Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (13)

Глава дванайсета

Багдад

 

Ранди Ръсел от ЦРУ бе доста уморена. Но се налагаше да седи пред големия видеоекран в стая някъде дълбоко във вътрешността на укрепеното американско посолство в Зелената зона на иракската столица. Потриваше слепоочия и се бореше с изкушението да затвори очи поне за малко. Само че времето не бе никак подходящо да разкрива нормални човешки слабости, и то точно пред шефовете от Ленгли. В момента течеше обезопасена против подслушване сателитна видеовръзка с центъра. До нея пред екрана, потънал удобно в големия си стол, бе Фил Андрисън, завеждащ багдадското бюро на Управлението. Отсреща ги гледаха неколцина мъже със сериозни лица, в строго официални костюми, колосани яки на ризите и грижливо завързани вратовръзки. Бяха насядали около голяма кръгла маса в конферентната зала на седмия етаж в централата на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния.

Ето ти още едно от чудесата на модерната технология, иронично си мислеше Ранди. Използваме сигналите на десетки сателити в орбити високо над земята, практически стопяваме разстояния от хиляди мили и часови разлики за относително нулево време, и то с невероятна лекота. И защо? Само за да проведем поредната безкрайна служебна среща, която пак няма да реши нищо.

Отсреща във Вирджиния начело на групата бе Никълъс Кей, директор на Централното разузнавателно управление. Вече надхвърлил шейсетте, натежал и едър човек със здрави челюсти, Кей се бе навел напред в стола. Преди десетилетия за кратко време бе работил в Управлението, сетне се бе оттеглил към далеч по-спокойните академични среди, бе работил и в няколко специализирани института за политически консултации и мнения. После пак го бяха върнали в Ленгли най-вече за да замести бившия директор Дейвид Хансън, станал донякъде неудобен с прекалената си агресивност и безбройни професионални скандали. Но и Кей понякога прекаляваше с маниерничене, а то бе така тромаво и неточно, както и мисловният му процес и вземането на решения.

— Сега да разбирам ли, че този бивш офицер от Мухабарат, когото сте пленили — генерал Хюсеин ал Дури, — все така отказва да сътрудничи?

Андрисън уморено кимна с глава.

— Точно така, сър. До този момент сполучливо отхвърля всичките опити на нашите разпитващи да получат информация.

Обади се друг от участниците в срещата, беше заместник-директорът по оперативната дейност:

— В момента смятам, че по-интересни за нас са заловените заедно с Ал Дури документи на осмо управление. Според първите ви доклади те съдържат изключително важни разузнавателни данни относно строго поверителна програма за разработка на биологични оръжия.

— Точно така, сър — отвърна Андрисън и кимна към Ранди. — Госпожица Ръсел тук може да ви информира най-пълно за всичко научено по въпроса. След като нейният екип задържа Ал Дури, тя бе натоварена да проучи цялата намерена в скривалището му информация.

Шефът на багдадското бюро се наведе към нея и шепнешком я предупреди:

— Внимавай как ще го изиграеш, Ранди. Гледай да не ги подплашиш, когато поискаш разрешение, хм… да поразтеглим рамките на позволеното.

Тя неспокойно кимна.

— Няма, Фил, не се бой. Обещавам да бъда послушно момиче.

Андрисън се усмихна и все така незабележимо включи нейния микрофон.

— Давай, Ранди.

— Успяхме да разшифроваме и прочетем абсолютно всички намерени документи на твърдия диск — обясни тя на старшите началници на Управлението, тутакси наострили уши. — Естествено, незабавно предадохме на нашите военни и на иракските специални сили релевантните оперативни данни за ежедневните бунтовнически действия. И поне този път униформените ни колеги и приятели изразиха особена благодарност.

Последните думи направиха търсеното впечатление — лицата отсреща се поотпуснаха, размениха се доволни усмивки и одобрителни кимания. Ал Дури не бе от обикновените висши офицери, сляпо лоялни на Саддам Хюсеин, напротив. Този човек бе особено опасен и оглавяваше крайно брутална, при това ефективна в бунтовническите си операции сунитска клетка. Той бе мозъкът зад няколко десетки бомбени нападения, убийства и разстрели с политическа цел. Взето заедно, всичко намерено в компютъра му — списъци и имена, подкупи, давани на чиновници и полицаи, телефонни номера и скривалища за оръжие — би могло да помогне до голяма степен на американската армия и иракските й съюзници да разбият терористичната му организация.

— Само че файловете, от които по-специално се интересувахме, бяха скрити отлично, имаха и по-сложна защита — продължи Ранди. — А за да ги разшифроваме, се наложи да използваме по-специална система, кодът се оказа базиран на използвани на най-високо ниво шифрови групи на КГБ още от 80-те години на миналия век.

