Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (48)

Глава четирийсет и седма

Команден бункер,

Главен щаб, извън Москва

 

Една цяла стена в построения дълбоко под земята бетонен команден център бе заета от огромна електронна карта на Русия заедно със съседите й. Разпръснати на различни места, по нея святкаха разноцветни символи, показващи сегашното местоположение и боеготовност на главните военни съединения, определени за участие в операция ЖУКОВ. В залата имаше няколко различни командни пунктове в зависимост от родовете войски с разнообразна апаратура, електроника и дисплеи. Всички те бяха съоръжени с комуникационни средства най-последно поколение и дума на техниката, за да могат щабните офицери да поддържат постоянен контакт със съответните командири на подразделенията по места.

Руският президент Виктор Дударев стоеше прав в задната част на голямото помещение и наблюдаваше работата на групата генерали, полковници и майори, които умело и без да бързат, осъществяваха отделните елементи на отдавнашните му планове, превръщайки ги в реалност. Повечето символи светеха в зелено, цветът означаваше напреднала степен на готовност. Само два бяха все още жълти — те маркираха двете дивизии, тайно изпратени в скованите от снегове Кавказки планини. След малко единият също позеленя.

— Генерал-полковник Севалкин доложи, че командването му е заело нужната позиция — докладва тихо президентският военен съветник майор Пьотр Кириченко. — В момента всички пехотни части в рамките на ЖУКОВ са заели окончателните си биваци преди началото на операцията. До дванайсет часа старшите командващи ще започнат да инструктират полковите и батальонните командири.

Дударев кимна със задоволство. Негово беше решението да задържи оперативните брифинги до последния възможен момент. Целта бе да се предотврати евентуално изтичане на информация, което би могло да застраши успешното провеждане на ЖУКОВ. Президентът се извърна към Кириченко.

— Има ли признаци за раздвижване сред нашите мишени?

По-младият мъж поклати глава отрицателно.

— Не, господин президент. Разузнаването докладва, че украинската и останалите армии се намират по мирновременните си гарнизони и няма абсолютно никакви симптоми за вдигане по тревога или обявяване на по-висока степен на бойна готовност.

— Ами американците и НАТО?

Кириченко смръщи вежди леко.

— Получаваме откъслечни сигнали, че ескадрилите в американските бази на ВВС в Германия, Италия и Обединеното кралство са може би приведени в състояние на повишена бойна готовност, но няма индикации за придвижването им към нашите граници.

Дударев се извърна към едрия сивокос мъж, застанал зад него, и повдигайки вежди, запита:

— Ти какво ще кажеш, Алексей?

— До този момент на американците им е отказвано разрешение да придвижат ескадрилите си на изток — потвърди основната информация Иванов. — Европейските правителства не желаят неприятности и подобно на щрауса предпочитат да си държат главите заровени в пясъка. Всички те изчакват да видят дали Кастила ще извади някакви убедителни доказателства за нашите намерения.

— Това обаче ще стане доста трудно, когато той се намери в тежко състояние в интензивното отделение на някоя елитна болница — откликна руският президент със студена усмивка. — Междувременно нека се надяваме, че през предстоящите двайсет и четири часа европейците ще предпочетат да останат на сегашната си разумна позиция. А по времето когато започнат да се усещат за промяната в баланса на силите в световен мащаб, вече ще бъде късно за каквито и да е сериозни реакции.

 

 

Близо до Орвието

 

— Виждаш проблема, Джон, нали? — измърмори Ранди.

Двамата лежаха един до друг в същата плитка канавка, завити с камуфлажната мрежа, и гледаха към осветената сграда на лабораторията на Вулф Ренке в рамките на комплекса ЕЦПН.

Смит бавно свали взетия от Ранди мощен бинокъл и й го подаде обратно с кратко, загрижено кимване.

— Виждам, да. Проклетото място е оборудвано като истинска крепост.

