Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (33)

Глава трийсет и втора

Берлин

 

Герхард Ланге се намираше само на няколко километра от Грюневалд, дълбоко в търбуха на подземен обществен гараж на няколко етажа. Стоеше до черен автомобил и държеше слушалката на портативна радиостанция. От нея здраво пукаше, а гласът на един от неговите хора отчаяно се опитваше да докладва за изпълнението на задачата, но за беля бе почти невъзможно да се различат думите му. Силно смръщен, Ланге се наведе напред и още по-силно притисна малката слушалка към ухото си.

— Спокойно, Мюлер — заговори Ланге. — Спокойно. Опитай се пак. И по-бавно…

Този път Мюлер, набитият здравеняк, който предния ден бе посрещнал екипа му на летището, заговори по-бавно и отчетливо:

— Разполагам с целите… повтарям — потвърдих целите.

Ланге въздъхна с облекчение. Значи играта на изчакване наближаваше края си. Наведе се през отворения шофьорски прозорец на черното беемве и взе от седалката листа с получения преди два часа факс.

— Добре. Прочети ми ги — нареди Ланге.

И Мюлер отсреща започна да чете номерата и марките на автомобилите, които бе засякъл по време на своята задача, а бившият офицер от Щази ги сверяваше с получения вече списък на автомобили и пикапи, с които ЦРУ разполагаше в Берлин. Оказа се, че всички пасват. Ланге сгъна листа и го прибра в джоба си, сетне извади подробен атлас с детайлни карти на отделните райони и улици и рече в микрофона:

— Отлична работа. Сега казвай къде са американците?

Слушаше внимателно и с червен маркер бележеше позициите на превозните средства, които докладваше Мюлер. Когато свършиха, той прегледа всичко отново и отбеляза относителните разстояния, възможните алтернативни подстъпи и най-удачните за изтегляне пътища. Планът вече се оформяше в съзнанието му: бързо и смъртоносно, мислеше си той. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Сетне се обърна към екипа и нареди на сръбски:

— Хайде, приготвяйте се. Имаме мишена.

Тримата с грубите лица, до един ветерани от сръбската държавна сигурност и етническите чистки в Босна и Косово, не загубиха и секунда. Светкавично загасиха цигарите и се измъкнаха от колата, а Ланге отвори багажника на беемвето и започна да вади оръжие и муниции. Разпредели каквото трябваше, сетне всички се заеха да зареждат и проверяват готовността на екипировката.

 

 

Вече се смрачаваше, макар и да бе още късен следобед. По небето лазеха едри, сиви на цвят облаци. Подгонени от силни източни ветрове, от време на време прелитаха и снежинки, танцуваха из въздуха над почти пустите улици и тротоари в Грюневалд. Вятърът шумолеше и в редките съседни гори, гонеше и пресния сняг по покривите на сгушените сред дърветата домове.

За да се постопли, Ранди Ръсел вървеше енергично по „Клейалее“ в източна посока. Тази широка улица, която минава по източната граница на градския горски резерват, носи името на американския генерал Лусиъс Клей, инициатор на акцията наречена „Берлински въздушен мост“, спасила града от гладуване по време на началния период на студената война. Облечена в модно скиорско яке, черно поло и джинси, тя се завръщаше към пикапа на ЦРУ след внимателен оглед на района около вилата на Улрих Кеслер.

Нищо важно не се бе случило досега. По време на обхода си около вилата бе забелязала само напълно нормален автомобилен трафик. А офицерът от ФКП все още си беше у дома. Денят напредваше, от Ренке нямаше ни дума, ни вест и Кеслер започваше все повече да се тревожи. Поставените от Ранди подслушвателни устройства предаваха шумовете от постоянното му разхождане из стаите, придружено от някоя и друга ругатня от време на време и честото подрънкване на бутилки и чаши от добре заредения му със скъпи алкохолни напитки бар.

