Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (8)

Глава седма

Георг Лис внимателно надигна глава над покрива на мерцедеса, насочил дулото на автомата в предполагаемата посока. Пръстът му се затегна на спусъка.

Никакво движение нямаше по тесния път — било отпред, било встрани или зад нашареното с дупки до неузнаваемост такси. Лицето му се разкриви още повече и потъмня, гневът го задави. Ето там лежаха, вероятно мъртви, двама от най-добрите му оперативни агенти. Ликвидирани от онзи проклет американец. Гневът отстъпи място на жестоко разочарование. Въздъхна и присви устни. Първо онзи провал на Карловия мост, сега и тук. Истинско нещастие, какво друго. Беше планирал съвършена засада, детска игра. Колко му е да убиеш един-двама невъоръжени, все едно-две овчици да заколиш? Вместо това екипът му бе наполовина разгромен. Откъде, да му се не види, бе намерил оръжие онзи дяволски тип Смит?

Отново се взря в разрушената кола отсреща. Притаи дъх и зачака. Нещо трябваше да стане — някой да мръдне, да се обади, да даде някакъв знак, признак на живот. Иначе по какво да стрелят?

Внезапно долови далечен шум на пукащи сухи клонки, изсъхнали листа. По дяволите! Това бе отвъд пътя, в гората някъде. Американецът им бе избягал. Сигурно се спуска по склона към самата долина. Какво ли ще стане този път, ако отново се измъкне? Най-вече как ще реагират онези в Москва, какво ще кажат? Изруга яростно и в съзнанието му се появи друга картина. Важното е не какво ще кажат, а как ще го санкционират…

— Драгомир! — кресна той на шофьора. — Викай Ойген от пътя долу, веднага да дойде тук!

Кимна към пътя и мъртвите в чешките полицейски униформи.

— Тези двамата ги прехвърляй в багажника. Вземи и всичко, което носеше американецът. После с Ойген тръгвайте към летището. Ако Смит ви се мерне там и има възможност — ликвидирайте го. Веднага след това отивате в скривалището. Там ще ви търся по-късно.

— А другите коли? — попита румънецът.

— Оставяш ги тук — процеди Лис през стиснати зъби. — Те са чисти. Нищо по тях не може да ги свърже с нас.

— Разбрано — послушно отвърна румънецът, сетне се поколеба. — А ти какво ще правиш?

Мъжът с кодово прозвище Прага едно го изгледа ядно.

— Аз ли? — попита и сведе очи към компактния автомат в ръцете си. — Аз отивам на лов. Имам недовършена работа с неудобния доктор Смит.

Джон Смит слизаше по стръмния горист склон. Подхлъзваше се. Свличаше се там, където почвата бе мека, а скалната повърхност — влажна. Вече се бе уморил достатъчно, затова позволяваше и на гравитацията да му помага, но от време на време трябваше да се напряга да внимава и избягва ниски клони и самите стволове на внезапно изпречилите му се дървета. Съзнаваше, че слизането му е много бързо, всъщност прекалено стремително и опасно, но пък другата опасност, която го дебнеше в гръб, му даваше известна сила.

Но ето — в един миг кракът му го подведе и се подхлъзна — беше стъпил на купчина мъртви листа. Падна тежко и продължи да се плъзга надолу като на шейна, само че абсолютно загубил контрол. Ругаеше тихо и се хлъзгаше или търкаляше, отчаяно размахвайки ръце, забивайки пръсти в почвата с надежда да забави падането. За беля се удари с рамо в дънера на стар отрязан дъб. Болката парна силно и полази по цялата лява страна на тялото му. При това от удара остана без дъх и това леко го зашемети.

Добрата новина бе, че свличането спря. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, лежа на същото място, където бе паднал, напълно обезсилен, опитващ се да събере мислите си и да се осъзнае. Ставай! — командваше вътрешният глас. — Ставай, ако ти се живее, ставай.

