Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (42)

Глава четирийсет и първа

Москва

 

Константин Малкович седеше спокойно на масата в луксозния си апартамент на най-горния етаж в сградата, откъдето се откриваше отличен изглед към финансовия район, наречен Китайгород. Допиваше сутрешния си чай и четеше нощните финансови сводки, подготвени от борсовите му дилъри в САЩ и Азия. За пръв път през последните няколко дни милиардерът се чувстваше достатъчно свободен да посвети повече време на рутинните си дела в безбрежната си финансова империя.

Бяха му докладвали, че най-накрая Брант е сложил ръка на двамата американци — Девайн и Смит — и ги държи на сигурно място. Имаше още една чудесна новина, че работата в Берлин е била свършена изключително добре.

ХИДРА отново бе в безопасност.

Влезе човек от прислугата, в ръка носеше телефонен апарат.

— Обажда се г-н Титов, сър.

Малкович го изгледа с раздразнение. Кирил Титов бе служителят, който отговаряше за работата на московските клонове в негово отсъствие. Какво толкова е станало, та не може да изчака, докато той не се появи лично в Пашков дом малко по-късно сутринта? Пое телефона с недоволство, но запита учтиво:

— Какво има, Кирил? Какъв е проблемът?

— Получихме електронна поща, адресирана е лично до вас — отвърна Титов. — И маркирана като „Спешна“. Реших, че трябва да ви уведомя.

Малкович отново потисна раздразнението си. Както повечето израснали и оформили характерите си при старата съветска система руснаци, така и Титов имаше проблеми с вземането на собствени решения и инициативата, затова предпочиташе винаги да получава точни указания от началството.

— Добре — изпъшка Малкович — Прочети ми писмото.

— За съжаление не мога — отвърна Титов предпазливо. — Изглежда е шифровано с програмата „СУВЕРЕН“.

Малкович се намръщи. Тази кодова система се използваше изключително за най-деликатни случаи, обичайно свързани с най-тайните му или незаконни предприятия и операции. Единствено самият Малкович и шепа доверени сътрудници познаваха кода и можеха да разчитат посланията.

— Аха, разбирам — обади се той след няколко секунди. — Добре, постъпил си правилно, че ми се обаждаш по този повод. Лично ще се занимая с проблема малко по-късно.

Затвори телефона и стана от масата, отиде в кабинета си. С няколко бързи действия на компютъра отвори пощата, отдели писмото и пусна програмата за разчитане. Беше спешно и доста тревожно послание, изпратено от един от главните му сътрудници в Германия. Този човек контролираше различните шпиони и марионетки, които Малкович бе вербувал и сетне назначавал или издигал с помощта на връзките си в няколко от най-важните правителствени институции и министерства в страната.

Малкович четеше съобщението и тревогата му постепенно растеше. Екипът убийци, изпратен от Брант в Берлин, беше унищожен. И още по-лошо — онзи тип Ланге и помощниците му се бяха издънили още в първоначалната си мисия. Американците пак душеха по следите на Ренке. Тайната на ХИДРА беше в по-голяма опасност отпреди.

Малкович изчака малко, поуспокои се и хладнокръвно започна да размишлява за реакцията на руския президент във връзка с тази новина. Припомняйки си изричното предупреждение и заплахата на Дударев, лицето му се разкриви в гримаса. Имаше ли начин да скрие събитието от него? Не, руският лидер си имаше свои собствени източници на информация и рано или късно щеше да научи за провала. А когато му кажат… по-добре е да не разчита на някаква търпимост или прошка от негова страна. Дударев не беше човек, който прощава подобни провали, още повече, че в момента неговите армии вече се придвижваха към нищо неподозиращите противници и картите бяха на масата. Прекалено висок беше залогът, майната му!

Все така тревожен и смръщен, Малкович изтри писмото и изключи компютъра. Остана на стола пред бюрото, загледан в празния тъмен екран, замислен върху възможните опции за действие. ХИДРА все още може да бъде спасена. Обаче тази задача трябваше да си я изпълни сам и колкото се може по-далеч, извън досега на дългата ръка на Дударев.

Вече взел решение, той се изправи рязко и закрачи към стенния сейф, закрит зад безценна вековна икона на свети Архангел Михаил. Отключващото устройство се задвижваше единствено чрез личните му пръстови отпечатъци. Вратата се отвори безшумно — показаха се кутии с компактдискове, папки със снимки и неголяма кутия с аудиозаписи на тайно подслушвани разговори. Целият този материал, взет заедно, документираше тайните му сделки и договаряния с Кремъл.