Ранди също се замисляше вече за продължаващото мълчание от страна на Ренке. Защо ренегатът учен постъпва така? Може би е решил да не рискува повече и да остави Кеслер на съдбата му? И колкото повече време минаваше, без нищо да се случи във и около дома, това започваше да изглежда все по-вероятно. Защото Ренке беше човек, който винаги и навсякъде е оцелявал. При това досега никога не бе демонстрирал реална лоялност спрямо друго лице, държава или идеология. Ранди бе уверена, че Ренке би спасил Кеслер само ако в това вижда някаква полза за самия себе си. А в настоящия момент ученият вероятно смяташе, че дългогодишният му параван във ФКП е поставен под наблюдение от собствената си служба или се досещаше, че и ЦРУ е в играта. И ако наистина е така, разсъждаваше Ранди, има ли смисъл тя самата да го отвлече за малко и да го разпита? Поне докато в Ленгли започнат да нервничат и й наредят да го предаде на неговите си хора.

Ранди се усмихна, представяйки си евентуалната реакция на ненавиждащите всякакви рискове бюрократи в Ленгли, когато научат, че техен офицер е отвлякъл служител на немската федерална криминална полиция. Не, рече си тя кисело, няма да стане — само ще си докара много неприятности и конско евангелие. По-добре е сега да изчака. По-късно може да намери подходящ начин да уведоми началството за неговите далавери. В същото време ще трябва да намери и достатъчно добър начин да прикрие факта, че е хакерствала в немски федерални сървъри.

В същото време двамата й оператори се опитваха да проследят първия номер, на който бе позвънил Кеслер, и досега се бяха добрали до регистриран в Швейцария мобилен телефон. А оттам нататък накъде води следата, още не беше ясно.

В този миг покрай нея профуча голям жълт автобус с няколко пътници. Ранди се огледа. Отдясно — значи в западна посока — бе тихата, заснежена гора. Отляво, отвъд пътя, се намираха къщи и няколко малки магазина. В близък план по платното се движеха няколко превозни средства — частни автомобили и два камиона за доставки на стоки по магазините, които изпълняваха поръчки въпреки бавно влошаващото се време. Отвъд близката пресечка се виждаше и пикапът за наблюдение с нейния екип, паркиран между едно по-старичко ауди и чисто нов голям опел.

Натисна бутона на закаченото към колана й устройство, което приличаше на MP3 плейър. Беше предназначено за работа под прикритие и съдържаше доста сложна радиостанция с няколко обезопасени канала.

— Базата, тук лидер, идвам си.

— Разбрано, лидер — отвърна й един от техниците от пикала, а в същия миг в гласа му внезапно прозвуча напрежение: — Почакай, Ранди. Засичаме обаждане. Някой звъни на Кеслер… нарежда му да бъде готов за излизане, екип за извеждане е на път!

Ето ти! Ранди ентусиазирано удари юмрук в дланта на другата ръка. И без това вече беше крайно време.

— Добре, база. Оседлавайте конете! Пристигне ли екипът, за да прибере Кеслер, ние тръгваме след тях да видим къде ще го откарат.

— Ясно — отвърна операторът и без да прекъсва връзката, Ранди ясно чу как се прехвърля от седалката отзад направо на шофьорското място.

Ускорявайки ход на път към форда, Ранди смени канала, за да се свърже с младия офицер от берлинското бюро, който наблюдаваше другата страна и входа на Кеслеровата вила откъм пътя.

— Наблюдател, аз съм лидер. Чуваш ли ме?

Отвърна й само тишина.

Намръщи се и опита отново.

— Карла, тук Ранди. Обади ми се.

Пак нямаше отговор. Линията шумеше тихо, иначе не се чуваше нищо друго. Ранди се извърна рязко, огледа се трескаво. Хладни тръпки полазиха по гърба й. Нещо се е объркало. Здравата се бе объркало. Разкопча якето, за да има бърз достъп до деветмилиметровата берета в раменния кобур и да не й пречат дрехите. Интуитивно усещаше, че ще има нужда от оръжието.

В същия миг зърна движещото се много бързо по „Клейалее“ черно беемве. Двигателят му мощно изрева веднъж и още веднъж, когато шофьорът умело задмина няколко по-бавно вървящи автомобила. Ръката й инстинктивно сграбчи дръжката на беретата, но колата профуча край нея, задмина форда и продължи. Ранди изпусна събралия се в дробовете й въздух с облекчение.

И тогава беемвето рязко удари спирачки. Черната кола се завъртя като на кино и направи светкавично обръщане на 180 градуса, сетне закова на няколко метра от спрелия пикап.