Все още ненапълно дошъл на себе си, Смит бавно и с немалко усилие се изправи до седнало положение. Примигна от болката — освен удара беше си пренатоварил мускулите, те молеха, всъщност направо крещяха за почивка, изпращаха към мозъка парещи сигнали на същинска агония. Пренебрегвайки всичко с ново усилие на волята, той успя да се изправи на крака. Изпъна пръсти, сви ги, раздвижи ръцете и раменете и в същия миг спря.

Пистолетът! Къде е?

Извърна се назад, впери очи нагоре по склона, откъдето се бе свлякъл. Сърцето му отново заби лудешки, но започна мъчително изкачване по обратния път, взирайки се отблизо в оставените следи — в разровената земя, разместените листа и съчки.

Ето го. Зърна метала в подножието на дърво — гигантска бреза, по която все още имаше листа — червени, оранжеви, кафяви. Наведе се и го взе, огледа го и трескаво избърса с пръсти полепналите около ударника и по дулото парченца пръст.

В този миг някъде откъм върха на склона зачатка автоматен огън. Беше къс откос от няколко куршума. Те изсвистяха около главата му и се забиха в ствола на друго дърво на височина човешки ръст, разпръсквайки късчета кора и мъх. Реагирайки напълно инстинктивно, Смит залегна зад най-близкото дърво.

Последва още един откос, този път по-дълъг, разрови пръстта отдясно.

Смит се изтърколи вляво, пусна сляп изстрел нагоре, но продължи същата маневра напряко на склона. Приклекна зад дебело дърво десетина метра вляво, а автоматчикът отгоре заръси куршуми отново. Те пищяха около него, къртеха кората от дърветата, клонки и трески от по-малките дървета. Тук-там остро изпищяваше рикошет от някоя скала в дефилето, летяха искри и каменни частици.

Смит рискува бързо надникване иззад дървото. Успя да зърне мъжка фигура в кафяво палто и кожена шапка — движеше се предпазливо и бавно надолу в неговата посока. По тясното лице на човека белееха превръзките. Ясно кой беше. Но къде е другият?

Прикри се отново. По дяволите. Разстоянието сега бе някъде около стотина метра. Недостатъчно за пистолет като неговия — още повече, че му бяха останали само три патрона. По-сигурно бе да продължи бягството с надежда да набере преднина и да се държи на нужното разстояние от автоматния мерник. После му оставаше само едно: да намери подходяща позиция за последна схватка. Смръщен, обърна поглед надолу, опита се бързо да прецени най-добрата възможност. Такава май нямаше.

По-надолу склонът изведнъж ставаше още по-стръмен, почти под остър ъгъл и така бе, изглежда, чак до дъното на падината. Поклати глава. Всеки опит за бързо придвижване в тази посока ще завърши само по един начин: ново безконтролно, крайно опасно свличане. Не можеше да си позволи това, не и с този преследвач отгоре със силно превъзхождащата го огнева мощ.

Значи оставаше само една реална възможност.

Пое дълбоко дъх, изскочи иззад дървото и доколкото наклонът позволяваше, затича бързо вляво и напреки. Изненадан от този полусамоубийствен ход, мъжът отгоре спря и високо изруга. Самият той слизаше и не бе в позиция за светкавична стрелба. Но бързо се окопити и откри огън — стреляше на къси, бързи и смъртоносни откоси, целейки се в пространството пред бягащия американец.

Смит зърна фонтанчетата изригваща пред него почва, разравяна от деветмилиметровите куршуми на автомата. Опита да бяга на зигзаг, вляво зад първото дърво, вдясно зад следващото, прескочи полузаровена в земята неголяма скала и сам не разбра как успя да го направи. Онзи стреляше, Джон бягаше и това бе стопроцентова игра със смъртта — същинска руска рулетка.

Внезапно преследвачът спря стрелбата.

Джон продължаваше да бяга напряко през гората, задъхан до пръсване на дробовете, все така на зигзаг сред дърветата. Надолу склонът стана значително по-стръмен, може би почти отвесен, на около четирийсет метра до дъното на дефилето. Тук дърветата съвсем оредяха, теренът бе доста по-каменист.