— Точна дума използваш — съгласи се Ранди и започна да изброява на пръсти стоящите пред тях пречки. — Светлини ли не щеш, камери ли не щеш, при това с дистанционно управление, трудна за преодоляване ограда, сензори движение, бронирани прозорци, солидна стоманена врата, ключалките й като на банково хранилище. А вътре вероятно има и поне една дузина тежковъоръжени охранители в постоянна готовност.

— Май е време да проведем истински военен съвет — кимна отново Джон, сега още по-мрачно и отпреди.

Двамата с Ранди се измъкнаха от канавката предпазливо и се промъкнаха назад към лозето, където в плитка долчинка — прикрита от камерите и светлините върху лабораторията — Фиона и Киров си бяха устроили временен лагер. Почти допрели глави, те внимателно разглеждаха няколкото десетки разузнавателни снимки, които Ранди бе направила през дългото си следобедно и вечерно наблюдение.

Киров вдигна очи от фотоапарата на Ранди, когато те се зададоха.

— Явно сме дошли точно където трябва — отбеляза руснакът и добави: — Виж сам.

Джон пое апарата и започна да изучава заснетото с телеобектив. Първите няколко цветни образа показваха два черни автомобила, пристигащи пред сградата на лабораторията. На следващата поредица се виждаше група мъже, които излизаха от тях и тръгваха към вратата на лабораторията. Киров му направи знак да увеличи образа на лицата.

Смит тихо подсвирна, когато разпозна лицата на Ерих Брант и Константин Малкович. Студените очи на бившия офицер от Щази гледаха сякаш право в неговите и косите му направо настръхнаха. Джон стисна зъби толкова силно, та чак изскърцаха. Беше казал по време на мъченията, че ще убие този арогантен копелдак. И възнамеряваше да спази обещанието. Отмести поглед от екранчето и се опита да овладее гнева. Сега не беше време за емоции и отмъстителни закани, а за хладнокръвни разсъждения и преценки.

— Брант и Малкович все още вътре ли са? — попита той.

— Вътре — отвърна му Фиона изключително спокойно. — Госпожица Ръсел е направила толкова изчерпателна серия от снимки.

— Това поне е добра новина — рече Смит и се снижи още повече, а другите се насъбраха, приклекнали около него. — Лошата новина обаче е, че първият ни план за светкавично влизане и оглеждане на инсталацията изобщо отпада. Тук мерките за сигурност са такива, че ще ни засекат още при първите крачки към оградата.

Киров се размърда и предложи:

— Тъй като знаем коя е лабораторията на Ренке, да ударим незабавно, без да се тревожим повече за прикрития и тишина. Противниците са ни направили голяма услуга — да се съберат до един на едно и също място — рече той спокойно. — Не бива да се отказваме от това голямо предимство, напротив — веднага да се възползваме от грешката им.

— И на мен ми се иска да им сритам вратата с все сила — съгласи се Смит и се усмихна заканително. — Това обаче може да стане само ако разполагаме с цял взвод морска пехота с нужната екипировка и два танка за подкрепа. „Ейбрамс“ Б1А1 биха свършили прекрасна работа. Но дори и в такъв случай пак сами бихме си напъхали главите в месомелачката.

— Така ли смяташ? — повдигна вежди руснакът. — В истинска крепост са се затворили, а?

— Ами да — кимна му Джон.

— В Авиано има доста Ф-16 — хладно рече Ранди. — Ще долетят до тук за нула време. Най-много за половин час.

— Ти какво — въздушен бомбен удар ли предлагаш? — запита я Смит.

— Защо пък не? — погледна го тя и в очите й светнаха зли огънчета. — Една бомба с лазерно насочване ще свърши прекрасна работа и ще ни реши всичките проблеми.

Джон я разбираше. Ужасното генетично оръжие, създадено и насочвано най-вече от хората, които в момента бяха в сградата — Ренке, Малкович и Брант, — бе отговорно досега за жестоката смърт на десетки хора в цял свят. И наистина бе невероятно изкушаващо да си помисли човек подобно нещо — една масивна експлозия унищожава всичко и поставя нещата по местата им. Обаче срещу подобен въздушен удар имаше достатъчно много аргументи — и практически, и политически.