Вратите й се отвориха за секунда, отвътре изскочиха трима стройни мъже с присвити, студени очи и опрени в раменете, готови за стрелба автомати „Хеклер & Кох“ MP5SD с интегрални заглушители. Движеха се като развиващи се пружини, мигом се развърнаха във ветрило и обкръжиха пикала на ЦРУ. Очите на Ранди се разшириха от удивление, когато разпозна облеклото им — черни гащеризони, тъмнозелени барети с орлово лого. Беше униформата на елитния германски антитерористичен отряд — GSG-9.

— Мамка му! — изпъшка тя.

Някой от местните жители или от собствениците на магазини вероятно бе забелязал отдавна стоящия тук пикап с екипа за наблюдение и бе заподозрял „нещо нечисто“. Сетне се бе обадил на властите — я в полицията, я някъде другаде. След терористичния акт в Ню Йорк и мадридските влакови кланета Германия, Франция, Испания и няколко други страни вече държаха части от силите си за бързо реагиране в състояние на постоянна бойна готовност.

Ранди бързо свали ръка от беретата. Не биваше да дразни тези тежковъоръжени командоси. Вероятно смятаха, че са изпратени срещу терористи и нервите им бяха опънати до крайност, а рефлексите им — настроени за атака.

И вместо това посегна към вътрешния джоб на якето, където бе картата й от управлението, и закрачи още по-бързо към тях. Надяваше се да успее да предотврати намесата им, преди тези запалени момчета да разкрият тайната й операция пред очите на разни случайни минувачи. Веднъж като измъкнат хората й навън и ги проснат на паважа с опънати на тила ръце, вече спиране няма да има — и осведомителните агенции, и другите медии ще раздухат нещата. А местните вестници ще си запишат хиляди точки с честно изпълнен граждански дълг, разобличавайки наглите американци, дето шпионират мирни германци.

— Лидер, тук база — обади й се единият от техниците в пикапа, видимо разтревожен. — Какво да правим?

Ранди бързо превключи на техния канал.

— Нищо, момчета. Просто го дайте споко. Идвам, оставете ме аз да се оправям.

Бе почти на 50 метра разстояние от сцената, когато тримата внезапно откриха огън без предупреждение или провокация.

Автоматите им затракаха и откосите им направо разпраха пикапа почти от упор. Разхвърчаха се рояци искри високо във въздуха и встрани, десетки деветмилиметрови куршуми се забиваха в автомобила, пробивайки метала, разбивайки фината електроника, разкъсвайки човешка плът. Голяма част от тях минаха направо през стените и излязоха от другата страна, почти не загубили от първоначалното си огромно ускорение. Но достатъчно попаднаха в целта, за да превърнат вътрешността на форда в нещо по-лошо и от кланица. В слушалките си Ранди чуваше предсмъртните вопли на колегите и кръвта й замръзна във вените. След броени секунди виковете секнаха, но куршумената градушка продължаваше.

Тези тук са хора на Ренке — с ужас и огромно закъснение схвана Ранди. Не са дошли да спасяват Кеслер, а да ликвидират онези, които го следяха отвън.

Задъхвайки се от ярост, измъкна беретата и я насочи в най-близкия от тримата. Пусна два куршума, първият пропусна, вторият удари мъжа високо в гърдите. Обаче, вместо да го убие, изстрелът само го отхвърли крачка-две назад. Той изпухтя, приведе се за част от мига и се изправи. Ранди ясно видя дупката в плата на комбинезона, но кръв нямаше.

Боже мой, тези копелета носят бронежилетки и не само жилетки, а и защита за почти цялото тяло!

В същото време заработиха и рефлексите й за самосъхранение и тя отскочи странично, прикривайки се зад паркирано на самата „Клейалее“ волво.

Мъжът вече се обръщаше в нейната посока и със същото плавно движение вдигна автомата по-високо, за да пусне дълъг откос. По волвото зачаткаха куршуми.

Просната на паважа зад колата, Ранди прикри глава с ръце, а автомобилът над нея се разклати силно и заигра под множеството попадения. Чу се звън на разтрошено стъкло, скърцане на пробити ламарини и пластмаса, навсякъде по улицата се разхвърчаха отломки, засвириха рикошети. Куршуми зачаткаха и по други паркирани наблизо коли, по самия паваж, от който във всички посоки се разлетяха парченца бетон. Пронизително засвириха алармите на ударените автомобили, задвижени от същинската куршумена градушка.

