Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Vector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм и Патрик Ларкин

Московски вирус

 

Редактор: Галена Георгиева

Художник на корицата: Веселин Цаков

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, 2006 г.

История

  1. — Добавяне

Глава тринайсета

Москва

 

Въпреки жестокия студ отвън ирландският бар на втория етаж в „Будапеща“ бе претъпкан. Клиентите стояха в двойна редица пред лъснатия до блясък барплот от вишнево дърво и постоянно размахваха ръце, подвиквайки за поредна бира, вино или уиски на облечения в бяло сако, изпотен и доста изморен барман. Усмихнати сервитьорки обикаляха цялото помещение с големи, пренатоварени с напитки подноси. Покрай малките масички и в дълбоките, облечени с плюш сепарета също имаше предостатъчно посетители. Глъчката бе оглушителна, десетки хора говореха в един глас, навсякъде се водеха оживени разговори и спорове, разказваха се последните вицове, а от време на време нечий висок, жизнерадостен смях надвикваше всичко останало.

Джон Смит седеше в тихо ъгълче край единична масичка съвсем сам и бавно, неохотно отпиваше от половинката халба бира — беше си поръчал черна „Балтика“. Заслушваше се във високите гласове — звучеше руска, английска, френска, немска реч, — но се чувстваше изцяло изключен от тази вихрена, наситена с алкохолни пари обстановка, сякаш тя бе на стотици мили разстояние от него. Седеше с насилено любезна усмивка на лицето, но вътрешното му чувство бе съвсем различно. Усещаше изражението си като маска, която всеки миг ще се разчупи и разпадне на хиляди парченца. Съзнаваше, че нервите му са опънати до краен предел.

През цялото време на пътуването до този миг — полетът от Берлин, минаването през имиграционните власти и митницата на „Шереметиево“ 2, в таксито, дори попълването на документите на хотелската рецепция — напрегнато бе очаквал някакъв сигнал за опасност. Било показателното повдигане на веждата на държавен служител, било тежката ръка на полицай върху рамото му, било мигновено пробягалия върху му поглед на следящ го в навалицата или в хотелското фоайе агент. Но нищо подобно не се бе случило. Напротив. И през паспортния контрол бе минал безпроблемно — бяха му прегледали документите любезно и му пожелаха приятно пребиваване в страната. Същото бе станало и в хотела. В същото време му бе направило впечатление засиленото присъствие на униформена милиция по столичните улици — по-многобройно спрямо спомените му от Москва по време на студената война. Но иначе нямаше никакви симптоми за възможно напрежение или предстоящи проблеми в столицата на руската федерация.

Погълна още една глътка от бирата — пиеше я почти насила и внимателно — и погледна новия си часовник. Вече минаваше седем и половина, наближаваше осем часът вечерта. Свръзката закъсняваше. Да не би нещо да се е объркало? Фред Клайн бе сигурен, че московският му екип действа безопасно и точно въпреки слухтенето на руските контраразузнавателни органи, но дали бе прав? За миг се замисли дали не е по-целесъобразно да се разкара оттук и да потърси нова среща по телефона с центъра. Може би ще бъде по-добре да се измъкне незабележимо, да намери изолирано помещение и да се свърже с Вашингтон, докладвайки за несъстоялата се среща.

Вдигна очи от чашата бира и отново забеляза същата жена. Стоеше пред бара сред компания ухажващи я мъже и оживено разговаряше с тях. Стройна и привлекателна, с къдрава, свободно падаща върху раменете й черна коса и светли очи, които на меката вътрешна светлина изглеждаха по-скоро зелени, отколкото сини. И преди малко я бе зърнал — беше на същото място с висока чаша шампанско в ръка, увлечена в разговор с усмихнатите ухажори. Ето я и сега, напуска групата и бавно тръгва в неговата посока, но по пътя се спира, разговоря с други посетители, с някои разменя кратки целувки по бузата, с други — любезности. Тази дама бе в удивително красива вечерна рокля без ръкави в тъмносиньо, сякаш нарочно създадена за прекрасно закръгленото й на нужните места тяло. Преметнати през ръка носеше подплатеното си със скъпа кожа елегантно палто и фина дамска чантичка.