С бързи и точни движения милиардерът започна да прехвърля съдържанието на сейфа в едно от куфарчетата си. Веднъж като се измъкне от Русия и вече се намира в безопасност, ще бъде в състояние да използва цялата тази информация, за да предоговори отношенията си с Дударев и да осигури железни гаранции за лична сигурност в замяна на довършването на проекта ХИДРА. Малкович се усмихна тънко, представяйки си гнева на руския президент по повод предстоящото му изнудване. Сетне сви рамене. За щастие Дударев, както и той самият, бе фундаментално хладнокръвен, циничен реалист. И в крайна сметка техният съюз никога не се е основавал единствено на базата на взаимното доверие.

 

 

Извън Москва

 

Джон Смит се давеше, потъваше бавно и мъчително все по-надолу във водите на бездънен тъмен басейн. Белите му дробове изгаряха, на път да се пръснат под безмилостно растящото налягане, докато някаква сила го влечеше все по-надълбоко в шеметни глъбини. Извиваше се като змиорка в напразен опит да си пробие път нагоре към повърхността и в същия миг с ужас констатираше, че и ръцете, и краката му са сковани. Беше напълно обездвижен, безпомощен и падаше все по-бързо в бездната. И нямаше никакво спасение.

— Събуди се, подполковник! — внезапно му нареди нечий груб глас.

Смит потрепери и жадно пое дъх, сетне повърна, задавен от поредната кофа леденостудена вода, която му плиснаха в лицето. Закашля се болезнено и се изви в агония. Всичко го болеше, цялото му тяло бе като смляно. С мъка отвори очи.

Лежеше на хълбок в локва смразяваща вода. Ръцете му бяха завързани на гърба и силно изтръпнали. В същото положение бяха и краката му, здраво закопчани на глезените. Под него бе твърдият издраскан под, който се простираше някъде надалече, във вечността. Измина дълго време, преди да се окопити и осъзнае кое къде е. Всъщност къде се намираше? Какво се бе случило с него, по дяволите? Изведнъж чу някакъв звук недалеч от себе си — приличаше на тихи женски стенания. Бавно, неволно примигвайки от болка при всяко дори и най-леко движение, Джон извъртя глава, за да погледне нагоре.

Над него стоеше висок русокос мъж, а хладните му сиви очи го гледаха изпитателно. Високият продължи да го съзерцава още малко в пълно мълчание. Сетне се усмихна жестоко и кимна доволно.

— Е, сега вече като си на себе си, подполковник, можем да продължаваме. Имам предвид да започнем отново.

Нежелани спомени изплаваха отнякъде, заляха задръстеното от болката съзнание на Смит, досущ като разрушила бента по пътя си могъща река. Сивоокият бе Ерих Брант. Самият той — Джон — и Фиона бяха пленници на Брант. Той и хората му ги бяха довели тук, в това мрачно и мокро подземие скоро след засадата, в която убиха Олег Киров.

Подземието се намираше под развалините на черква, която бе част от руски православен манастир, затворен от болшевиките след победата на революцията им през 1917 година. По стените имаше стотици дупки от куршуми, а високият германец ухилен каза, че това място е било използвано от Сталиновата тайна полиция — НКВД.

Тук са екзекутирали политическите затворници и противници по време на поредните брутални чистки на диктатора. Сега манастирът и онова, което бе останало от неговите постройки, бяха напълно изоставени, а околната гора бавно настъпваше към тях, за да ги доунищожи.

Ужасни часове бяха изминали, безкрайни минути и минути на мъчения, докато Брант и двамина главорези ги разпитваха на смени. Всеки зададен въпрос се придружаваше от болка. Кратък, остър удар в главата или ребрата, силна плесница или електрически токов удар. А в кратките интервали ги заливаха с ледена вода, пускаха записи на остри, пронизителни звуци, способни да пробият ушните тъпанчета, сетне отгоре им палеха заслепяващи прожектори. Цялата тази комбинация имаше за цел да ги дезориентира, отслаби и пречупи волята им.

Брант продължаваше да го наблюдава внимателно с хладна усмивка. Кимна на мъжете, които стояха зад Джон.

— Нашият американски приятел тук е готов. Хайде, помогнете му да си седне на мястото.

