Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (39)

Глава трийсет и осма

На горния етаж, в кабинета на Улрих Кеслер, Герхард Ланге крещеше гневно в радиофона:

— Мюлер! Обади се!

Отговаряше му само ситно пукане и съскане.

— Мюлер! — изрева този път бившият офицер от Щази, опитвайки се да се свърже с оставения долу на пост човек. — Обади се!

Но и този път не получи отговор.

Разгневен, Ланге се отказа от напразните опити. Мюлер беше или мъртъв, или нечий пленник. Или бе изоставил поста и побягнал колкото дебелите му крачища можеха да държат. И така или иначе той и Степанович, изглежда, вече бяха соло в играта.

Извърна глава към онази част на стаята, където на килима до украсеното с фина дърворезба бюро лежеше извитото в предсмъртна конвулсия тяло на Кеслер и устните му се извиха презрително. Този пък глупак! Противно на всякаква логика, страхливият слабоумник бе си представил, че те наистина са дошли да го спасяват.

Но сега какво да се прави? Ланге се огледа отново и се замисли върху възможностите. Дадените от Брант заповеди бяха категорично ясни: да се ликвидира наблюдаващият Кеслер екип на ЦРУ. Да се ликвидира и самият Кеслер, да се запали или взриви вилата му. За германската полиция да останат само прах и пепел — да си пресяват колкото си искат, беше подчертал Брант. Още: преди това да се провери документацията и основно да се унищожи всичко, което е свързвало Кеслер с Вулф Ренке. И дотук всичко бе минало по план, докато най-накрая някакъв откаченяк се бе вмъкнал във вилата, убил Карич и успял да оцелее под огъня на опитния Степанович.

Повтаряйки си тези факти, бившият източногермански разузнавач отново изруга под нос. Нямаше какво да е друго: някой от американците бе оцелял. Сигурно е бил на самостоятелен, отделен пост с цел да наблюдава Кеслеровата вила от друг ъгъл, а сетне е дошъл тук и Мюлер го е изпуснал. И сега този неизвестен фактор ги е заклещил в капан, на всичкото отгоре заедно с труп и куп изобличителни доказателства. Не, просто няма да стане — да чака полицията да дойде и да ги арестува… Ръката на Ерих Брант бе прекалено дълга: всеки, който го е прецакал веднъж, бе обречен дори да е започнал да съжалява за действията си, дори междувременно да е попаднал в предполагаемата сигурност на берлинска затворническа килия.

Не, реши Ланге веднага: той и Степанович ще трябва да се справят с американеца, да го убият или заобиколят. Може би с фронтална атака направо по стълбището с надежда, че ще оцелеят с помощта на масиран, непрекъснат огън и телесната броня. Но първо трябва да изпълни заповедите на Брант докрай. И ако не друго, то поне подпалването на вилата ще бъде достатъчно като отвличащ вниманието фактор, докато те двамата се спасяват. Сви рамене и повдигна тежката метална туба с бензина, продължавайки да сипе от него навсякъде из Кеслеровия кабинет. Намокри най-вече бюрото, килима и пердетата, вървейки заднешком из стаята към преддверието и зад него коридора. Бе залял и трупа на Кеслер предостатъчно. Една кибритена клечка щеше да свърши работа…

Междувременно Ранди Ръсел се промъкваше като котка по тясното слугинско стълбище в задната част на вилата. И след малко стигна на най-горната площадка. Залегна на нея и насочи автомата напред, наострила уши, готова да открие незабавен огън. Намираше се пред вратата към коридора на горния етаж. През процепа под нея проникваше тънка ивичка светлина.

Ранди смръщи вежди. Значи лампите са запалени и това означаваше, че прекрачи ли прага, тутакси ще се превърне в лесна мишена, добре осветена и без никакво прикритие — все едно неподвижен обект, безпроблемен за поразяване.

В същия миг усети миризмата, която идваше изпод вратата и все повече се засилваше. Присви нос — бензинови пари, нали? Но в самия дом? Очите й се разшириха във внезапно просветление. Ами да: хората на Ренке ще опожарят вилата, за да прикрият всички възможни следи.

Сега скочи на крака. Какво и да бе нужно да направи, трябваше да действа — вече нямаше време за отлагане. Единственият й шанс бе светкавично да действа. Хванала автомата с дясната ръка, тя опита топката на бравата с лявата. Завъртя се леко, ключалката изщрака и вратата започна да се отваря със скърцане мъчително бавно. Бог знае колко отдавна не бяха смазвани пантите й.