Джон въздъхна и поклати глава.

— Първо ни трябват доказателствата, които са вътре в сградата. Второ, президентът никога няма да разреши подобно нещо, Ранди. Помисли си само — американски Ф-16 нанасят бомбен удар някъде си кажи-речи по средата на Италия. А подобно решение може да вземе само президентът, отлично знаеш това. Официално погледнато, този център тук е законно създадена и работеща научна институция. Има и прекалено голяма опасност от нанасяне на странични, допълнителни щети, включително стопански и екологични — това е земеделски, винарски район. Помисли за миг как ще реагира Европейският съюз, когато пуснем бомби на приятелска територия. При това без разрешение, дори без консултация — завърши Смит и смръщи лице. — И без това съюзническите ни връзки са толкова крехки, че…

Намеси се Фиона, заговори с тих глас:

— Вижте, има и друг изключително важен аспект, да не казвам, че той е може би най-деликатният — един бомбен удар ще унищожи доказателствата, от които се нуждаем, както каза подполковник Смит. А именно, че руснаците са замесени в създаването и употребата на това ново биологическо оръжие. Няма да ни свърши работа и смъртта на онези вътре или поне на част от тях. Те мъртви не са ни нужни. Трябват ни живи, за да потвърдят пред съда обвиненията ни срещу Кремъл.

Киров закима веднага.

— Права е Фиона. Каквото и да правим, жив ни е нужен най-малкото един от тези мъже. Най-вече Ренке или Малкович.

— Браво бе! — рече Ранди и ядосано заклати глава, сетне се извърна към Смит. — Ставаме все по-умни и по-умни, нали? Добре де, Джон, нали се фукаше, че Пентагонът те бил изпратил, а? Защо тогава не си поискаш подразделение командоси? На секундата да дойдат, така го разбирам аз. Или от „Делта Форс“ или от тюлените, нали!

Кимна с глава към лабораторията отвъд оградата и добави:

— Те точно за такава работа са обучавани. Да сритат нечия врата, нали?

— Повярвай ми, и на мен ми се иска да можеше да стане по този начин — тихо възрази Джон. — Обаче в работна близост няма такива екипи, нито от „Делта“, нито от тюлените. Те са или в САЩ за преоборудване и почивка, или в Ирак и Афганистан.

Сетне устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Опасявам се, че в момента имаш на разположение единствения наличен екип за специални операции… ето ни тук — четиримата заедно с теб.

— Ами италианците — изведнъж се намеси Фиона и кимна настрани. — Все пак това си е тяхната страна. Те нямат ли специализирани полицейски или армейски подразделения, способни да ударят лабораторията?

Смит се замисли върху думите й. Италианците наистина разполагат с две високоуважавани антитерористични институции. Тук е тяхна територия, имат пълна юрисдикция. Защо да не поиска от Клайн да уведоми президента и да прехвърлят отговорността на правителството в Рим? Обаче пък докъде би било готово да стигне италианското правителство, преди да получи по въпроса нещо по-стабилно от мъглява информация и косвени улики?

Сетне изведнъж му хрумна още нещо, доста по-неприятно, и той огледа лицата на другарите си.

— Вижте, вече знаем от Ранди, че някой информира Малкович за всичко — някой, който е на високо място в Германия, а може би дори и в Ленгли. Нека си представим и още по-неприятна в момента за нас перспектива — че Малкович има друга къртица, този път в италианските разузнавателни служби, а?

— Напълно е възможно — изръмжа Киров. — Този финансист демонстрира невероятни, почти неограничени способности да корумпира хората около себе си. И по-надалеч — в Русия, Германия и сигурно още в много други страни. Доста се съмнявам дали се е оставил без наемнически уши и очи и тук, в Италия.

— Това си е в реда на чистата спекулация, Олег — смръщи вежди Фиона.

— Ами да, вярно е — съгласи се с нея Смит. — Обаче дори и Малкович да няма таен източник в Рим, пак ще са нужни доста сложни дипломатически маневри, за да се навият италианците да участват в нашата операция…

— За която времето ни вече почти изтече, докато си говорим общи приказки! — го прекъсна Киров с яден глас.

