Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (18)

Глава седемнайсета

Смит избърза пред дамите, отвори вратата на ресторанта и любезно ги изчака да минат. Фиона Девайн и Елена Веденская излязоха навън, той ги последва. След топлата атмосфера в „Каретний двор“ и вкусните източни специалитети мразовитата нощ ги обгърна в ледените си обятия, безмилостно прониквайки под всеки пласт от облеклото. Джон изскърца със зъби, за да спре тракането им, и поразкърши рамене. Беше благодарен за полученото в Дрезден топло вълнено палто.

Тръгнаха по „Поварская“, след малко поспряха, за да се сбогуват. Покрай тях вървяха пешеходци, заобикаляха ги, понесли торби и чадъри, всеки забързан за някъде — било за покупки, било у дома. Не спираше и потокът от коли, подобните на дълги мечове фарове подскачаха в снежната вихрушка, от време на време нечий клаксон гневно изсвирваше, изскърцваха спирачки, гумите меко се плъзгаха по натрупания сняг.

— Това е за вас, Джонатан, както говорихме — промърмори Веденская и изпод дългото си почти до земята палто измъкна дебел найлонов плик. — Използвайте съдържанието разумно.

Смит го пое мълчаливо и побърза да надникне в него. Видя няколко оръфани медицински списания, някои на английски, други на руски и немски. Прелисти най-горното, беше остарял с няколко месеца брой на „Лансит“. Сред печатните страници имаше няколко други, машинописни и на кирилица — очевидно това бяха бележките на сивокосата рускиня, — извадка на най-важното от онова, което бе записвала на ръка. Джон повдигна очи, срещна нейните и кимна благодарно. Знаеше колко много рискува тя в този миг, предавайки му ги по този начин.

— Много ви благодаря още веднъж. Ще направя всичко необходимо те да попаднат където трябва.

— Хубаво, Джонатан. Надявам се, че с малко късмет ще бъде спасен животът на много хора — отвърна Веденская и рязко изви лице към Фиона. — И да не забравите уговорката ни!

— Няма — тихо обеща Фиона. — Имена няма да има, доктор Веденская, обещавам ви. Можете да бъдете сигурна в това.

По-възрастната жена кимна уморено, насили усмивка и рече:

— Е, в такъв случай да ви пожелая всичко най-ху…

В същия миг залитна силно напред, почти повалена от човек, който се блъсна в нея отзад. Вървеше бързо, устремно, с ниско наведена глава и вдигната яка вероятно заради силния снеговалеж. Веденская се задържа на краката си само защото успя да се хване за ръката на Смит. Ядосана, се завъртя рязко и извика:

— Какво правите, не гледате ли къде ходите!?

Засрамен, човекът отстъпи крачка назад — беше млад, с леко закривен нос.

— Извините! Моля, прощавайте — смотолеви той, усмихвайки се възглупаво и се наведе да вдигне изпуснатия си чадър, а сетне продължи нататък, залитайки леко.

Веденская подуши въздуха и с отвращение възкликна:

— Пиян беше! Още няма осем часа, а той вече е полувдървен от алкохола. Това е нашата национална трагедия! Дори и най-младите се тровят по този отвратителен начин…

— Вие как сте? — загрижено запита Смит.

Все още побеляла от възмущение, със стиснати устни, рускинята отвърна:

— Добре съм. Стори ми се само, че онзи пияница ме бодна с чадъра в крака… но едва ли е нещо сериозно.

Сетне опипа крака си, разтри с пръсти отзад дясното бедро.

— Мисля, че е време да се разделяме — побърза да каже Фиона, загледана с подозрение към изчезващия вече надолу по улицата пиян човек. — Взехме нужното. Няма смисъл да стоим тук и да рискуваме да привлечем нечие внимание.

Смит кимна и се огледа. Нещо се въртеше в подсъзнанието му. Извърна се към Веденская, повдигайки плика със списанията.

— Още веднъж ви благодаря, Елена. Ще ви се обадя по електронната поща…

Думите му секнаха, когато очите им се срещнаха, рускинята го гледаше ужасено.

— Елена, за бога? Какво има? Какво ви става?

