госпожице Девайн, какво само безочие, а? Вижте, съвсем проста работа — вие търсите източника на това генетично насочващо се биологическо оръжие, аз пък съм по следите на човека, който безсъмнено го е създал.

— Вулф Ренке, а? — тихо подхвърли Джон.

— Точно така, този същият — потвърди Ранди и се замисли.

В съзнанието й като на филмови кадри се занизаха дългите кървави перипетии на събитията, отвели я в Багдад, сетне в Берлин и накрая тук, в Орвието.

— На доста неща попаднах по време на служебни операции. Накрая се наложи да налучквам — продължи тя, този път на глас. — Телефонната мрежа, която проследихме електронно, се разпадна току под носовете ни, преди техническите специалисти на управлението да успеят да засекат географското място с по-голяма прецизност. Сетне се захванах да проучвам по мои си пътища и реших, че институцията в Умбрия е може би най-подходящо място за бърлога на Ренке. В района има и няколко медицински научноизследователски центрове, обаче ЕЦПН изглеждаше най-вероятният. Много пари са се излели в него, множество учени от цяла Европа са тук, работят в екип, в лабораторията му има и невероятно модерна и още по-скъпа техника — най-доброто, което би пожелало черното сърце на един масов убиец като Ренке.

— А ти се качи на самолета и точно на същото място, а? — на свой ред се усмихна Джон.

— Първо в Рим, оттам с кола — поправи го тя. — Тук лежа и наблюдавам още от ранна утрин.

Смит усети нотките на напрежение в гласа й. Още в началото му се бе сторило, че нещо не е съвсем наред около цялата работа.

— Продължаваш да говориш в първо лице единствено число, Ранди — тихо отбеляза той. — Къде са останалите от екипа ти?

— Няма екип — отвърна тя мрачно. — Сама съм. И никой в Ленгли или другаде не знае къде съм в момента. Поне така се надявам.

Сега Смит на свой ред се изненада, това бе абсолютно необичайно.

— Работиш извън агентурната мрежа? Без екип, без подкрепа от управлението? Какво става, Ранди, и защо?

Ранди присви уста, направи гримаса.

— Положението е доста сложно… Добре, ще ти кажа… защото Ренке или може би онова копеле Малкович, дето го спомена, имат къртица някъде на високо място. Някой, който им съобщава всичко, което лично аз досега съм научила — избълва тя наведнъж и устните й се разтегнаха в тънка, сърдита линия. — Играх по правилата и това само дотук струва живота на трима чудесни младежи от нашите. Затова не поемам повече рискове.

Смит, Киров и Фиона я слушаха и кимаха — отлично разбираха и логиката й на разсъждение, и гнева й. Предателство някъде в собствената ти организация е винаги върховен кошмар за всеки разузнавач.

— Вижте, госпожице Ръсел, хайде да обединим сили — намеси се Киров тихичко. — Признавам, че не е много в рамките на общоприетото, но пък сме изправени пред доста опасни противници и доколкото разбирам, и времето ни притиска. Затова предложението ми за съвместна работа е просто в границите на здравия разум. Нямаме право да губим повече време, спорейки помежду си.

Джон и Фиона кимнаха в знак на съгласие.

Ранди ги изгледа продължително, всеки поред. Мина дълга, болезнена минута. Сетне кимна бавно.

— Добре, съгласна съм, сключваме съюз — рече тя и устните й се извиха в крива усмивка. — В края на краищата този не е първият случай, когато заедно с Джон сме се натъквали един на друг в полева операция.

— Точно така, не е за пръв път — тихо потвърди Смит.

— Може би пък съдбата така иска — да сте заедно — подхвърли Фиона и в гласа й за секунда прозвуча немирна нотка.

Ранди изпухтя многозначително.

— Аха, сигурно. Джон и аз сме нещо като динамичен дует, все по-чести дежурни партньори в шпионския бизнес.

Смит мъдро реши да си премълчи. Това бе един от онези особени мигове, когато всяка неточна приказка може да ти донесе само главоболия. А може би и нещо по-лошо, рече си той, като гледаше опънатото изражение на лицето на Ранди.

В следващата секунда тя стана извънредно делова.

— Е, хайде, стига сме се мотали. По-добре елате и вижте срещу какво сме тръгнали. Защото повярвайте ми, каквото и да ви се върти в геройските глави, изобщо няма да е лесно, ама хич…