Може би платена професионалистка, реши той безпристрастно и нарочно отмести очи, за да избегне евентуалната среща на погледи. Никаква полза нямаше да привлича ненужно внимание. Отлично знаеше, че цветът на московските компаньонки посещава елитните барове и ресторанти, където ходи множеството богати западни посетители. Така е в целия бивш социалистически свят. И тази вечер бе забелязал няколко други типично за занаята много красиви високи млади жени да се измъкват под ръка с шкембести по-възрастни мъже — германски, британски или американски бизнесмени. Отиваха към специално наети за целта хотелски стаи или апартаменти.

Ирландският бар в хотел „Будапеща“ сто на сто е сред предпочитаните работни места на московските елитни проститутки, помисли си Смит. И тогава чу гласа.

— Изглеждате ми много самотен. И още по-тъжен — измърка приятно някой на руски. — Може ли да изпием заедно по нещо?

Смит вдигна очи. Същата стройна, чернокоса жена стоеше пред него и се усмихваше най-изкусително. Побърза да поклати глава отрицателно.

— Не, благодаря ви. Повярвайте ми, точно сега не си търся компания. Тъкмо се канех да тръгвам.

Все така усмихвайки се, жената седна на свободната табуретка до него и той незабавно усети полъха на скъпия й парфюм — беше нещо извънредно деликатно, свежо, с ухание на цвете. Погледна го и повдигна вежди в престорена изненада.

— Така ли? Че още е толкова рано, нощта е удивително млада…

Джон се понамръщи на клишето.

— Вижте, госпожице… — сковано започна той, — мисля, че имате някаква грешка…

— Грешка ли? О, да, напълно е вероятно — отвърна чернокосата, но вече на английски с далечен намек за ирландско произношение, а в зелените й очи заиграха весели искрици.

— Но ако това е така, то съм убедена, че вината е у вас самия, г-н Мартин. Доколкото става дума за мен, вие сте онзи, който се плъзга в погрешна посока — по допирателната, както се казва.

Допирателна? Боже мой, рече си Смит смутено. Това беше паролата. Думата за разпознаване плюс фактът, че жената знае името от новата му самоличност, би трябвало да означава, че тя е свръзката и вероятно лидерът на малкия екип на Клайн в Москва. Изчерви се противно на желанието си и смънка засрамен:

— По дяволите… е, сега вече загазих.

— Сигурно е така — засмя се жената, изгледа го и протегна ръка. — Името ми е Фиона Девайн. Журналистка на свободна практика. Общият ни приятел — господин Клайн — настоя да ви устроя посрещане за добре дошъл в Москва.

— Благодаря ви — рече Смит съвсем искрено и се прокашля ненужно. — Хм, да, вижте, госпожице Девайн, съжалявам за цялата бъркотия. Тъкмо бях започнал да се притеснявам сериозно. Реших, че нещо не е наред.

Тя кимна и повдигна рамене.

— И аз имах същото впечатление по едно време. Извинявам се за закъснението, но реших, че така е по-добре. Това място тук ми е добре познато, исках да се уверя, че за вас не се е лепнала опашка. Познавам редовните посетители и винаги забелязвам нови хора и непознати.

— Имате предвид информатори и агенти на ФСС, нали? — запита той, използвайки акронима на руската служба за сигурност.

Фиона Девайн кимна отново.

— Коравите момчета от Лубянка не са вече така всемогъщи и вездесъщи, както по времето, когато организацията им се наричаше КГБ, ама все пак се оправят в собствената си столица, и то нелошо.

— А президентът Дударев прави всичко по силите си да възстанови старото, нали? — подхвърли Смит.

