Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (34)

Глава трийсет и трета

Край Москва,

Главен космически команден център

 

Генерал-полковник Леонид Нестеренко — високият елегантен главнокомандващ бойните космически сили на Руската федерация — енергично крачеше по свързващия щаба му с Центъра за оперативен контрол коридор. На тавана искряха силни луминесцентни тела, от вентилационните шахти лъхаше на свеж, хладен и леко ароматизиран въздух. Трудно бе да повярва човек, че тази огромна по размери и площ инсталация се намира под земята на стотици метри от повърхността и е отлично защитена от всякакви нападения с масивни плочи стоманобетон. Грижливо охраняваните й входове и изходни тунели бяха умело прикрити в гъстите брезови гори на север от Москва.

Двамата въоръжени часови на пост пред оперативния център удариха токове и застанаха, мирно, когато генералът наближи. Нестеренко обаче не им обърна внимание. Обичайно държеше много на такива формалности като отдаване на чест и военен протокол, но сега бързаше и нямаше време за такива подробности.

Мина бързо през вратата и бойко закрачи през обширното помещение зад нея. Тук светлината бе доста по-слаба и очите му постепенно свикваха с нея и множеството меко осветени командни табла с апаратура и приборни конзоли. Пред тях седяха дежурните офицери, някои следяха сателитните монитори и радарните системи за ранно предупреждение, други поддържаха информационна връзка с колеги от наземните станции, ракетните установки и далечните командни постове в Русия с помощта на обезопасени против подслушване комуникационни съоръжения.

В отсрещния край на центъра на цяла стена бе монтиран огромен електронен екран — карта на света с ключовите космически станции и спътникови орбити. Светложълти пунктири показваха прогнозирани орбитни пътища на различни обекти, а малки зелени векторни стрелки — сегашните им позиции.

Тук дежурен офицер бе доста по-нисък от генерала мъж с квадратна челюст на име Баранов, който бодро пресрещна шефа и докладва:

— Американците пренастройват пътя на един от разузнавателните си спътници, господин генерал. От семейството „Лакрос“ с радарен образ.

— Я покажи — нареди генералът и се намръщи.

Другият се извърна и бързо занарежда указания на подчинените по конзолите.

— Дайте данните за „Лакрос-5“.

Една от мигащите стрелки на огромния стенен екран промени цвета си и от зелено замига в червено. В същото време от показаната орбита бавно се отдели друг пунктир и започна да описва нова крива.

— Засякохме промяната преди пет минути — доложи Баранов.

Нестеренко кимна и с все същата смръщена физиономия се загледа в новия път на въпросния „Лакрос-5“.

— Какво ли са си наумили американските ни приятелчета? — измърмори той под нос и се извърна към Баранов. — Извади ми в близък план прогнозния маршрут заедно с мястото, където за пръв път ще пресече нашите граници. И маркирай локациите, където с новия орбитален маршрут може да се очаква янките да получат значително по-добри разузнавателни възможности.

Образът на екрана заискри, а секторът около него внезапно се уголеми и показа близък план на значително по-малък по мащаби район — Украйна, Беларус и Западна Русия. В осветени в различен цвят полета се появиха големи териториални отрязъци по диагонал, минаващ на североизток от Киев до Москва и отвъд. Сборните райони на определените за окупацията на Украйна танкови и мотострелкови дивизии бяха в средата на едно от тези полета.

— Мамка му! — изсумтя Нестеренко.

Сателитите от семейство „Лакрос“ носят мощни радарни системи, които „виждат“ през облаци, прах и мрак. Сборните райони в рамките на операция ЖУКОВ бяха уж прикрити под отклоняващи радарно наблюдение камуфлажни мрежи, но никой не би могъл да твърди със сигурност, че този сравнително нов и все още експериментален материал ще скрие бойната техника от „очите“ на вездесъщия „Лакрос“.

— Разполагаме със „Спайдър“ в подходяща позиция — напомни на генерала Баранов и посочи друга векторна стрелка, мигаща в едно от полетата. — Според компютърните ни прогнози той ще е в нужния диапазон на действие поне още трийсетина минути.

Нестеренко стисна челюсти и кимна несигурно. „Спайдър“ е една от най-тайните руски системи космическо оръжие. Построена е като обикновен спътник — от цивилно-комуникационните, за метеорологични и навигационни цели. Обаче носи и противоспътникови оръжия, способни да поразяват противникови космически платформи в ниски орбити. Теоретично погледнато, подобно нападение би трябвало да се извърши тайно. А на практика… кой знае? Ако го засекат, което е вероятно, ще излезе като акт на война — Руски опит за унищожение на американски разузнавателен спътник. Как да се тълкува другояче?