Два чифта здрави, жилести ръце с грапави длани грабнаха Смит под мишниците като перце и го измъкнаха с лекота от леденостудената локва на пода. Сетне го захвърлиха върху съседен стол и отново затегнаха кожен колан през гърдите му и зад облегалката. Седалката бе груба, дървените й части — ръбести, а ремъкът стягаше безмилостно.

Джон изскърца със зъби. Сетне извърна глава вляво.

Фиона Девайн бе на съседния стол, завързана по същия начин — през гърдите с ремък, китките и краката й затегнати с жица. Главата й бе увиснала напред, изглеждаше доста зле. От ъгълчето на устата й течеше кръв.

— Както и ти, така и госпожица Девайн не желае… да сътрудничи — заговори с дружелюбен глас Брант.

По лицето му се изписа язвителна усмивка, но бързо изчезна.

— Аз обаче съм човек, склонен да прощава, затова и на двама ви ще дам още един шанс да си спестите тези абсолютно ненужни страдания.

Извърна се към единия от подчинените и рязко нареди:

— Тази жена изглежда жадна, Юрий. Я веднага да й дадеш да пие!

Главорезът, едър мъжага с бръсната глава, побърза да изпълни желанието на шефа, като плисна поредна кофа студена вода в лицето на Фиона. Тя се задави и закашля, борейки се за въздух, и разклати стола в напразен опит да избегне ледения воден порой. След няколко секунди отвори очи. Забеляза, че Смит я гледа с видимо състрадание, и се насили да се усмихне дръзко, макар и болезнено.

— Тези хора тук не разбират от обслужване. Ужасни са направо. Следващия път обещавам да подбера по-добри условия.

Брант изпухтя презрително.

— Много смешно, госпожице Девайн, чак ще се спукам от смях.

Сетне извърна глава отново към Смит и каза:

— Е, подполковник, нека още веднъж се опитам да бъда добър, а? За кого работите? За ЦРУ ли? За военното разузнаване? Или някоя друга организация?

Гласът му стана още по-зъл, а Джон стисна зъби в очакване на поредния удар. Сетне вдигна глава и погледна бившия агент на Щази право в очите. Когато заговори, с изненада установи, че заваля думите и те излизат доста трудно.

— Вече ви казвах. Името ми е Джон Смит. Военен лекар съм с чин подполковник и работя в Института на САЩ за медицински изследвания в…

Този път обаче вместо да удари него, Брант се извъртя на пети виртуозно и с все сила зашлеви Фиона. Главата й се отметна назад от удара. От устата й потече нова струйка кръв. Ехото от удара се върна като пистолетен изстрел от далечните стени на влажното подземие.

— Смятай, че си мъртвец! — изръмжа Смит през стиснати зъби, силно шокиран от новия подход на Брант, и се раздвижи на стола, като отчаяно се напрягаше да разкъса ремъка.

Брант се извърна към него с хитра усмивка, очевидно доволен от ефекта, и пак заговори с фалшиво добронамерения си, подигравателен глас:

— Ох, ама не ти ли казах, подполковник! Как само съм забравил, виж ти, виж ти. Правилата се промениха. От този момент вече госпожица Девайн ще страда за твоите лъжи вместо тебе. Значи болката, която тя ще трябва да изтърпява, ще бъде по твоя вина, не по моя.

Боже мой! — помисли си Смит замаяно. Едрият, сивоок копелдак го бе разгадал идеално. И по-рано бе понасял нечовешки мъчения и познаваше границите на собствената си издръжливост. Но не знаеше докога би могъл да стои безпомощен и да гледа как брутално наказват друг заради неговата упорита гордост.

— Моля, Джон, изобщо не ми обръщайте внимание — заговори тихо Фиона Девайн, като изплю кръв и слюнка. — Този убиец ще ни ликвидира и двамата, без значение какво ще му кажем или няма да му кажем…

В същия миг по лицето й изплющя още една силна плесница и главата й отново се разлюля.

— Ти ще мълчиш, когато аз говоря! — озъби й се Брант. — Разговорът ми е с господин подполковника. На тебе ти давах шанс няколко пъти да кажеш нещо, но ти мълчеше. Сега е негов ред.