Давай, Ранди! — обади се вътрешният й глас и поемайки дълбоко въздух, тя ритна вратата с все сила и се хвърли в отвореното пространство. Приземи се с предно салто през рамо и се превъртя в приклекнало положение, трескаво оглеждайки открилия се дълъг коридор вдясно чак до другото стълбище и вляво до насрещен прозорец.

В края вдясно забеляза движение — някой помръдваше в по-слабата светлина, която се прокрадваше през няколкото странични стаи. Сега го различи малко по-добре — едра, набита фигура в черно, чийто силует се открояваше неясно срещу мрака на хола отпред. Косата му беше тъмна, вероятно черна, изглеждаше тромав, но това бе от бронежилетката и допълнителните бронирани елементи. Държеше автомата в ръце и в същия миг понечи да се извърне към нея.

Закъсня, копеле гадно — рече си Ранди и натисна спусъка. Този път пусна няколко бързи, кратки откоса. Автоматът заигра в ръцете й, ритайки назад и нагоре, изпращайки смъртоносните деветмилиметрови оси към главореза отпред.

Първите куршуми обаче пропуснаха мишената и раздробиха съседните сектори на парапета. От медната арматура встрани и нагоре полетяха разноцветни рояци ярки искри. Други удариха останките от висящия полилей, още и още късчета кристал се разлетяха във въздуха, засипвайки плочките долу.

Няколко куршума попаднаха и в бронежилетката. Тъмнокосият залитна назад, удари се в останалата зад гърба му част от парапета, но тя не издържа на инерцията на тялото му, поддаде и се разчупи. Мъжът изрева ужасен.

Ранди продължаваше да стреля в същата посока, а след всеки изстрел автоматът отскачаше все по-нагоре.

Онзи отсреща изпусна оръжието, размаха ръце в неистов опит да си възвърне равновесието и да се задържи на площадката, но това бе просто невъзможно. И политна надолу, ударен в същото време от още няколко куршума. Ревът му изтъня и премина в писък, сетне той изчезна от погледа на Ранди. Острият писък секна неочаквано с тъп, плътен удар.

Ранди изпусна въздуха и махна пръста от спусъка, сваляйки замлъкналия автомат.

— Scheisse! — изруга някой гърлено вляво зад нея.

Боже мой!

Ранди се извъртя като ужилена и понечи да вдигне оръжието към новопоявилия се противник. От отворената врата на Кеслеровия кабинет — буквално на няколко метра от нея — изскочи стройна мъжка фигура със същите черни дрехи и бронежилетка, а тънките устни на жестокото му лице бяха опънати в гневна гримаса. Автоматът му бе преметнат през рамо, сигурно за да бъдат свободни ръцете му, в които държеше бензинова туба. С нова ругатня мъжът захвърли тубата и трескаво измъкна полуавтоматичен валтер от кобура на колана. Бензинът забълбука в краката му по подовата коридорна настилка. Всичко това стана за не повече от секунда и нещо. От такова разстояние пистолетът й се видя огромен. А в следващия миг дулото му избълва бяло огънче.

Ранди усети куршума на милиметър от лицето си. Той изсвистя силно, а следващите го горещи газове все едно я зашлевиха в лицето. Ушите й писнаха. Солено-сладък вкус на прясна кръв изпълни устата й. Без да мисли, тя отчаяно стреля на сляпо, опитвайки се да изпрати откоса в нужната посока, да принуди противника да потърси прикритие.

Един от куршумите й удари тубата с бензина.

Съдът подскочи и от него избликна още гориво, от метала изхвърчаха искри.

Това бе достатъчно — с приглушено съскане бензиновите пари пламнаха, запали се и горивото, а тубата избухна, изпращайки огнени пръски във всички посоки. Загоряха и намокрените сектори от подовата настилка, след миг в коридора забушува малка стихия.

Човекът с тънките устни наведе глава и ужасен видя как мокрият му гащеризон се запалва. Лицето му се разкриви още повече, той захвърли валтера и трескаво заудря с длани по горящата дреха. В следващия миг изрева нечовешки, защото пламнаха и ръцете му, а огънят тръгна нагоре по плата, по ръцете и сякаш посегна и към лицето му. За по-малко от секунда се превърна в горяща човешка факла, обвита в синкаво-червеникави пламъци. Умиращият запищя сърцераздирателно и залитна към Ранди, махайки напосоки с ръце. Огънят го поглъщаше жив.

Не по-малко ужасена, тя насочи автомата и милостиво го застреля в главата. Горящият се свлече на пода и застина. Пламъците свистяха и ревяха, обхващайки околните стени, а сетне тръгнаха и в двете посоки по коридорната пътека. Пространството се изпълни с плътен, задушлив дим.