— Абсолютно — съгласи се тя. — Цар Виктор наистина се е заобиколил с доста нечестива групичка играчи. Руснаците си имат хубава дума за такива люде — силовики — хората с власт и силови подходи. Повечето от тях, както и самият Дударев, са бивши служители на КГБ и имат предпочитания към пълния контрол. При това умеят здраво, по сталински, да плашат всеки, който се осмели да им застане на пътя.

— Познати са ми методите, и то много добре — мрачно рече Джон и си помисли за сцените на Карловия мост в Прага и убийството на Валентин Петренко. — Освен това използват сурогати от типа на групата „Брант“ да им върши част от най-мръсната работа срещу заплащане.

— Точно така, подполковник — откликна жената. — Но не забравяйте, че групата „Брант“ — щом като за нея става дума — работи не само за Кремъл, а винаги за онзи, който дава най-големите пари.

— Така ли?

Очите й се вледениха.

— Вижте, аз съм проучвала тази група основно, по чисто журналистически пътища. Не отричам, че хората й са си лика-прилика с Дударев и неговите силовики. Иначе са най-вече от бившата Щази, както и шефът на екипа — жесток тип на име Ерих Брант, — плюс наемни главорези от румънската Секуритате и сръбската тайна полиция. Те не отказват абсолютно никаква поръчка, дори и най-мръсната, стига заплащането да е достатъчно високо.

Устните й се опънаха в почти права линия.

— Сега се носят слухове, че групата „Брант“ отговаря за охраната и сигурността на някои от най-едрите наркобарони и шефовете на престъпните групировки от мафията в Москва. Едни паразити охраняват други — прекрасна комбинация. А връзките на групата с Кремъл пък принуждават милицията да се прави на разсеяна и да извръща очи — нищо не видяла, нищо не чула. Независимо от факта, че по мафиотски поръчки непрекъснато са убивани абсолютно невинни хора.

В гласа й Смит ясно долови гняв и болка.

— Изглежда, сред тях е имало и лични познати? — заинтересува се той.

— Съпругът ми — просто отвърна Фиона. — Сергей беше руснак. Един от новите и оптимистични бизнесмени, от хората, които се надяваха страната им да се превърне в просперираща демокрация. Да, ама не. Работеше непрестанно, изгради си успешен бизнес, тогава пристигнаха мутрите, поискаха му пари за протекция, после и лъвския пай от печалбата. Когато отказа да им го даде, мафиотите го разстреляха като куче на улицата.

Сега замълча, очевидно не й се говореше повече по въпроса.

Смит кимна, отлично разпознаваше деликатната болезнена тема, не би трябвало да я начева отново и насилва тази жена с любопитни въпроси. Или може би по-късно. За да превъзмогне настъпилата неудобна тишина, Джон махна на минаващата келнерка и поръча чаша молдовско шампанско за Фиона и още една бира за себе си. Сетне отново се извърна към нея, но се запъна — не знаеше как да започне.

— Предполагам, че Фред Клайн ви е казал защо съм тук, госпожице Девайн — каза той и в следващия миг примигна от обзелото го неудобство.

По дяволите, колко нескопосно и помпозно прозвуча това!

— Г-н Клайн ме инструктира съвсем подробно — отвърна тя с лекота, видимо предпочела да не забелязва тъпите му гафове. — Освен това и аз самата имах известен допир със загадъчните смъртни случаи. Преди три дни бях насрочила среща с доктор Николай Кирянов. Той бе на път да ми предаде нещо в същата връзка, но най-неочаквано изчезна безследно. Сега допускам, че е възнамерявал да ме информира подробно за тях, както е искал и вашият приятел Петренко в Прага.

— Аз пък разбрах, че на следващата сутрин трупът на същия този Кирянов се е появил в московска морга — обади се Смит.

— И така да е било, лично не съм го видяла — възрази Фиона. — Вече го бяха кремирали, бедния човек.