Генералът помисли, сви рамене. Такова решение не можеше да вземе — беше над неговите пълномощия. Пристъпи към една от конзолите и посегна към червения телефон.

— Говори генерал-полковник Нестеренко. Свържете ме с Кремъл — авторитетно нареди той на оператора. — Незабавно трябва да говоря с президента. Връзката е приоритетна, по важни военни въпроси.

 

 

В орбита

 

Четиристотин километра над огрените от слънцето водни басейни на земята, над безбрежните й кафяви, зелени и бели масиви земя в постоянна елиптична орбита със скорост двайсет и седем хиляди километра в час се върти руски метеорологичен спътник, регистриран официално като КОСМОС-8В. Но това не е истински спътник, а носеща оръжия система с кодово име „Спайдър-12“.

Малко след разговора на Нестеренко и докато системата летеше високо над африканското крайбрежие, високочестотната й антена започна да приема кодирани указания, целящи да препрограмират бордовите компютри.

Само шейсет секунди след като прие и последните данни, „Спайдър 12“ премина в друг режим на действие.

Първо се задействаха нисковисочинни двигатели, в пространството зад тях забълваха кълбета пара. Дългият, с цилиндрична форма сателит бавно описа дъга и тъпият му нос се насочи към определена точка в космическото пространство някъде над далечния закривен земен хоризонт. Когато „Спайдър 12“ достигна нужния ъгъл на насочване, двигателите отново се включиха, този път за да спрат въртенето. Подадена бе друга команда и в основата на носа зейнаха няколко люка.

През отворите се показаха шест значително по-малки космически съдове — конусообразни противоспътникови бойни глави — завъртяха се и забавиха ход с помощта на групови преобразуватели, работещи в програмирана последователност. Сетне главите се откъснаха и бавно полетяха надолу към земята, описвайки сложни криви, насочващи ги към удачни позиции за прецизно изчислена стрелба по далечна мишена.

Когато шестте глави се отдалечиха на няколко километра, „Спайдър 12“ изпълни последната си програмирана задача. Поставени на ключови места в десеттонния спътник саморазрушителни заряди започнаха да избухват на кратки интервали с къси и остро ослепителни светлинни излъчвания, предназначени да бъдат уловени от изведените в орбити високо над земята руски и американски сензорни устройства за ранно предупреждение. Детонациите разкъсаха „Спайдър 12“ на парчета, унищожиха антените, соларните устройства и най-вече резервоарите с гориво. И като изпускаше водна пара и гориво, взривената развалина се завъртя свободно из космоса, разпилявайки навсякъде по пътя си по-малки отломки, сетне бавно започна да се спуска към горните слоеве на земната атмосфера.

Прикрити от ярките експлозии на майката спътник зад тях, шестте антиспътникови бойни глави също избухнаха. Всеки техен взрив изпращаше в околното космическо пространство масивна сферична градушка от ситни, остри като бръсначи титанови фрагменти. Заедно те образуваха гигантски облак космически шрапнел — смъртоносно оръжие, което се носеше напред с повече от седем километра в час.

 

 

Главен космически команден център

 

— Нашите радари потвърждават многобройни шрапнелни попадения върху „Лакрос-5“ — възторжено заяви Баранов, извърнал глава към Нестеренко, който повтори докладваното от подчинените му офицери. — Дори според първоначалните преценки американският шпионски сателит е унищожен!

Генералът кимна доволно и отново вдигна слушалката на червения телефон.

— Говори Нестеренко — рече той равно. — Свържете ме с Космическото командване на САЩ.

Извърна глава към Баранов и се усмихна многозначително, докато изчакваше операторите да направят връзката по горещата линия с американците.

— Налага се да изразя искрени съжаления и най-сериозни извинения във връзка с ужасните щети, неволно нанесени на американските ни приятели от неочакваната катастрофална експлозия на борда на един от нашите метеорологични спътници от класа КОСМОС.

— Смятате ли, че ще ви повярват?

Нестеренко сви рамене.

— Може би да. А може би и не. Най-важното е друго — нямат достатъчно време да изведат заместник на унищожения им радарно-разузнавателен спътник. При това скоро, дори много скоро ние повече няма да бъдем принуждавани да се безпокоим за това дали ни вярват в САЩ или не. Или пък какво биха могли да сторят, нали така?

 

 

В Белия дом

 

Бе ранна сутрин, когато униформен служител на Сикрет Сървис въведе Фред Клайн в президентския кабинет на горния етаж в Източното крило. Стаята бе личното убежище на Кастила, нещо като място за разтоварване от рутинното напрежение на всички публични места в Белия дом. Тук имаше множество стари книги, литографии на произведения на Фредерик Ремингтън и Джорджия О’Кийф, снимки от хълмистия пейзаж на Ню Мексико.

