Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (5)

Глава четвърта

Близо до Брянск, Русия

 

Четири изтребител-бомбардировача Су-34 — модификация триплан с двойна опашка — изреваха над надиплените гористи масиви западно от Брянск, мощните им двигатели разтресоха околността. Свръхмодерната радарна система на борда им позволяваше да летят току над дърветата, почти докосвайки върхарите и антенните пилони без опасност от сблъсък. Отзад, бавно падащи надолу към покритата със сняг земя, останаха нажежените до бяло струи на устройствата за отклоняване на направляваните от топлотърсачи ракети земя-въздух.

Внезапно получили нова заповед, мощните машини се устремиха нагоре, светкавично набирайки височина, докато бордовите им компютри определяха многочислени цели, прехвърляха данните към оръжейните системи и изчисляваха огневите честоти. Няколко секунди по-късно от крилете им се откъсна цял облак ракети и бомби с прецизно насочване, отправяйки се към далечните гори под тях. В същия миг четирите реактивни чудовища рязко свиха вдясно, отново светкавично променяйки полетния таван, за да избегнат евентуалните вражески радари, докато излизат от зоната на удара и се насочват на север.

Ниско долу горите запламтяха, сякаш там изневиделица бяха изригнали десетки малки вулкани. Високи огнени стълбове се устремиха нагоре, увенчани с оранжеви гриви и червени пламъци. Отскубнати с корените, натрошени вековни дървета полетяха във въздуха стотици метри нагоре, за да паднат обратно с грохот и трясък. Огромни облаци дим и пушек, всевъзможни парчетии и останки се разлетяха във всички посоки.

На покрива на стар, вкопан в склона на недалечен хълм, бетонен бункер близо дузина най-високопоставени руски офицери от сухопътните сили и ВВС наблюдаваха представлението с биноклите си. Повече от стотина тежковъоръжени десантници и командоси в белоснежни комбинезони и бронежилетки бяха разположени на стратегически места в околността, за да охраняват генералите. Зад бункера, добре прикрити сред дърветата и завити с устойчиви на инфрачервени търсачи камуфлажни мрежи стояха няколко щабни всъдехода и качена на мощни автомобили електронна командна техника. Между дърветата като дебели змии се точеха кабели многожилни оптични влакна, извиваха се между тях и отиваха към мобилна комуникационна централа със специална защита срещу прихващане. В околността се провеждаха засекретени специализирани военни учения с кодово име „Зимна корона“. За да се запази абсолютна оперативно-стратегическа тайна, в цялата област бяха строго забранени всички видове радио-, телефонни, мобилни и всякакви наземни комуникационни връзки.

Сред плътната група наблюдатели на покрива на бункера изпъкваше една-единствена облечена в цивилни дрехи фигура. Беше строен, възнисък мъж, който в момента слушаше обясненията на армейски полковник с радиошлем на главата. Мъжът бе в плътно и стегнато, но обикновено черно палто и шал на врата. Вятърът развяваше изтънялата му кестенява коса.

— Според контролните компютри унищожени са всички симулирани вражески артилерийски батареи и мобилни радари за контрол на огъня, господин президент — докладваше тихо полковникът.

Руският президент Виктор Дударев кимаше спокойно и не сваляше бинокъла от очите си.

— Много добре, много добре — мърмореше той.

Над недалечните хълмове като глутница ловджийски кучета изскочи ято ултрамодерни машини — този път Су-39, аеродинамични щурмови самолети, чиито свръхмощни турбореактивни двигатели ревяха страховито. Новата вълна се понесе стремително, ниско над хълмистата верига, стрелна се над бункера с оглушителен вой, а от окачените под крилете установки се откъснаха стотици реактивни снаряди с огнени и димни опашки, неудържимо устремени напред. Целият източен горист склон пред тях се разлюля и сякаш отмести — останаха десетки димни стълбове, разтрисани от повтарящи се отново и отново експлозии.

— Всички вражески ракетни установки земя-въздух са изцяло унищожени или извадени от строя — продължи да докладва полковникът.

Руският лидер кимаше все така одобрително. Сега насочи бинокъл вляво, взирайки се в източната част на долината. Оттам с не по-малко оглушителна шумотевица се появи истински поток шарени — сиви и черно-бели — хеликоптери, повечето бяха от транспортните Ми-17, носещи екипи Спецназ. Достигайки скорост от над двеста километра в час, тази истинска флотилия хеликоптери със зимна камуфлажна окраска се понесе над бункера и изчезна отсреща — право в плътните димни стълбове над почти унищожената от бомби и ракети гора.

Дударев свали бинокъла и изгледа полковника.

— А сега? — запита той.