— Значи предаден специално на Мухабарат от съветските му съюзници код? — запита отсреща заместник-директорът по оперативната дейност.

— Точно така, сър — потвърди Ранди.

— И какво сте открили досега?

— Данни и позовавания на факти относно строго секретна програма за биологични оръжия — равно докладва Ранди. — С такова ниво на секретност, до което достъп не са имали повечето командни структури в режима на БААС.

— Какво означава „повечето“? — веднага попитаха отсреща.

— В дадения случай означава почти на всички нива — рече Ранди и уверено подхвърли следващата голяма изненада. — Разполагаме със сигурни факти, говорещи, че тези изследвания са били скривани дори и от самия Саддам Хюсеин. Генерал Ал Дури е взел мерки още навремето всички доклади по въпроса да минават само през неговите ръце… и да си остават в неговите сейф и компютър. И никога не са отивали по-надалеч, дори и към по-горните нива на йерархията в Мухабарат.

Това твърдение наистина предизвика изненада. Чуха се дори подсвирквания — шефовете бяха впечатлени. Бившият диктатор бе командвал еднолично, вярвал в тази практика, държал в собствени ръце абсолютно всички важни лостове и инструменти на истинската власт. По време на близо трийсетгодишното си управление бе успял да изколи абсолютно всички опълчили се дори и малко на волята му, както и онези, които според преценката му са представлявали потенциална заплаха за неговия авторитет. Така че криейки такава жизненоважна тайна от господаря си, шефът на осмо управление е водел особено опасна игра със самата смърт.

— Въпросната биологична програма целяла ли е създаване на оръжие за масово унищожаване? — попита друг от шефовете.

Ранди поклати глава.

— Очевидно не. Осмо управление е било създадено за разработване на оръжия в индивидуален план, така да се изразя, макар и по принцип не по-малко смъртоносни. Главната му мисия е била също да снабдява режима със специализирани биотоксини, нервнопаралитични субстанции и други особено опасни отрови с цел елиминиране на противници и политически опоненти в самия Ирак, както, разбира се, и в чужбина.

— За какви мащаби говорим тогава? — запита същият човек отсреща. — За малка лаборатория и неколцина изследователи? Или за по-широка дейност?

Ранди сви рамене.

— По моя преценка програмата е била замислена в скромни физически рамки. Поне по отношение на лабораторно пространство и тактика.

— А относно финансирането какво ще кажете?

— Става дума за големи пари — кратко обобщи тя. — От това, с което вече разполагаме, се разбира, че бюджетът е бил някъде от порядъка на десетки милиони долари за едно– и двугодишни срокове.

Висшестоящите от ЦРУ се спогледаха, някои повдигнаха вежди, други обмениха кратки реплики. Това бяха сериозни суми дори и за действащ с незаконно придобити пари в брой режим.

— А източниците? — попита заместник-директорът мрачно. — Вероятно отклонени от онази програма — „Петрол срещу храни“ в ООН?

— Не, сър — тихо отвърна Ранди. — Средствата за тази програма са пристигали пряко, преведени от поредица анонимни банкови сметки от цял свят. Някъде около един милион наистина са отклонени и са отивали в джоба на самия Ал Дури, но според документацията останалите, изглежда, са харчени за изследователска техника, апаратура, доставки на различни материали и заплати.

Никълъс Кей се намръщи и раздразнено подхвърли:

— Всичко това едва ли ми звучи като потресаваща новина. Какво значение има, че сме разкрили един повече или по-малко от незаконните иракски научни проекти, та било и под егидата на този Мухабарат?

Ранди очакваше въпроса и бе готова с отговора. Усмихна се най-любезно и обясни:

— Защото, сър, в действителност излиза, че същият този проект за разработка на тайно биологично оръжие съвсем не е бил подпомаган от Ирак.

Настъпи мълчание — това бе още една изненада.

— Обяснете по-подробно — нареди Кей.

— Бележките на Ал Дури са фрагментарни, документацията — непълна, някои неща липсват — отвърна Ранди. — Но наличните документи ясно подсказват, че всички учени изследователи са били чужденци. Повтарям — до един са били чужденци, а не иракчани.

— Тогава къде са тези чужденци? — веднага запита едрият гневлив шеф на ЦРУ.

— Отдавна ги няма — каза Ранди. — На няколко места е отбелязано, че екипировката е била грижливо опакована и изнесена от Ирак още преди нашите войски да са стигнали до Багдад. Вероятно са се измъкнали през Сирия.

— Нека да повторим някои неща, госпожице Ръсел — внимателно рече заместник-директорът по оперативната дейност. — Искам да се уверя, че правилно разбирам вашата теория: вие твърдите, че някой друг е използвал Ирак като прикритие за разработка на биологични оръжия. Така ли е?

