Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (6)

Глава пета

Белият дом, Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът Самюел Адамс Кастила въведе госта си в тъмния Овален кабинет и запали осветлението. С едната ръка разхлаби грижливо завързаната папионка, сетне разкопча официалното сако.

— Сядай, Бил, настанявай се — рече той и посочи едното от двете кресла пред мраморната камина в обширното помещение. — Да ти предложа едно питие?

Шефът на националното разузнаване Уилям Уекслър побърза да поклати глава в знак на отрицание.

— Благодаря, но ще откажа, г-н президент.

Стройният бивш щатски сенатор, който изглеждаше чудесно пред телевизионните камери, се усмихна, пускайки в ход целия си чар, очевидно надявайки се да омекоти отказа.

— Много вино се ля на вечерята тази вечер. Наистина си мисля, че още една чашка алкохол, какъвто и да е той, ще ми замъти главата.

Кастила кимна хладно и се усмихна вътрешно. В обществения кръг, канен на гости в Белия дом, имаше всякакви хора. Някои, изглежда, таяха убеждението, че на официални вечери на гостите винаги трябва да се дава достатъчно свобода, в случая — достатъчно алкохол, че да надпият цяло подразделение морски пехотинци, преди самите те да се окажат под масата. Разумните гости се въздържаха, не се поддаваха на изкушение и отказваха постоянното доливане на чашите — преди да е станало твърде късно. Онези, които не проявяваха нужната предпазливост, просто не бяха поканени следващия път, независимо от влиятелността им, богатството или популярността.

Кастила хвърли поглед към изящния стенен часовник от осемнайсети век, който тихичко тиктакаше над камината. Минаваше полунощ. Отново махна с ръка на Уекслър да се настани на креслото, а той седна в отсрещното.

— Първо искам да ти благодаря за готовността да останеш до толкова късно.

— Няма никакъв проблем, г-н президент — отвърна Уекслър с мелодичния си баритон на професионален политик и отново се усмихна, разкривайки два реда съвършени зъби.

Макар и да бе навършил шейсетте, лицето му бе гладко, почти без бръчки, тенът чудесен.

— В крайна сметка, за мен е удоволствие да работя за вас.

Кастила имаше известни резерви в това отношение. След поредица гафове и публични провали Конгресът най-накрая, и то неотдавна, бе съумял да прокара нужните закони за първата в течение на близо петдесет години голяма реорганизация в американската разузнавателна общност. Законодателството предполагаше и нов пост с ранг на министър — директор на националното разузнаване (ДНР). Теоретично той би трябвало да координира и направлява дейността на комплексната група правителствени разузнавателни институции — агенции, бюра, управления и служби, които бяха в постоянна конкуренция и съперничество. На практика обаче ЦРУ, ФБР, РАМО и АНС (Агенцията за национална сигурност) водеха люта бюрократическа война, за да ограничат максимално силата и пълномощията му.

Извънредно находчив и волеви човек бе нужен за този пост. Личност, която да надмогне цялата тази мощна институционна съпротива и Кастила вече изпитваше сериозни съмнения, че Уекслър е човекът за тази цел, още повече с необходимите воля и умствени възможности. Не беше голяма тайна, че бившият сенатор едва ли би бил първият президентски избор, но този път Конгресът се бе заинатил колективно и отказал да избере друг освен един от своите. Защото макар и с номинален контрол върху общия разузнавателен бюджет на стойност повече от четирийсет милиарда долара, директорът на националното разузнаване командваше огромна сума, а Сенатът и Камарата на представителите бяха заинтересовани на този пост да стои някой, когото да познават и на когото да имат доверие.

В Сената Уекслър бе представлявал малък щат в Нова Англия в продължение на повече от двайсет години. Бе натрупал голям законодателен опит, макар и че не бе се отличавал с нещо или блестял особено. Иначе се ползваше с репутацията на почтен, трудолюбив конгресмен, участник в няколко комисии, надзиравали дейността на въоръжените сили и разузнавателните институции. През всички тези години на държавна служба бе създал множество приятели и, разбира се, неколцина сериозни врагове.

В огромното си мнозинство Сенатът бе застанал зад неговата кандидатура като глава на американската разузнавателна общност с убеждението, че той е съвършеният избор. За Кастила обаче нещата стояха малко по-иначе — вътре в себе си той смяташе, че Уекслър е болезнено учтив, добронамерен будала. Което, с други думи казано, означаваше, че начело на цялата система бе сложен още един чисто бюрократичен слой. Едва ли това щеше да способства за провеждането на нужните реформи, целящи да рационализират и засилят управлението на американските разузнавателни операции.

— Какво мога да направя за вас, г-н президент? — запита след малко шефът на националното разузнаване, като наруши тишината, обръщайки глава към дълбоко замисления Кастила.

Бе озадачен. Защо ли го бе извикал президентът точно след тази късна вечеря — такава среща бе необичайна, нетипична? Но криеше озадачеността си прекрасно.

— Искам веднага да направиш нужното за пренасочване на събирането на разузнавателна информация и аналитичната работа — отсече Кастила направо.