Не спря, тичаше упорито, опитвайки да контролира достъпа на въздух до дробовете, но все по-малко успяваше. Спъна се, падна, скочи отново и продължи да се движи. Имаше налудничавото усещане, че всеки миг ще усети остра болка в гърба, някъде между лопатките.

Внезапно пред него се простря голяма поляна — широка и отворена морава, покрита с потъмняла от студа трева, а тук-там и снопчета бурени. От отсрещния край примамливо го зовеше гората, но до нея имаше най-малко триста метра. От едната страна поляната стигаше до отвесния назъбен скалист ръб, от другата водеше нагоре — може би към пътя, откъдето бе дошъл.

Изскърца със зъби и спря. Би било фатална грешка да излезе на откритото и да се опита да прекоси това пространство. Много преди евентуално да стигне някакво прикритие сред отсрещните дървета, преследвачът му ще има отлична възможност да го разстреля на воля. Отново се бе озовал в капан, този път напълно естествен. Капан и шибано лобно място, рече си горчиво той. Късмет, Джон, от трън та на глог.

Извърна се рязко назад — към пътя, по който бе дошъл. И там гората бе сравнително рядка — дървета, безлистни фиданки, прекалено тънки за прикритие. Дори и подаващите се от почвата на места скали не бяха достатъчно големи, че да залегне зад някоя от тях.

Е, какво? Оставаше скалистият ръб към дъното на дефилето.

Значително успокоил дишането си, но със свито сърце, Джон изви и бързо се спусна по диагонал към него. До самата пропаст намери опора в скалата и здраво стиснал в ръка пистолета, надникна надолу. Търсеше възможности — дупки в каменния скат, някаква макар и малка опора, която да може да използва като път към гъсто залесеното дъно долу. Сетне легна по корем и съзнавайки, че секундите летят, напрегна очи към назъбения скален фронт. Оттук зърна снопчета трева, но те бяха опасни и измамни, знаеше го от опит. За щастие имаше и поникнали от скалните цепнатини храстчета, а и няколко малки дървета. На други места от пукнатините струеше вода, стичаше се мазно надолу по скалната стена.

Затаи дъх, опита да прецени най-добрата си възможност. Не беше голяма — почти нулева по стената надолу като алпинист, но пък оставането му тук на откритото бе стопроцентова смърт. Въздъхна, постави предпазителя на пистолета и го пъхна в колана на панталона. Отново надникна надолу, в самата бездна и задиша дълбоко, подготвяйки се психически да започне спускането. Сега евентуалните възможности — храсти, жилави дръвчета и тук-там издатини в скалата — му се виждаха още по-далечни и нереални. При това бяха сякаш на километри разстояние от него. Устата му пресъхна. Давай, Джон, рече си гневно. Нямаш много време, друг шанс — също.

И тогава се оказа, че изобщо няма време.

Изтрещя нов откос, куршумите зачаткаха отгоре и встрани, разровиха земята в смъртоносен оловен дъжд. Ехото отсреща върна тъжен писък.

Близо петдесет метра над Смит, Георг Лис чу вик, при това съвсем ясно видя, че американецът се завъртя и изчезна от скалистия ръб. Оголи зъби в злобна, мразовита усмивка. До тук сте, доктор Смит — рече си доволно.

Бавно, много бавно мъжът с тясно лице и черни очи отпусна димящия MP5K с дулото надолу и се изправи иззад ниската скала, която бе използвал за временно прикритие. Извади полупразния пълнител, сложи нов, зареди. Спусна се предпазливо надолу, преди това отново провери пълнителя и предпазителя. Въртеше цевта бавно наляво и надясно, сякаш обработва земята отпред с въображаема пръскачка. А пръстът му не слизаше от спусъка.

Цареше пълна тишина и изведнъж някъде се чу писъкът на сирени. Той бавно нарастваше. Лис се намръщи. Налагаше се да изчезва бързо, преди да са пристигнали чешките ченгета. Нямаше начин да не започнат да претърсват гората. Американецът трябва да е мъртъв. Никой не може да оцелее при падане от такава височина. И все пак по-добре е да се увери със сигурност, че това е така. Ако не друго, то Москва едно ще поиска потвърждение за отстраняването му.