Другите го изгледаха изненадани — защо се пали така този уравновесен човек? Но пък иначе беше абсолютно прав.

— Вие какво си мислите? Неприятелят не се досеща, че тукашното му прикритие е издънено и е на път съвсем да се разпадне, така ли? — продължи Киров разпалено и зъбите му се бялнаха в тъмата. — Помислете, приятели, помислете. Иначе защо човек от ранга на Малкович ще идва чак дотук, особено когато събитията в Русия стремително се движат към война срещу съседите?

— Ренке и приятелите му се готвят да изчезнат за пореден път — отвърна му Смит.

— Само че имат ли такава реална възможност? — запита Ранди с мрачно любопитство.

— Защо не? — отвърна Смит и потри брада, продължавайки да мисли на глас. — Ренке лесно ще прехвърли лабораторията си на друго място. Какво му е нужно? Сбирката му от ДНК проби, която сигурно пази като очите си, специализираната техника и апаратура плюс няколко добре обучени асистенти и техници. И по-голямата част от специализираната техника вероятно ще се събере в малък камион или в един-два пикапа.

— Значи нещата се опростяват — хладно заяви Ранди. — Изчакваме да излязат и тогава ги пипваме.

— Я по-внимателно погледнете собствените си снимки, госпожице Ръсел — обади се Киров. — Да виждате камиони или пикапи пред лабораторията?

— Не, вярно че няма — съгласи се тя неохотно.

— Обаче виждате дълга ивица бетониран участък, нали?

Джон се ядоса сам на себе си. Защо не се бе досетил предварително? Ами да, това бе писта, макар и не много голяма.

— По дяволите! — възкликна той на глас. — Малкович и Ренке ще натоварят нужното на самолет и ще излетят с него.

— Аха — кимна Киров и тъжно наведе широките си рамене. — По-вероятно с хеликоптер, който ще ги отведе до самолет в Рим или Флоренция или на някое от няколкото съседни летища. Родната за Малкович Сърбия не е много далеч от Италия, горе-долу час летателно време над Адриатическо море. На удобни места в това отношение са и Либия, и Сирия. Още и няколко подобни нечистоплътни режима, които най-охотно ще се съгласят да дадат убежище на богаташ от ранга на Малкович.

Намръщен, Смит се опитваше да обобщи ситуацията.

— Което означава, че мотаем ли се за по-дълго тук, Ренке отново ще изчезне. И то заедно с всичко необходимо за нов старт на ръководения от Малкович бизнес с генетични оръжия…

— Почакай малко — прекъсна го Ранди, като с върховно усилие се сдържаше да не избухне. — Вътре не можем да влезем, да бомбардираме също не може. И да ги изчакваме да излязат също не става. Ако обичаш да ми кажеш тогава какви други опции са ни останали?

Смит скръцна със зъби, не по-малко вбесен от собствената си безпомощност.

— Виж, наистина не зная… — тъжно поклати глава той. — Обаче сме повече от длъжни да намерим начин да спрем тези хора. И играта им най-вече… например този път да ги принудим те да реагират на наш ход…

Неспособен повече да стои на едно място, Смит скочи и започна да се разхожда в малката долчинка като затворен в клетка див звяр. Няма начин да не измислят нещо! Все ще има някакъв резервен вариант, някакъв нов аспект… Трябваше някак си да изиграят Малкович и марионетките му, да ги прилъжат да се покажат извън тази укрепена като крепост лаборатория, преди да е станало съвсем късно.

Изведнъж Джон спря на място и застина неподвижен. В съзнанието му блесна една идея — отначало доста смътно, но после бързо се оформи и малко по малко започна да придобива и плът. Може би Ранди вече им бе дала началния идеен тласък? В очите му заиграха пламъчета на ведър оптимизъм. Извърна се с нова енергия към Киров и отсече:

— Дай си телефона, Олег! Давай, давай го бързо!