През отворената врата Ранди успя да огледа горящия Кеслеров кабинет. И през пламъците и дима забеляза и другия пламтящ човешки труп в него — проснат до голямото антично бюро. Без съмнение това е Кеслер, рече си тя, като напрягаше воля да потисне надигащата се в гърлото й течност. А с неговата смърт и пожара, унищожаващ документацията, си отиваха и последните бледи надежди да намери някакви следи, които биха могли да я отведат към новата бърлога на Вулф Ренке.

Внезапно я осени една идея — трябваше да погледне отблизо човека, когото току-що бе убила. Захвърли автомата и изтича към най-крайната стая в коридора. Влетя в нея, грабна първото попаднало пред очите й одеяло и хукна по обратния път.

Пламъците в коридора свистяха още по-силно, димът сякаш бе обгърнал всичко наоколо.

Продължавайки напред смело, Ранди наметна одеялото, обви го грижливо около главата си, затвори очи и направо скочи в огнената стена. За миг усети неудържимата топлинна вълна, жегата сякаш посегна към нея да я погълне. Сетне тупна тежко на пода, коленичила до мъртвеца. Наведена ниско, за да избегне дима и вече отместващия се встрани огън, тя свали одеялото и изтупа с него тлеещите си дрехи.

Мръщейки се и тихо стенейки от болка, Ранди започна бързо да обискира трупа: отваряше джобовете и циповете наред, ровеше навсякъде, където би могло да има нещо, съдържащо информация. Спираше за миг, духаше длани и отчаяно продължаваше рискования си опит. Ето! От поредния джоб измъкна подобие на мобилен телефон, деформиран и почернен от огъня. Бързо го пъхна в джоба на якето, продължи да рови и скоро намери още портфейл, паспорт и обгорен лист, които също прибра.

Сега отново усети пламъците, които бушуваха все така силно, макар и отместени повече към двата противоположни края на коридора. Над главата й от тавана се отдели дълго, тънко парче тлееща боя и тупна около нея, разхвърляйки искри във и без това нажежения въздух. Всъщност всичко гореше — дори таванът, стените и подът.

Време беше да изчезва.

Отново наметна почернялото вълнено одеяло върху главата и раменете си. Сетне задъхана и кашляща от проникващия в белите й дробове гъст дим, Ранди се изправи, залитна, но се окопити и хукна към десния край на коридора, този път в посока главното стълбище.

Пак навлезе в зоната на огъня и този път й замириса на горяща вълна. За щастие след секунда и нещо бе вече на голямата площадка, извън огнената стихия. Тук светкавично отхвърли одеялото от себе си, легна на пода и се затъркаля, тупайки с длани тлеещите си дрехи — джинсите и якето.

След малко се изправи на крака, отупа се отново и хукна надолу по стъпалата, прескачайки ги по две и три наведнъж. Зад нея огънят изрева, сякаш разярен, че я е изпуснал, сетне полази и по площадката. Беше полазил по прескъпата Кеслерова мебелировка, античните предмети, уникалните книги и безценните произведения на изкуството.

Ранди продължаваше да се дави и кашля, но не спря, докато не прекоси хола и дългия коридор на приземния етаж. Вратата намери по-скоро по интуиция, отколкото я видя, защото и тук димът бе вече доволно гъст. Изскочи, залитайки, навън на хладния, студен и свеж въздух, а той й се стори направо благословен. Тук уморено се извърна, за да огледа вилата. Гореше целият втори етаж. Оранжево-червени и бели огнени езици изскачаха от прозорците и танцуваха лудо пред разбитите им стъкла, устремени нагоре към тъмното небе. По стръмния алпийски покрив вече зееха дупки, вездесъщата огнена стихия бе намерила пътя си и тук.

Цялата изтръпнала и някак безчувствена, Ранди продължи да гледа пожара още няколко секунди. Сетне потръпна в позакъснял шок. Този телесен тремор постепенно се засили, докато умът й проумяваше какъв невероятен късмет бе извадила да излезе жива от огнения ад. Едва сега си даде реална сметка, че за малко щеше да остане там — вътре — завинаги. Постепенно и с усилие на волята се овладя, а ръцете й опипаха джобовете със странно извития телефон, портфейла и почернелия лист. Имаше ли някаква вероятност тези неща да съдържат информация, и то достатъчно ценна, че да оправдае поетите от нея невероятни рискове? Или смъртта на тримата членове на екипа й, които загинаха в онова безобразно клане?

Въздъхна дълбоко. Ако не друго, то поне на тях бе длъжница — трябваше да открие следите на Ренке.

Ранди се извърна от горящата постройка и с бавни стъпки, предизвикващи болка в цялото й тяло, закуцука в мрака.