Кастила се бе отпуснал в едното от двете кресла и мрачно прелистваше сутрешната разузнавателна сводка. На поднос в съседство стоеше недокоснатата му закуска. Вдигна очи от страницата и махна с ръка на Клайн.

— Заповядай, Фред, седни.

Клайн послушно седна.

Кастила уморено отмести купчината листове и се обърна към стария приятел.

— Имаш ли по-пресни новини от Смит или другите в Москва?

— Засега не — отвърна Клайн. — Обаче очаквам важен доклад най-много до няколко часа.

Президентът кимна одобрително.

— Добре, дай Боже да успеят. Защото ще имам нужда от максимално количество информация… и то колкото се може по-бързо. Сигурно през следващите четирийсет и осем часа.

Клайн повдигна вежди.

— Все повече се убеждавам, че каквото и да е онова, което руснаците планират, то ще се случи много скоро — обясни му Кастила. — Което означава, че нашите възможности да ги спрем във времето се скъсяват все повече и повече, и то много бързо.

— Да, сър — съгласи се шефът на Първи отдел.

Ако докладваните от Смит и Девайн слухове за растящото темпо на руските военни приготовления бяха верни, САЩ и техните съюзници вероятно ще бъдат съвсем скоро здраво притиснати във времето за точна и качествена реакция.

— Свиквам тайна среща с представители на високо ниво на някои от най-близките ни съюзници — съобщи му Кастила. — Говоря за онези, които все още имат достойна за уважение военна мощ — като Великобритания, Франция, Германия и Япония. Поне като начало. Ще настоявам да дадем колективен отпор на Кремъл, да предприемем поредица конкретни и съгласувани мерки, които да принудят Дударев да отстъпи, преди да е натиснал спусъка на каквото и да е замислил…

— И кога? — тихо запита Клайн.

— Сутринта на 22 февруари — отвърна президентът. — Не виждам как можем да си позволим да изчакваме повече.

Клайн се намръщи.

— Доста кратък срок, направо притеснителен… — рече той. — Не зная дали мога да обещая конкретни резултати в това време…

Кастила кимна.

— Зная, Фред, и разбирам. Обаче, честно казано, само с това време разполагаме. Повярвай ми, приятелю, пред всички останали настоявам за същото, от всички изисквам невъзможни неща, нали разбираш? Снощи свиках заседание на Съвета за национална сигурност (СНС), там им наредих да прегрупират силите в целия диапазон на сигурността и нейните възможности — разузнавателни спътници, станции за засичане на комуникации и цялата им агентурна мрежа. Всички сили да се хвърлят за същата мисия — това съм наредил. Защото когато съюзниците влязат в Овалния кабинет, аз ще имам нужда от твърда и убедителна информация и доказателства за агресивните руски намерения.

— Но ако не успея да ти я доставя навреме?

Президентът въздъхна.

— И в такъв случай ще проведа срещата, но поне няма да се самозаблуждавам. Никой от съюзниците няма да се съгласи да присъедини сили към нашите срещу Москва на базата единствено на личните ми опасения и няколко недостатъчно убедителни факта, които могат да се тълкуват двузначно. Това ми е достатъчно ясно.

Клайн кимна мрачно.

— Още при първа възможност ще обясня на Смит колко критично зависим от бързината.

— Моля те, направи това — тихо рече Кастила. — Дяволски мразя да те притискам по този начин да излагаш хората си на повече рискове и опасности, но наистина нямам алтернатива…

В същия миг иззвъня обезопасеният телефон и президентът прекъсна изречението, изправи се и вдигна слушалката.

Клайн го загледа напрегнато, сякаш очакваше определена реакция. И тя не закъсня — нарязаното от десетки бръчки широко лице на Кастила посърна и сякаш се сви, а той внезапно като че се състари.

— Кога? — запита той и стисна телефона, та чак кокалчетата му побеляха.

Изслуша отговора, сетне кимна с глава.

— Разбирам, адмирале — рече президентът тихо.

Прекъсна връзката и набра вътрешен номер в Белия дом.

— Тук е Сам Кастила, Чарли — каза той на шефа на личния си екип. — Незабавно събирай СНС. Отново имаме кризисна ситуация.

Остави слушалката и се върна при Клайн.

— Адмирал Броуз беше — обясни той, а в очите му се четеше умора и несигурност. — Току-що спешно му докладвали от Космическия център в Колорадо. Имало авариен взрив в космоса, в резултат на който сме загубили един от най-модерните си разузнавателни спътници — „Лакрос-5“.