Руснакът кимна с готовност и му подхвърли последния от обезопасените телефони на Първи отдел.

— Само че го използвай разумно, защото друг няма — предупреди той.

Смит се ухили дръзко.

— Точно сега нямам никакво намерение да постъпвам разумно — рече той и се отдалечи от групата, набирайки кода на Клайн.

Шефът му внимателно слушаше обобщената информация за ситуацията, в която се намираше екипът.

— Много неприятна дилема, подполковник — рече той тихо, когато Смит завърши доклада. — Имаш ли план?

— Имам — отвърна Джон. — Само че за да успее, Вашингтон трябва да помогне и да завърти някои по-сложни механизми. А това да стане възможно най-бързо.

— Кажи какво точно искаш от мен? — запита Клайн.

Смит изложи молбата си.

Отсреща настъпи продължителна тишина. Накрая Клайн заговори, а в гласа му звучеше тревога:

— Прекалено много искаш, Джон — принуждаваш ме да играя на ръба на позволеното и фаталния риск.

— Да, зная.

Клайн въздъхна.

— И президентът, и аз може би ще успеем да запазим в тайна съществуването на Първи секретен отдел… що се касае до тези, с които ще трябва да действаме във Вашингтон, но съм загрижен за офицера от ЦРУ Ръсел. Тя има огромен професионален опит и досега е разбрала много повече за дейността и достъпа ни до разни неща, отколкото е разумно. А онова, което ти предлагаш, ще й даде възможност да научи още много неща и в крайна сметка да разбере за нашата организация.

— Тя и без това отдавна подозира, че такава има, Фред.

— Виж, подполковник, голяма е разликата между подозиране и сигурност — рече Клайн кисело. — И при всички случаи предпочитам тя да си остане с подозренията.

Смит сви рамене.

— Е, всъщност какъв избор ни остава тогава?

— Никакъв — призна след кратка пауза шефът на Първи отдел. — Е, добре, Джон. Изчакайте така, не правете нищо. Ще ти се обадя веднага, когато сме готови да направим каквото искаш оттук.

— Ще чакам — обеща Смит с надежда.

Линията прекъсна.

 

 

22 февруари

Разузнавателни служби САЩ-Германия —

секретна видеовръзка

 

Големи телевизионни монитори светнаха едновременно във Вашингтон, окръг Колумбия — Ленгли, в Берлин, Бон и Кьолн, свързвайки няколко групи мъже и жени от елитните разузнавателни служби на своите две страни, насядали около конферентни маси или бюра. Деляха ги хиляди мили и немалка разлика в часовите зони. Хората в Германия изглеждаха уморени и неспокойни. При тях минаваше полунощ и току-що ги бяха извикали в службите им по спешност за извънреден, строго секретен брифинг с новия директор на Националното разузнаване на САЩ Уилям Уекслър.

Самият Уекслър изглеждаше спокоен и съсредоточен. И ако можеше да се съди по външността му и телесното излъчване, беше изпълнен със самочувствие и вяра в онова, което имаше да казва. Заговори, вперил очи право в камерата, поддържайки илюзията, че гледа в очите абсолютно всеки участник в тайното заседание.

Имаше обаче един факт, който не знаеше никой от присъстващите на сателитното видеозаседание. А именно, че в него с помощта на дискретна връзка — канал към Белия дом — участват още двама души: президентът Кастила и Фред Клайн. И двамата бяха цинично убедени, че очевидното самообладание и лекота, с която говореше Уекслър, се дължат на дългогодишния опит на бившия сенатор да държи речи по телевизията, в които или не вярваше, или пък дори не разбираше.

След няколко уводни формалности Уекслър премина направо на същността на въпроса, като говореше ясно и прецизно.

— Разузнавателни служби на Съединените щати установиха със сигурност към днешна дата местонахождението на лаборатория с производствена база за биологични оръжия, които се използват срещу нас, срещу нашите съюзници от НАТО и страните по границите на Руската федерация.

Новината бе шокова. Тези, които го слушаха, се поизправиха на столовете си, изненадани.