— Подразделенията със специално назначение проникват през вражеските линии, напредвайки към главните си цели — щабове, складове с гориво, ракетни комплекси — далечно действие, и други важни мишени — отвърна съветникът по военните въпроси полковник Пьотр Кириченко, след като първо изслуша радиодокладите.

— След тях вече се развръщат и първите ешелони на главните атакуващи сухопътни сили — добави той, като погледна началството в очите.

— Отлично! — отсече руският президент и пак отправи бинокъла към далечната дъга на долината.

Там вече се появяваха бързо движещи се петънца, те напредваха доста стремително по неравния, открит терен и постепенно растяха. Първи бяха разузнавателните гъсенични машини, бронираните БРМ-1, носещи 73-милиметрови оръдия, ракети и картечници. След разузнавателните дозори се точеха внушителни маси по-тежка техника — танкове Т-90 със 125-милиметрови оръдия. Т-90 е силно модернизиран и подобрен вариант на добре известните Т-72, той носи специална броня — добавъчна, с експлозивни модули, заглушители на инфрачервени източници, антилазерна аерозолна защита срещу противотанкови ракети. В същото време е може би най-модерната руска бойна машина, в разработката му са отразени научените по време на безкрайната война в Чечения уроци. Има още и нови компютризирани системи за огневи контрол и термомерници, които значително оптимизират прецизността, огневата мощ и обхвата му, почти изравнявайки го по качества с американския „Ейбрамс Б1А1“.

Дударев гледаше минаващите една след друга с немалка скорост танкови формации и се усмихваше одобрително. Неотдавна му бяха донесли разузнавателни доклади във връзка с този тип танкове. Според тях в някои западни разузнавания смятали, че повечето от руските Т-90 са разположени в Далечния изток, на границата с Китайската народна република. Само че тези фукльовци пак са объркали нещата, казваше си той доволно.

След като бе установил контрол над Кремъл, бившият офицер от КГБ се бе заел най-сериозно да реформира и преустрои западналите въоръжени сили на бившия СССР. На първо място нареди да бъдат уволнени хиляди корумпирани, мързеливи или политически нестабилни офицери. Разпусна десетки зле екипирани и въоръжени танкови и мотострелкови дивизии. Други преквалифицира. В боеспособната армия остави само най-добрите формации. Сетне от растящите постъпления от петрола започна да отделя все повече и повече пари за по-нататъшното им модернизиране. Така значително смалената по мащаби армия постепенно се превърна в мощна сила с елитни дивизии. В сравнение със старата съветска армия нейният личен състав получаваше значително по-добри заплати, бе отлично обучен, въоръжен и оборудван.

Сега Дударев погледна часовника си. Потупа леко полковника по ръката и прошепна:

— Време е да вървим, Пьотр.

Кириченко тракна токове.

— Тъй вярно.

Когато потеглиха, генералите застанаха мирно и отдадоха чест.

Дударев се спря и размаха пръст почти в лицата им.

— Свободно, господа. При мен формалности не са нужни. Но иначе запомнете добре — аз изобщо не съм бил тук. И сега съвсем не съм тук — вие не ме виждате, нали? Според кремълския пресцентър и съобщенията му за печата аз съм на кратка почивка край Москва, във вилата. Ясно, нали?

По устните му полази студена усмивка. Извърна се и посочи към минаващите встрани десетки танкове, бронетранспортьори, най-разнообразни други машини и войници.

— Нито пък това се е случвало. Това, което виждате, е просто сън. „Зимна корона“ е учение на хартия, щабно занятие по карти. Ясен ли съм?

Насъбраните върху бункера висши офицери отвърнаха хорово „да“ и угоднически се захилиха.

По силата на приподписаните от Русия международни договори за конвенционалните оръжия тя бе длъжна да обявява предварително всички мащабни военни учения на своя територия. Тоест седмици, дори и месеци напред. В случая „Зимна корона“ бе крещящо нарушение на ангажиментите й във връзка със същите международни договорености. Не бе уведомен никой от военните аташета към чуждите посолства в Москва, нищо официално не бе казано по въпроса. В същото време всеки елемент на учението бе така планиран във времето, че да не бъде засечен от шпионските спътници на САЩ. За тази цел компютърни специалисти бяха най-грижливо насрочвали движенията на хиляди войници и стотици технически средства във въздуха, горите и покритите със сняг поля така, че да не бъдат записани и чути от минаващите над руската територия сателити.

Същата сложна техника и подробни мерки по сигурността бяха приложени спрямо предстоящите нови големи учения по периферията на Руската федерация и в близост с границите на Грузия, Азербайджан и отцепилите се централноазиатски републики. Всеки, който би задал неудобни въпроси във връзка с бъдещите интензивни маневри и отигравания на сложни бойни ситуации, щеше учтиво да бъде информиран, че Русия просто провежда „антитерористично учение“ на силите си за светкавично реагиране. А стане ли явна измамата, просто вече ще бъде доволно късно за каквото и да е. Съвсем късно.