Харесва му или не този човек, длъжен бе да работи посредством него. Поне на този етап.

— По какъв начин, сър? — въпросително повдигна едната си вежда Уекслър.

— Настоявам незабавно да се засили фокусът върху политическите и военните събития в самата Русия, както и в малките държави по границите й — каза Кастила. — На първо място това означава да се осъществят множество промени в трафик графиците на спътниковото време, да се преосмислят приоритетите в оползотворяването на СИГИНТ^[1], превода и аналитичните формати.

— Русия ли казахте? — учудено възкликна Уекслър.

— Точно така.

— Но студената война нали завърши? — възрази директорът на националното разузнаване.

— И аз така съм чувал — отвърна Кастила сардонично и се наведе напред. — Но виж, Бил, поради редица деликатни геополитически причини ние сме се държали прекалено толерантно с добрия ни приятел Виктор Дударев, особено през последните две години — преференциално отношение, благосклонни улеснения и други подобни неща. Нали така? Макар това и да означава, че в същото време сме си затваряли очите за редица гнусни ходове, които той е предприемал, на първо място срещу собствения си народ.

Уекслър кимаше неохотно.

— Сега проблемът е в това, че докато бяхме вързани в Афганистан, Ирак и в още дузина подобни проблематични огнища по земното кълбо, Дударев си построи нова автокрация в Русия, еднолична власт, настанявайки се на самия й връх, върховен господар на всичко, докъдето погледът му стига, образно казано. На мен това не ми харесва. Въобще не ми харесва.

— Руснаците се оказаха изключително полезни съюзници в борбата срещу „Ал Кайда“ и други терористични групи — намеси се Уекслър. — И ЦРУ, и Пентагонът докладват, че са насъбрали значително количество разузнавателни сведения от разпитите в затворите на Чечения. И са качествени, вършат работа — по тях може да се действа.

Кастила повдигна масивните си рамене и се усмихна на събеседника.

— Да, това е вярно, но погледни от друга страна — дори и най-обикновеният гангстер би ти помогнал да смажеш гърмяща змия, нали? Доколкото сме в една и съща лодка, така да се каже. Това в никакъв случай не означава, че можеш без притеснения да застанеш с гръб към него, нали?

— Вие да не искате да кажете, че Русия отново се превръща в активен враг на САЩ? — запита Уекслър, подбирайки думите си внимателно.

Кастила направи опит да въздържи надигащото се в него раздразнение.

— Виж, Бил, това, което изтъквам, е, че не ми харесва да действаме на сляпо спрямо човек като Дударев. А в момента анализите на ЦРУ и на другите институции, които пристигат при мен, звучат все едно техните хора си изрязват вестникарски статии и работят по тях.

Директорът на националното разузнаване се усмихна вяло.

— И аз все това говоря на моя екип — рече той. — Дори съм представил недоволството си в писмена форма пред съответните междуведомствени координационни комисии.

Кастила се ядоса още повече. Този човек така ли управлява? Чрез изпращане на писма и докладни записки на „съответните междуведомствени комисии“? И това е човекът, от когото се очаква да стегне юздите на ЦРУ и другите институции? Боже мой! Прекрасно. Повече от прекрасно. Скръцна със зъби и отново се опита да обуздае гнева си с въпроса:

— И какво?

— Е, очевидно… хм… проблемите се коренят в някои от аналитичните звена — колебливо отвърна Уекслър. — Аз все още не съм наясно с точната картина, но вече ми докладваха, че неколцина от най-добрите ни специалисти по отношенията и проблемите с Русия са заболели сериозно. Нямало ги на работа вече втора седмица.

Кастила се загледа в него за няколко секунди, въздъхна дълбоко и рязко нареди:

— Ето какво, Бил: започвай поред от началото. Докладвай абсолютно за всичко тук, пред мен, веднага.

Москва

Денят настъпваше вече, макар и бавно. Бледите слънчеви лъчи кротко лазеха по Москва-река, отразяваха се мътно в заледената й повърхност, а в същото време святкаха доста по-ярко в стъклата на минаващите по мостовете в двете посоки автомобили и камиони. От прозорците на небостъргача на „Котелническая“ се откриваше панорамна гледка към града и оттук, на височина цели двайсет и четири етажа над реката, макар и неясно се чуваха дори и острите клаксони, и постоянният грохот на движението. Развихряха се сутрешните пикови часове в руската столица.

Русокосият мъж седеше зад бюрото и за пореден път бързо преглеждаше на екрана множество получени в електронната поща писма. Всичките бяха кодирани със специален код съобщения, пристигнали през последните седем часа на условен адрес, периодично отваряни лично от него.

Повечето бяха съвсем кратки, съдържаха само име, звание или длъжност, месторабота, географски източник и диагноза в не повече от две думи.

МАРЧУК А., ГЛАВНОКОМАНДВАЩ, СЕВЕРНО АРМЕЙСКО ОПЕРАТИВНО КОМАНДВАНЕ, УКРАЙНА — ЗАРАЗЕН. СЪСТОЯНИЕ — В ПОСЛЕДЕН ЕТАП НА БОЛЕСТТА.