Екранът се раздели и едната половина показа правена преди месеци сателитна снимка. На нея се виждаше голям комплекс постройки, разположени на възвишение, заобиколени с ограда. Едната от тях бе оградена в кръг.

— Тези оръжия се правят във въпросната лаборатория, която се намира край Орвието, Италия — твърдо заяви Уекслър. — Тя е част от институция, наричаща себе си Европейски център за проучване на населението, или ЕЦПН.

Всички зашушукаха оживено и загрижено почти в един глас.

Уекслър се прокашля, за да ги прекъсне, и продължи:

— Разузнавателните данни, които имаме за този обект, са съвсем ясни и неопровержими. В съответствие с това президентът на Съединените щати е наредил незабавна военна акция срещу тайната инсталация за биологични оръжия.

И германските, и американските разузнавателни офицери занемяха, очевидно отново шокирани от чутото.

Сателитната снимка изчезна, замени я карта на Италия и моретата около нея. На картата се появи ново кръгче, в което имаше графично изображение на бойни кораби в Средиземно море, недалеч от западното италианско крайбрежие.

— В момента подразделение на морската пехота на САЩ от специалните части за бързо реагиране се подготвя на борда на кораби от Шестия американски флот — продължи Уекслър. — До два часа то ще бъде на място и готово да извърши нападение върху инсталацията. Няколко наши екипа от командване специални операции са вече разположени на различни места северно и южно от Орвието, готови да блокират пътните комуникации.

В това време заговори един от германците. Появи се надпис в дъното на екрана, представящ името и длъжността му — Бернхард Хайхлер, високопоставен офицер от ФСЗК.

— На какво мнение са италианците относно този ваш рискован план? — студено запита той.

— С цел да осигурим пълната изненада нападението се организира без знанието или съгласието на италианското правителство — отвърна хладно Уекслър.

Хайхлер ахна искрено изненадан, а реакцията му споделиха немалко от колегите и от двете националности.

— Но тогава защо ни съобщавате всичко това? — запита той напълно логично.

Уекслър се усмихна тънко и пусна следващата сензация.

— Защото човекът, отговорен за създаването на биологичното оръжие, е професор Вулф Ренке — каза той. — Един от вашите сънародници, а в същото време и опасен престъпник, когото вие търсите вече доста дълго време.

С плътен и убедителен глас Уекслър продължи да говори, изтъквайки, че разузнаването на САЩ има и друга информация, а именно, че Ренке е успял да избяга от германския закон и правосъдие с помощта на Улрих Кеслер.

— И затова бихме желали вие да създадете специална експертна група, която ще ни помогне да проучим всички данни, до които се доберат нашите морски пехотинци — внимателно рече Уекслър. — Мисията на тази група ще се състои още и в това да участва в обработката на цялата критично важна информация — от дневниците и телефонните указатели на лабораторията, компютрите и съдържащите се в тях документи до цялата останала документация, включително и по доставките. Тя ще вземе участие и в разпита на пленниците, които възнамеряваме да заловим.

Усмихна се с очарование и ведро запита:

— Е, това е. Сега да има някакви въпроси?

Незабавно заговориха почти всички. Гласовете се преплетоха, объркани в общ хор — всеки се опитваше да зададе въпрос пръв.

Кастила натисна копчето за отнемане на звука. Възбудената врява спря като отрязана с нож. Обърна се към Клайн с тънка усмивка на широкото си, нарязано от бръчките лице.

— Е, тази наша малка хитрина май успя, а? Съумяхме да пуснем въдичката, сега да видим, нали?

— Да, сър — съгласи се Клайн.

— Мислиш ли, че всичко ще заработи по начина, по който се надява подполковник Смит? — тихо запита Кастила.

— Искрено се надявам да е така — също така тихо отвърна Клайн. — Защото ако не се получи, Джон и другите едва ли ще оцелеят през следващите няколко часа.

Погледна си часовника и бръчките по челото му сякаш се задълбочиха още повече.

— Така или иначе, съвсем скоро ще разберем…