— Толкова бързо ли се правят тези неща тук? — повдигна вежди Джон.

— Е, в този случай му бяха сложили диагноза „инфаркт“ и побързали да го кремират, защото това е най-удобният начин да се избегне нечия проверка — кимна тя.

— А после?

— После започнах да разпитвам тук и там, да задавам въпроси когато и където имах тази възможност.

— Това е било доста опасно при дадените обстоятелства — коментира Смит.

Красивата уста на Фиона Девайн се изкриви в дяволита усмивчица.

— Тукашните власти въобще не ги обичат тези неща, но помнете все пак, че аз съм западна журналистка и от мен се очаква точно това — постоянно да се ровя, да търся нередности и да задавам неудобни въпроси. Иначе ще се усъмнят в мен самата. При това се досещат, че Кирянов ми е нашепнал поне нещичко относно смъртните случаи. И представете си сега, че аз знам нещо, колкото и дребно да е, но си трая при положение, че иначе то представлява важна новина и сигурно ще направи сензация на Запад. Какво ще си помислят за мен?

— Така е, да. Имахте ли късмет за повече информация? — продължи да пита Джон.

— Нищо не можах да направя — отвърна тя с омерзение. — Висях по коридорите на Централната клинична болница, докато цялата се усмърдях на дезинфектанти и пак нищо. Просто бях изправена пред истинска стена — или ме отбягваха, или казваха, че нищо не са чували за такива случаи, а накрая направо ме изгониха. Естествено, че тамошният персонал ще отказва да говори. Иначе хората ще си навлекат големи неприятности.

— Разбира се — усмихна се криво Джон. — Има ли някакъв начин да се доберем до медицинска документация с историята на заболяването?

— Строго забранена територия — отвърна Девайн веднага. — Във въпросния случай директорът на болницата заяви, че забранява всякакъв достъп до архивите с досиетата било на сегашни, било на бивши пациенти. В случай, че решим да го заобиколим и да се обърнем направо към Министерството на здравеопазването, ще загубим цели седмици и повече и в крайна сметка сигурно пак ще получим отказ.

— Или просто няма да получим отговор.

— Да, това е най-вероятно — кимна тя. — Обаче едно нещо е пределно ясно: тамошните лекари и сестри са с опънати до крайност нерви. Само като ги погледне човек, веднага разбира, че са смъртно изплашени. Повярвайте ми — няма да се съгласят да разговорят по въпроса с никого, още по-малко с чужденец, каквото и да им давате, каквото и да им обещавате.

Смит се замисли по въпроса. Щом като болницата се изключва като евентуален източник на данни, значи ще трябва да потърси други пътища. От думите на Петренко излизаше, че заповедите на Кремъл за абсолютно мълчание във връзка със загадъчните смъртни случаи са дошли по-късно — след като кратката епидемия е приключила смъртоносния си курс. Преди това болничните лекари са правили всичко по силите си, за да диагнозират и лекуват заболелите пациенти. И макар Петренко да не бе споменал нищо конкретно във връзка с търсене на външна помощ, то напълно логично бе персоналът да се е обръщал за консултация към други медицински професионалисти. Поне докато не се е намесил Кремъл и наложил пълна забрана на информацията. Един от първите и основни принципи на борещите се с непознато заболяване медици е да уведомят възможно най-широкия спектър колеги, осигурявайки си пълната им помощ — и интелектуална, и лабораторна, — за да разкрият загадката и болестта.

Да, Смит познаваше хора във водещите руски медицински и научни среди и институции. Лично се познаваше с най-големи светила, които вероятно са били консултирани по въпроса. Е, вярно бе и друго — сигурно и на тях им е било наредено да си държат устите затворени, най-вероятно и те са били заплашвани. Но пак имаше надежда да убеди някой от тях да му разкаже за случаите, евентуално да му даде достъп до историята на заболяването или самите лабораторни изследвания.