 

БРАЙТМАН Х., ЕКСПЕРТ СИГИНТ — ГЛАВНА КВАРТИРА ПРАВИТЕЛСТВЕНИ КОМУНИКАЦИИ — РАЗУЗНАВАНЕ — ЗАРАЗЕН. СЪСТОЯНИЕ — МЪРТЪВ.

 

ЯШВИЛИ, М., ПРЕЗИДЕНТ, РЕПУБЛИКА ГРУЗИЯ — ЗАРАЗЕН. СЪСТОЯНИЕ — В ПОСЛЕДЕН СТАДИЙ НА БОЛЕСТТА.

 

СЪНДКУИСТ, П., СТАРШИ ПОЛИТИЧЕСКИ АНАЛИТИК, ЦРУ, ЛЕНГЛИ, САЩ — ЗАРАЗЕН. СЪСТОЯНИЕ — МЪРТЪВ.

 

ХАМИЛТЪН, Д., ДИРЕКТОР А2 (ГРУПА РУСИЯ), АНС, ФОРТ МИЙД, САЩ — ЗАРАЗЕН. СЪСТОЯНИЕ — В ПОСЛЕДЕН СТАДИЙ НА БОЛЕСТТА.

Списъкът на вече покойните или умиращите бе дълъг и продължаваше още и още, общо около трийсетина мъже и жени. Блондинът четеше с все по-растящо задоволство. Години и болезнени усилия бяха нужни за разработване и усъвършенстване на биологичното оръжие ХИДРА — съвършен, пригоден да бъде направляван с крайна прецизност невидим убиец. После бяха минали още месеци на подготовка и подбор на мишени за първите й варианти, както и разработката на безопасна методика за незабележимо заразяване на набелязаните жертви. Още време бе отделено за тайни доставки на нужните за разработката на отделните варианти материали и субстанции. И накрая грижливото планиране, секретните мерки за сигурност, изобщо цялата тази опасна и многостранна по характер дейност бе дала богат плод.

Погледнато в ретроспекция, безстрастно мислеше русокосият, предварителните изпитания в Москва се бяха оказали ненужни — беше само разхищение на ресурси и рисковани ходове, вредни за цялостната оперативна сигурност. Но пък създателят на ХИДРА бе настоявал да ги проведат. Твърдеше, че контролирани експерименти в стерилните ограничения на лабораторните условия не могат да заменят полевите проби върху истински хора. Основната му мисъл бе, че истинската проверка е единствено посредством произволен подбор на жертви, за да се установи, че творението му ХИДРА действа точно — с други думи, че извън посветените кръгове в други болници други лекари няма да бъдат в състояние да разгадаят източника на заболяването и успешно да лекуват болните.

Мъжът с кодово име Москва едно поклати глава. Вулф Ренке бе блестящ, безпощаден и както винаги изпълнен с крайна решимост да постигне своето по своя си начин. И в края на краищата спонсорите на проекта ХИДРА бяха отстъпили пред волята му, макар че иначе изчакаха да видят със собствените си очи дали действието на оръжието ще отговаря на извънредните изисквания на автора. Е, да — оказа се, че отговаря. Но и това си имаше цена: бяха събудили подозрението на двама начетени лекари — Кирянов и Петренко, а те се бяха опитали да предупредят Запада и да предадат информацията на негови източници.

Помисли пак и сви рамене. Е, и какво толкова? Тези двамата — Петренко и Кирянов — бяха мъртви. Скоро към тях ще се присъедини и онзи — единственият западен представител, с когото бяха споделили опасенията си.

Посегна към телефона и набра местен номер.

Още на първия сигнал отсреща се обади ясен, студен глас: — Да?

— Фаза първа е почти завършена — докладва русокосият тихо.

— Иванов уведомен ли е?

— Снощи му дадох само предварителен доклад — отвърна мъжът. — Преди да замине, за да говори с Дударев по време на маневрите „Зимна корона“. Веднага след завръщането му в Москва ще го информирам изцяло.

— Предполагам, че нашият приятел от 13-о управление беше доволен, нали?

— Подозирам, че Алексей Иванов ще бъде доволен само ако успее да седне на моето място или може би на вашето — иронично отвърна Москва едно.

— Без съмнение — откликна човекът отсреща. — За щастие, неговият шеф е по-умен и по-гъвкав. Сега кажете кога можем да пристъпим към следващата фаза? Нашите приятели искат да знаят кога да започнат военната си подготовка.

Блондинът прехвърли материалите на екрана, потърси последния — най-новия във времето. Беше писмо от самия Вулф Ренке. От опит знаеше, че е най-добре да разговаря лично с учения, преди да изпраща следващите варианти по куриер.

— Първо ще трябва да свърша една работа — за нея ще ми е нужен самолет от „Шереметиево“ 2 още тази вечер, след няколко часа.

— Ще уредя въпроса.

— После ще се наложи да бъда в лабораторията ХИДРА утре рано сутринта.