Внезапно стрелбата спря.

Дишайки тежко, Ранди се претърколи навътре по тротоара, встрани от волвото с хванатата в две ръце берета, насочена напред за стрелба. В този миг забеляза, че двамата мъже се вмъкваха в беемвето, а третият бе прехвърлил автомата на ремък през рамо и стоеше приведен, докато двете му ръце бърникаха в нещо, подобно на неголяма брезентова торба.

Този път се прицели внимателно, опънала ръце над главата си в типична стрелкова стойка. Изчака, докато мушката и мерникът се изравниха в главата на навелия се „командос“ и дръпна спусъка. Беретата кихна веднъж, откатът я отхвърли нагоре. Нищо. Изглежда, пропусна. Ранди присви очи, отново се прицели, успокои ръцете, натисна отново.

Мъжът потрепна — деветмилиметровият куршум попадна в бедрото на десния му крак, разтроши костта и излезе отзад заедно с фино червено облаче кръв и раздробени частици. Той залитна и тромаво седна, загледан удивено в наранената си плът. Зелената брезентова чанта тупна на паважа до него.

В същия миг по лицето му се изписа отчаяно, паническо изражение. Опита се с левия крак да изрита чантата встрани. Тя се завъртя по земята и се претърколи под раздрания от куршумите пикап на ЦРУ.

Ранди ясно чу как раненият трескаво извика нещо — звучеше като предупреждение — на гърлен славянски език. В същия миг единият от другарите му се наведе от беемвето, хвана го под мишниците и го вмъкна в колата, а на уличния паваж остана голяма локва яркочервена кръв.

Водачът на беемвето настъпи газта до дупка и автомобилът полетя с жестоко свирене на гуми обратно по „Клейалее“ — в същата посока, откъдето бе дошъл. Ранди скочи на крака и насочвайки беретата в минаващата поне с осемдесет километра в час покрай нея кола, пусна няколко куршума.

Един разби задното стъкло, втори попадна в багажника, останалите изобщо не улучиха бързо движещата се мишена. Ругаейки задъхано, Ранди свали пистолета — имаше опасност да удари случайни минувачи.

Беемвето набра още по-голяма скорост и скоро се стопи в сгъстяващия се в края на улицата здрач.

Ранди остана за миг неподвижна, загледана в празната улица, почти невярваща на очите си. Сякаш всичко случило се току-що бе част от някакъв странен, неочакван кошмар. Беше като зашеметена от значимостта на дръзкото, направо невероятно, смъртоносно нападение срещу екипа й за наблюдение. Как така се случи всичко това, за бога? — питаше се тя горчиво отново и отново. И как успяха хората на Вулф Ренке да я засекат така неочаквано, и то с подобна безпогрешна точност?

Бавно постави предпазителя на беретата и се насили да я прибере в кобура. Ръцете й започваха да треперят, настъпваше първата фаза на шока. Неистовата адреналинова вълна отшумяваше, оставяйки в нея огромна пустота, угризения и гняв, дълбок и мощен. Погледна през рамо към разгромения от залповете пикап и зърна зелената брезентова чанта.

Търкаляше се все така на паважа под колата — до едното от задните колела.

Чанта — рече нещо в съзнанието й. Сетне със светкавична бързина мозъкът й коригира информацията, изпращайки друг сигнал — това не е чанта, а взривно устройство. Бомба с краткотраен закъснител.

Бягай!, повтори мозъкът й, незабавно изчезвай оттук, Ранди! И внезапно стигнал до двигателната й система, сигналът я подгони — тя се извърна и хукна с все сила в посока, обратна на форда. Минавайки край току-що спрели на платното коли, чиито шофьори гледаха развалината с широко отворени от изненада очи, тя завика на немски, размахвайки ръце:

— Бягайте! Бягайте! Там има бомба!

И тогава взривното устройство избухна.