— Точно така, сър — потвърди Ранди и се усмихна накриво. — В крайна сметка къде може да се скрие нещо действително нечисто, освен на място, пълно с други нечистотии. Такава е логиката. Съвсем проста.

— Някакви подозрения?

— Ако става дума за предположения на базата на намереното в компютъра на Ал Дури — не — отвърна тя. — Не. Генералът е бил достатъчно внимателен да не допусне такава информация да бъде записана там. И това в случай, че е знаел кой точно финансира програмата и плаща за устройване на специализирана лаборатория в рамките на неговата организация. Лично аз обаче допускам, че не е знаел. Вероятно не го е и интересувало.

— Е, в такъв случай ние отново разполагаме с нещо ненужно — разни блуждаещи огънчета, миражи… — недоволно изръмжа директорът Кей.

— Не е съвсем така, сър — възрази Ранди, напрягайки воля да не показва раздразнението си.

В ЦРУ наричаха Кей зад гърба му „д-р Но“, най-вече заради вечния му песимизъм и постоянната импулсивна готовност да отрича всяко предложение, което съдържа риск или противоречи на конвенционалните методи.

— Моля ви, продължете, госпожице Ръсел — обади се тихо и с бегла усмивка заместник-директорът. — Имам чувството, че отново ще ни изненадате с нещичко, нали?

Противно на желанието си, Ранди се усмихна към екрана.

— Не зная дали подходящата дума е нещичко, сър. По-скоро бих го нарекла коз или може би находка — рече тя и повдигна единичен лист — разпечатка от скрит в компютъра на генерала файл. — След първата си среща с лидера на екипа учени Ал Дури е записал нещо интересно в личния си дневник — всъщност мъглива и загадъчна фраза. Ето я: „… този човек е по-скоро чакал, отколкото благороден тевтонски вълк, за какъвто с гордост се представя. И както чакалът се храни с мърша, изоставена от някогашните му господари…“

Кей презрително изсумтя:

— И какво толкова можем да научим от подобни арабски поетични дивотии?

— Не са дивотии — изпусна се Ранди. — Това е просто неособено сполучлива игра на думи с името на въпросния чуждестранен учен. Според мен германец. Германски изследовател в областта на биологичните оръжия, чието име наподобява думата вълк.

Каза това и изчака реакцията им. А тя не закъсня много.

— Боже мой! — възкликна един от старшите офицери отсреща. — Вие имате предвид Вулф Ренке.

Ранди кимна.

— Именно.

— Това е невъзможно — отсече Кей. — Ренке е покойник. Отдавна е мъртъв, от години. Вероятно още след като изчезна от Берлин.

— Така твърди германското правителство днес. Но никой не е виждал трупа му — обади се Ранди. — И като имам предвид какво извадихме от компютъра на Ал Дури, мисля, че си заслужава нашите органи да го потърсят, и то най-спешно.

Отсреща се чу одобрителен шепот. Вулф Ренке бе в първата десетка на „най-търсените“ престъпници от времето на студената война. Някога член на източногерманския научен елит, Ренке бе известен с блестящи изследвания и постижения, както и с мрачната слава на фанатик, ревностно изпробвал всичките си смъртоносни открития върху човешки същества, и то против волята им. Разбира се, в онези години за експериментите режимът му бе предоставял политически дисиденти и обикновени криминални престъпници. И скоро след рухването на Стената Ренке изчезна безследно, тъкмо преди германската федерална полиция да успее да го задържи.

Години наред след това западните разузнавателни служби го бяха издирвали под дърво и камък, но все безуспешно. Носеха се слухове, че се подвизава на различни места, обичайно свързани със световните въоръжени конфликти, в служба на най-различни мракобеснически режими и каузи. Твърдеше се, че е работил в Северна Корея, Либия, Сърбия, помагал на „Ал Кайда“, други терористични мрежи и организации. Въпреки всички опити за намирането му обаче той все се изплъзваше или слуховете излизаха неверни. Все повече правителства вярваха на официалната теза на германското правителство, че Ренке е мъртъв и вече не представлява заплаха за цивилизования свят.

Или поне до този момент.

— Какво предлагате, госпожице Ръсел? — неохотно попита накрая шефът на ЦРУ.

— Да ми възложите да го потърся — усмихнато отвърна Ранди и оголи зъби в имитация на вълча усмивка. — Да ме изпратите на лов за вълци, сър. Образно казано.

Кей въздъхна театрално.

— А откъде бихте започнала издирването? Може би от Сирия? Или от Хонконг? От Хиндукуш или може би в пустошта на Тимбукту?

— Не, сър — тихо отвърна тя. — Мисля си, че е време да започнем обратно — от самото начало.