Следван от съветника си полковник Кириченко, Дударев пъргаво слизаше по стълбището, издълбано зад бункера в склона на възвишението. В подножието търпеливо го изчакваше едър сивокос мъж. Подобно на Дударев и той носеше обикновено черно палто и бе гологлав въпреки хапещия студ. Президентът се обърна към съветника си.

— Пьотр, ти върви напред, подготви всичко за тръгването, аз скоро ще те настигна.

Полковникът кимна и продължи по пътя, без да се обръща назад. Част от служебните му задължения бе, да знае точно кога да се разкара, да усеща къде не бива да слуша или наблюдава какво прави неговият титуляр.

Щом Кириченко се скри зад дърветата, Дударев се обърна към сивокосия и го подкани.

— Е, Алексей, докладвай.

Алексей Иванов бе стар и верен другар от старото ведомство, в настоящия момент оглавяваше малко известен сектор в наследника на КГБ — Федералната служба за сигурност (ФСС). На разпространяваните от руското правителство официални документи отделът на Иванов бе наричан с доста скучно, дори бюрократично име — Сектор свръзка — специални проекти. Вътрешните хора обаче наричаха отдела 13-о управление и всячески се опитваха да се държат колкото се може по-далеч от него.

— Нашите приятели изпратиха знак, че ХИДРА влиза в действие, при това напълно по график — съобщи Иванов на руския президент. — Първите оперативни варианти вече вървят.

Дударев кимна и изгледа по-едрия си стар боен другар.

— Добре, Алексей, добре. Какво стана с онези случаи на изтичане на информация?

— Хм, те всъщност — тези случаи имам предвид — са блокирани, последиците елиминирани — намръщи се Иванов. — Поне така ми потвърдиха.

— Но ти не си сигурен? — попита Дударев и повдигна вежди.

Шефът на 13-о управление сви масивните си рамене.

— Нямам реални основания да се съмнявам в твърденията. Но признавам, че не ми харесва тази игра — да работим от разстояние.

Намръщи се още повече и добави:

— А може би е и опасна.

Дударев го потупа по рамото поощрително.

— Давай го по-весело, Алексей. Старата методика вече не върви, трябва да се съобразяваме с новите времена. Днес модата е в децентрализацията и разделението на властта, тоест споделянето й, нали така?

В следващия миг обаче очите му охладняха съвсем.

— Освен това ХИДРА е по-особено оръжие. Най-добре е такъв инструмент да използваш от безопасно разстояние, най-вече при възможността винаги да можеш да отричаш всичко и до край. Нали така?

Иванов кимна тежко.

— Това е вярно.

— Тогава продължавай по плана — нареди Дударев. — Графика го знаеш. Внимателно наблюдавай нашите приятели, особено ако подушиш, че има такава нужда. Но пряко не се намесвай, разбира се, ако няма друг изход. Ясен ли съм?

— Разбира се, заповедта е съвсем ясна — отвърна неохотно едрият мъж. — Само се надявам… дано вярата ти да се оправдае.

Тези думи развеселиха руския президент. Той повдигна вежди по типичния за него начин и подхвърли:

— Вяра ли казваш? — сега устните му потрепнаха в кратка, ледена полуусмивка. — Драги ми Алексей, такова нещо като вяра не съществува. Би трябвало да ме познаваш по-добре. Аз поначало не вярвам в нищо и в никой. Вярата е за глупаците и простите хора. Умният човек знае добре, че на практика светът го управляват фактите и силата.

 

 

Тбилиси, Грузия

 

Грузинската столица се намира в естествено създаден от природата амфитеатър, отвсякъде заобиколен с високи възвишения, на билата им се извисяват древни крепости, полусрутени манастири, растат гъсти гори. През ясни дни с добра видимост на северния хоризонт човек може да различи далечните, покрити с вечни снегове върхове на Кавказките планини, те ясно изпъкват на фона на бледосиньото небе.

Сара Раусет, кореспондентка на „Ню Йорк Таймс“, стоеше на балкона на стаята си в петзвездния „Мариот“ в Тбилиси, облегната на парапета му, и снимаше. Раусет едва бе надхвърлила трийсетте, но светлокестенявата й коса на места сивееше, а тя отдавна вече не правеше усилия да променя външния си вид. Затова изглеждаше по-възрастна от действителните си години, но пък и това си имаше своите достойнства: така излъчваше повече увереност в очите на отговорните редактори и потенциалните източници на новини. Стаята бе на последния хотелски етаж, така си я бе поискала. Затворила едно око, тя въртеше обектива на цифровия си фотоапарат, оглеждаше обстановката, преценяваше разстояния, ъгли, контрасти. Сетне бързо защрака, снимайки огромната тълпа хора на широкия, ограден с красиви дървета булевард долу.