В полумрака зад Ранди внезапно лумна кълбо ослепително бяла светлина. Все още в движение, тя се хвърли на земята, сви се на кравай, поставила ръце на главата, а в същия миг ударната вълна на свръхмощния взрив изрева като праисторически звяр и масивни кълбета горещ до изпепеляване въздух полетяха радиално над паважа във всички посоки. Вълната я отхвърли и я затъркаля като перце по земята, а нещо като гигантски юмрук я блъсна в гърдите — това бе причиненото от експлозията свръхналягане, което сякаш изсмука кислорода от белите й дробове.

Ослепителната светлина угасваше бавно като падаща отгоре осветителна ракета. Скоро наоколо се възцари черен, мастилен мрак. Светът сякаш изчезна и тя се залюля в нещо като ничие пространство — изпадаше в несвяст и идваше на себе си.

Излезе от това състояние няколко секунди по-късно и видя, че лежи свита на две край захвърлена от силата на взрива кола. Беше току на средата на улицата. Не чуваше добре, в ушите й нещо звънеше, пред очите й играеха кръгове. Насили се да се раздвижи — първо до седнало положение, сетне с усилие на волята се изправи на крака, като примигваше от болката на измъчените си мускули, охлузванията и повърхностните рани по кожата.

Гледката наоколо бе като след природно бедствие. Навсякъде имаше пострадали хора — зашеметени и облени в кръв, те се изправяха, залитайки, или излизаха от захвърлени от взривната вълна в различни посоки автомобили. Стъклата им бяха изпотрошени от разлетелите се отломки. Подобна бе картината и на околните магазини и домове — и от тях излизаха заслепени хора с наранявания и счупени крайници. Свръхмощната експлозия бе съборила комини, разпрала и свалила покриви, изпочупила всички прозорци и витрини, а късове от тях се бяха разлетели във всички посоки — навън и навътре, в кухните, спалните, пазарните помещения.

Ранди бавно се извърна към мястото, където бе паркиран нейният пикап.

Форда изобщо го нямаше, останала бе само грозно извита и силно обгорена част от шасито. Всички други коли, спрени в радиус поне от петдесетина метра наоколо, бяха разбити или смачкани, някои горяха, а над пътя се носеше плътен слой черен дим.

Ранди преглътна сълзите и изскърца със зъби. Нямаше време да плаче и да тъжи. Сетне я обзе хладен гняв. Имаше да върши много неща, остане ли жива, тогава ще има и възможности да оплаква мъртвите колеги.

Напрягайки воля за пълна концентрация, започна да проверява екипировката си. Първо радиото — то не действаше, сигурно е било ударено и фатално повредено, докато взривната вълна я е търкаляла по улицата. Е, това не е най-важното, рече си тя и залитна. В крайна сметка на кого ли можеше да се обади? Опипа кобура — беретата я нямаше, беше изпаднала. Огледа се и проследи възможния път, по който я бе влачила вълната — помнеше откъде бе стреляла по беемвето. Върна се по него и скоро забеляза пистолета. Наведе се да го вземе и внимателно го разгледа. Ръкохватката и кожухът на цевта бяха охлузени и надраскани, обаче ударникът, спусъчната пружина и самата цев изглеждаха в добро състояние. Устата й се разкриви в сардонична, самоподигравателна усмивка. На пръв поглед деветмилиметровото оръжие изглеждаше в по-добра форма от нея самата.

Натисна копчето, измъкна полупразната пачка и я пусна в един от джобовете на якето. Сложи нова — петнайсетпатронна, дръпна затвора, вкара патрон в цевта, сетне свали ударника. Е, в това отношение поне беше готова.

Върна беретата в кобура под рамото и отново огледа обстановката по потъналата в дим от горящите останки „Клейалее“. В далечината вече се чуваха силните сирени на приближаващите се линейки и полицейски коли. Компетентните германски власти бяха реагирали светкавично на събитието.

Време беше тя самата да изчезва.

Извърна се и закуца в западна посока. Скоро навлезе сред дърветата, все по-навътре и по-навътре в грюневалдските гори и далече от улицата. След минути едва ли някой би могъл да различи фигурата й в горския мрак. Сетне хвана в северна посока, дори се насили да потича въпреки мускулните болки. Постепенно понабра сили, а волята и инерцията я задвижиха все по-бързо и по-бързо сред сенките на затихналата, побеляла от снега гора.