Фиона Девайн изслуша тази негова идея и бавно поклати глава.

— Достатъчно рисковано е самото им сондиране — изтъкна му тя. — Вашата самоличност Джон Мартин е на безобиден и неособено известен канадски социолог. Как ще използвате това прикритие при хора, които вече ви познават като външност, професия и репутация? Достатъчно е само един от тях да се изплаши и да се обади където трябва с новината, че подполковник Джон Смит, американски военен специалист по инфекциозни заболявания, се интересува живо именно от онази информация, за която има забрана. В Кремъл ще писнат всичките им аларми и какво?

— Вярно — съгласи се незабавно Джон и отмести неначенатата си бира. — Но пък не виждам много други възможности, г-це Девайн. Предполагам, че сте запозната със списъците на засегнатите от болестта на Запад и тук. Действително не разполагаме с време за нещо изпипано и елегантно. Някак много бързо трябва да намеря контакт с руски специалисти, които са запознати със случаите.

— Тогава нека първо да направим поредица светкавични проверки на възможните ви източници — предложи тя. — И аз и другите от екипа познаваме тукашната обстановка по-добре от вас. Може би ще успеем да ги пресеем и отделим онези, които са прекалено близо до режима на Дударев. Както и тези, които са най-страхливи. Просто да отпаднат като възможни информатори.

— Колко време ще ви е нужно за това? — веднага запита Джон.

— Няколко часа от мига, в който ми дадете списъка на имената и институционната принадлежност на хората, които ви интересуват — отвърна Фиона.

— Толкова бързо? — скептично я изгледа Смит.

Тя се усмихна и каза:

— Аз действително съм добра в работата си, подполковник. Имам си отлични източници — и в правителството, и около него.

Смит понечи да възрази, после почти противно на волята си усети, че и той й се усмихва в отговор. Изглежда, тази жена бе преодоляла предишния си потиснат гняв и болката и сега се представяше в друга светлина — напълно естествена, в нея бликаше самоувереност, което излизаше на предно място и на всичкото отгоре бе заразителна.

— Добре, как ще се свържем отново?

Фиона измъкна визитка от малката дамска чантичка и бързо написа телефонен номер на гърба й.

— Можете възможно най-бързо и сигурно да ме откриете чрез този номер по всяко време на денонощието. Обезопасен е.

Джон прибра визитката в джоба на ризата.

— В същото време ще продължавам да упражнявам натиск върху медицинската администрация — обеща тя. — За целта утре сутринта имам насрочено интервю. С Константин Малкович.

Смит подсвирна, беше впечатлен.

— С финансиста ли? Онзи човек, който направи милиарди чрез валутни и стокови спекулации.

— Същият — кимна Фиона.

— Но той е американец, нали?

— Натурализиран американец — съгласи се тя. — Всъщност каквато съм и аз самата. Малкович обаче е сърбин по произход, а през последните няколко години инвестира много в различни руски промишлени клонове. Освен това прави огромни по размери финансови дарения в полза на ужасно остарялата местна система на здравеопазването. И всичките тези пари и благотворителна дейност са му издействали добри позиции и близки връзки с новите момчета в Кремъл. Колкото да им се ще на Дударев и неговите подчинени властимащи да върнат старите порядки, те все пак не са кръгли глупаци. Видят ли човек като Малкович с прекалено много пари, при това готов да ги раздава, започват да се въртят наоколо и да го ухажват.

— А вие се надявате да уговорите Малкович сам да зададе няколко неудобни въпроса относно смъртните случаи? — запита Смит.

— Наистина се надявам — отвърна Фиона и в светлите й синьо-зелени очи блеснаха дяволити искрици. — Казват, че е човек с характер, пък и избухлив, свикнал е да му се угажда. Затова аз лично не бих желала да бъда на мястото на онзи руски апаратчик, който ще направи опит да му откаже каквото и да било.