Смит беше бесен, влудяваше го, че не може да спре тази отвратителна игра. Само да се освободи, поне за секунда… мислеше той отчаяно… но отлично разбираше, че това е невъзможно. Съзнаваше в същото време, че казаното от Фиона е самата истина. Те бяха предварително осъдени да умрат тук, в това влажно, тъмно подземие, където сигурно витаеха душите на стотици други човешки същества, убити със същите методи, които сега използваха Брант и главорезите му. Единственият реален въпрос бе дали ще успеят да спечелят една дребна победа на човешкия дух, като издържат на мъченията и лишат този касапин от Щази от удовлетворението да получи нужната му информация.

Смит затвори очи за секунда, настройвайки се да понесе дългите, изпълнени с болка и кръв часове, които тепърва предстояха. Сетне ги отвори, погледна Брант право в очите и започна за кой ли вече път:

— Името ми е Джон Смит. Военен лекар съм с чин подполковник и работя в Института на САЩ за медицински изследвания в…

Брант въздъхна и разочаровано изгледа стройния тъмнокос американец. Надяваше се, че е успял да пречупи Смит. Беше го усетил, за такива неща имаше невероятна интуиция. Обаче мъжът, изглежда, отново събираше цялата си решимост. А времето, за беля, летеше. Рано или късно милицията ще открие мъртвите във вилата на Сахарова. Както и останките на преобърнатата в урвата газка. А ако това се случи, дори и само едното да е, Алексей Иванов ще върже две и две и ще започне да задава цял куп неудобни въпроси.

Замислено потърка брада. Добре поне, че се обади Фадеев да докладва, че шофьорът на джипа е мъртъв и че е взел документите му. И ако не друго, то поне този факт ще затрудни поне малко Иванов да свърже двата инцидента. Ще го затрудни, ама за колко време?

В същия миг телефонът му иззвъня. Брант смръщи лице и рязко измъкна апаратчето от джоба.

— Да? — отсече той, извърна се и с бързи крачки се отдалечи към стълбището в дъното на подземието, за да е по-далеч от ушите на двамата пленници. — Какво има?

— Твоят човек Ланге се е издънил абсолютно — горчиво заяви отсреща гласът на Малкович. — И ЦРУ вероятно вече разплита специално обезопасената ни комуникационна мрежа.

Брант слушаше като зашеметен и почти не вярваше на думите на работодателя за случилото се в Берлин. Боже, какъв провал! Няма начин Ланге да е мъртъв, нали? Как така? Заедно с онзи екип, дето лично го бяха подбирали сред най-добрите… Звучеше направо невероятно.

— И повече нямаме избор — редеше Малкович отсреща. — Незабавно трябва да прехвърлим ключовите елементи на лабораторията ХИДРА на ново място. Не бива да губим нито секунда. Възнамерявам лично да проследя изпълнението и ти си ми нужен на всяка цена. Първо, трябва да организираш сигурността на мероприятието и, второ, да бъда сигурен, че професор Ренке изцяло ще осъзнае необходимостта от светкавични мерки.

Брант кимна, отлично разбираше какво мисли милиардерът. Най-напред иска сигурна охрана за самия себе си. Здравата се е уплашил от онова, което сигурно ще му се случи веднага щом руснаците научат за провалите. И разберат, че всичките му обещания за оперативната сигурност на ХИДРА са се оказали празни приказки.

Брант преглътна, стисна челюсти. Прав беше Малкович да се страхува. И още как! А наказателните мерки до голяма степен важат и за самия него — Брант.

— Кога тръгваме? — запита без повече церемонии.

— Частният ми самолет е готов, най-много до три часа излитаме оттук — отвърна Малкович. — Но първо искам да закриеш всичките московски операции. И нареди на ключовите хора срещи извън Русия. Анулирам комуникационната система. Обаче незабавно изтрий всичките си файлове. Разбрано?

— Да — отвърна Брант, замисляйки се колко време би било нужно да изпълни всички тези нареждания, и след малко кимна — беше в рамките на възможностите му. — Може да се направи.

— Обаче да е стопроцентово сигурно — наблегна другият отсреща. — Няма повече да толерирам грешки!

Телефонът изпука и линията прекъсна.

Брант се завъртя на пети.

— Юрий! — викна той с висок глас. — Ела тук!

Откровено любопитен, едрият мъж с бръснатата глава почти дотича.

— Да?

— Имаме нови заповеди — енергично заговори Брант. — Аз се връщам в Москва веднага. Ти тук закривай каквото има и ме последвай когато можеш. И мястото да се хигиенизира, нали?

— Ами американците?

— Повече не са ни нужни — ще ги довършиш. Нали това ти казвам — да разчистиш — сви рамене Брант.