Задържа обектива по-дълго върху лицето на дребничка белокоса жена, която развяваше розово на цвят знаме. От дръжката му висяха няколко траурни панделки, а по сбръчканото й лице се стичаха сълзи. Натисна бутона, запечата лицето в паметта на апарата. Това бе силен, мощен изразителен образ, като нищо щяха да го одобрят за първа страница. Заедно с водещата статия с нейното име, с неин текст под снимката.

— Възхитително — рече си на глас и продължи да снима.

— Моля, не ви разбрах? — студено запита високият мъж с квадратната челюст, застанал зад нея — това беше шефът на мисията на САЩ тук.

— Погледнете хората — опита се да обясни възклицанието си Сара, загледана в площада с множеството грузинци. — Сигурно са десетки хиляди долу в този ужасен студ. А може би са и повече. До един опечалени, обединени в тъга и загуба. Заради един болен човек.

Долу трептеше същинско море от човешки глави с плакати и розови флагове. Иначе сравнително тихата тълпа бавно се нижеше в посока на парламента.

— Разбирате ли, от това ще излезе възхитителен материал — рече Раусет.

— По-скоро ужасна трагедия — мрачно възрази мъжът. — Най-вече за Грузия, но може би и за целия кавказки регион.

Журналистката свали апарата и го изгледа косо изпод дългите си мигли.

— Така ли мислите? Бихте ли се изяснили защо… искам да кажа, така че и моите читатели да могат да разберат.

— Без да се позовавате на мен, нали? — този път гласът му бе тих.

Раусет веднага кимна.

— Няма проблем — усмихна му се деликатно. — Да речем, ще звучи по следния начин — „по мнението на западен наблюдател в района, специалист в областта на грузинската политика“.

— Това е добре — съгласи се дипломатът и въздъхна. — Вижте, госпожице Раусет, нужно е да разберете, че за тези хора президентът Яшвили е много повече от обикновен политик. Той се е превърнал в символ на демократичната им Розова революция, както те я наричат. И още по-точно казано, в символ на грузинския мир, просперитет, а може би и бъдещото оцеляване на страната им.

Той посочи с ръка далечните възвишения и планините зад тях.

— Векове наред този регион е бил разкъсван на части, разделян, завладяван и отново освобождаван от съперничещи си империи — Персия, Византия, от арабите, турците, монголите и най-накрая руснаците. Дори и след разпадането на Съветския съюз Грузия пак бе почти развалина, разцепвана от етнически противоборства, корупция и политически хаос. А когато Розовата революция го доведе на власт, Михаил Яшвили започна да променя всичко това. Той е първият, който дава на грузинския народ правото да опита реалната сладост на едно компетентно, демократично управление. И това, пак повтарям, става за пръв път след цели осемстотин години.

— А сега този човек умира — обади се Раусет. — От рак, така ли?

— Може би — сви рамене високият американски дипломат и в очите му се мярна съжаление. — Всъщност никой не знае със сигурност. Моите източници в правителството твърдят, че засега лекарите не били в състояние да уточнят заболяването. Знае се само едно: че жизненоважните органи блокират и престават да действат — един по един.

— А какво би могло да стане после? — запита кореспондентката на „Ню Йорк Таймс“. — След като Яшвили умре?

— Нищо хубаво няма да излезе от кончината му — мрачно отвърна американецът.

Раусет не се отказваше, продължи да разпитва:

— А други региони могат ли да се отцепят — например Южна Осетия и Абхазия?

Знаеше, че години наред вече хиляди загиват в постоянните борби в тях двете — самообявили се за „автономни републики“.

— Или пък напрежението да ескалира в една всеобща гражданска война? — добави тя.

Бе рисковано от зони на конфликти да се изпращат кореспонденции, но пък, от друга страна, това бе пътят към журналистическата слава и голямото име в професията. А Сара Раусет беше амбициозна жена.

— Възможно е — съгласи се дипломатът. — Яшвили няма доказан наследник, поне не и такъв, в който да имат доверие различните политически фракции, националности и етнически групи в Грузия.

— А руснаците? — пак запита тя. — Нали има много истински руснаци, които живеят тук, в Тбилиси? Ако в града започнат сериозни въоръжени сблъсъци, няма ли Кремъл да изпрати войски?

Дипломатът отново сви рамене.

— В това отношение знам колкото и вие. Можем само да предполагаме и да правим прогнози.