Все така ухилен в жестоко удовлетворение, мъжът с кодовото име Прага едно продължи бавното си спускане към ръба на бездната. Стигна до нея и внимателно се надвеси, за да погледне надолу по назъбената скална стена в очакване да зърне безжизненото тяло на Джон Смит.

Самият Смит се бе задържал на тясна издатина няколко метра под самия ръб на пропастта, опрял гръб на жилавото стъбло на неголямо дърво. То го бе спасило в неудържимото политане надолу. Сега залагаше на единствения, макар и нищожен шанс — стиснал насочения нагоре пистолет с две ръце в типичната поза за стрелба по мишена. Чакаше, чакаше може би невъзможното.

Тогава зърна главата на черноокия, показаха се и раменете му, изпъкна лицето — надничаше надолу. От това разстояние ясно забеляза и избилата през превръзките на счупения нос засъхнала кръв.

Кажи довиждане — рече си Смит и натисна спусъка — един, два пъти, бързо връщайки оръжието в същата линия на огън след отката.

Първият 7,62-милиметров куршум проникна във врата на превързания, разби прешлена на гръбначния стълб и излезе през тила. Вторият проби дупка точно между очите му.

Вече мъртъв, тесноликият падна на колене, превъртя се тромаво и политна в бездната с главата надолу. Безжизненото тяло се удари в издатина, отскочи напред, но продължи стремителния си ход надолу, като се въртеше и премяташе. Отново настъпи тишина.

Смит остана на място няколко секунди, загледан в покритото с облаци небе. Болеше го цялото тяло, и костите, и мускулите, но пък беше жив. Когато последният откос разрови земята около него, бе заложил най-отчаяно на шанса, пък каквото ще да става. Превъртя се и се спусна толкова внимателно, колкото случаят позволяваше. Вече беше набелязал дръвчето като начало на евентуално слизане надолу. Е, чудо ли бе станало или не, но излезе, че безумно хазартният риск си бе струвал. Вероятно бе изразходвал късмета, който му се полагаше за цял един човешки живот.

Отново сложи предпазителя, този път прибра пистолета в джоба на якето. Ръцете му трепереха силно, препускащият в кръвта му адреналин бавно отшумяваше.

Все още се чувстваше слаб, а нервите му бяха опънати до крайност, болеше го навсякъде. Много внимателно се извъртя и седна, здраво заловен за дървото. Погледна надолу, близо трийсетина метра под него. На широка скала лежеше разкривен в странна поза трупът на неговия преследвач. Наоколо се виждаха следи от кръв, които показваха и местата на последния удар при падането на трупа.

Сега ясно чу приближаващите се все повече полицейски сирени. Крайно време беше да изчезва оттук. Съюзници от НАТО или не, едва ли чешките власти щяха да погледнат благосклонно на участието на американски военен офицер в престрелка с престъпни елементи и трупове току в предградията на своята столица. Какво бе казал онзи полицейски офицер? О, да — пукотевица в стил Дивия запад. Е, значи е време да се разкара. Пак хвърли поглед надолу към трупа.

И въздъхна. Отлично съзнаваше — преди да се скрие в сенките, наложително е да погледне този тип отблизо, може би носи нещо в себе си? Смит не знаеше точно в какво се е замесил още от мига на срещата с доктор Петренко. Едно нещо обаче бе напълно ясно. Някой си някъде има интерес той да бъде ликвидиран. Защо?

Погледна нагоре — там и бездруго щеше да налети на пристигащите полицаи. Започна опасното спускане към дъното. Отначало тромаво и предпазливо, сетне все по-твърдо и с растяща самоувереност. От издатина на дръвче и обратно, намираше пътя си с упование и малко късмет. Стигна последния метър, скочи на дъното и се затича към проснатия върху широка скала труп.