Тя с мъка пое малко въздух, сетне се задави хрипаво, отваряйки уста като риба на сухо. Джон ясно видя опънатите на врата й мускули — опитваше се да каже нещо и не успяваше. Очите й бяха широко отворени, гротескно изпъкнали, сякаш ще изскочат от орбитите, а зениците й се превърнаха в мънички черни точици. В следващия миг коленете й поддадоха и тя се свлече на тротоара.

Шокиран, Смит понечи да я хване, но не успя. Елена Веденская колабира и се свлече като парцалена кукла. Ръцете и краката й затрептяха в конвулсии, тялото й се сгърчи, отпусна се и отново се изви в поредица гърчове.

— Извикайте линейка… бърза помощ! — викна Джон на Фиона.

Но тя вече бе извадила телефона си и набираше 03 — номера на московската служба за спешна медицинска помощ.

Джон клекна до извитото тяло на рускинята, но какво можеше да направи? Силните, накъсани конвулсии затихваха, сега тя лежеше по гръб. Смит пусна плика на тротоара, свали ръкавицата и постави два пръста на врата й, опитвайки да улови пулса. Беше прекалено бърз и слаб, подобно на пърхаща с криле простреляна птица. Лош признак. Наведе се, почти легна върху нея, приближи ухо до устните и носа й. Тя не дишаше.

Боже мой, помисли си той отчаяно. Какво, по дяволите, й се случи? Инфаркт ли? Не е това, съдейки по симптомите. Инсулт или някакъв пристъп? Може би. И тогава в съзнанието му се мярна друга, много по-ужасяваща мисъл. Съзнаваше, че няма нито време, нито възможност, нито информация да я проверява и развива. Твърдата диагноза трябваше да почака. Междувременно се налагаше да направи максимално възможното да я задържи жива поне докато пристигне бърза помощ.

— Една от болниците изпраща свой екип, Джон — чу той гласа на Фиона. — Казаха, че ще дойдат до пет минути…

Наоколо вече се събираха хора, гласовете им звучаха в нестроен хор, разтревожени, любопитни. Смит кимна, мислейки напрегнато. Пет минути. За нормален нещастен случай това звучеше нелошо, дори много добре. Но при дадените фатални обстоятелства… срокът бе прекалено дълъг, кажи-речи цяла вечност.

Бързо смъкна палтото си, сви го на топка и го подложи под раменете на Веденская, така че главата й увисна назад, за да даде възможност на въздуха да прониква свободно. С палеца разтвори стиснатите й челюсти, отмествайки езика. Наведе се отново, заслушан. Не дишаше. Внимателно изви главата й странично, вкара пръст в устата и гърлото и започна да ги опипва. Търсеше някакво препятствие, бучка, оток или слуз. Но нямаше нищо такова.

Силно разтревожен, Смит хвана главата й между длани, стисна носа й с пръсти и започна изкуствено дишане уста в уста, като се опитваше да подава максимално количество въздух, за да раздвижи мускулатурата на гръдния кош. Спираше от време на време и отново проверяваше дали диша. Но тя лежеше все така напълно парализирана, вперила неподвижни, безжизнени очи в небето.

Продължи усилията си, изпращайки въздух към дробовете й. Дишай, напрягаше воля мислено Джон, опитвайки се да й предаде внушението. Дишай, Елена! Минаха две-три минути, като на забързана кинолента, трескави усилия, битка със смъртта, размазани физиономии встрани и горе. Някъде в далечината се обади сирена. Приближаващият се звук бе мощен, раздиращ нощта.

Усещаше, че пулсът й си отива съвсем. Ето, потрепна немощно още един, два… три пъти и секна. По дяволите! Премина на кардио-пулмонална процедура, редувайки къси, резки и достатъчно силни компресии — натиск върху гръдната кост с изкуствено дишане уста в уста. Това бе неистов опит да възстанови дишането и да задейства сърцето. Но не успяваше. Фиона клекна до него.

— Има ли надежда? — попита тя разтревожено, минавайки на руски.

Смит отчаяно поклати глава.

— Едва ли… мисля, че е пътница.

Неколцина от събралите се наоколо зяпачи чуха последните му думи и побързаха да се прекръстят — отдясно наляво по типичния за руснаците православен начин. Един или двама дори свалиха шапки в преклонение пред покойната. Други вече си тръгваха — зрелището бе свършило, драмата — приключила.

— Ако е така, подполковник, трябва да изчезваме! — зашепна Фиона и бързо прибра найлоновия плик от земята. — Не можем да си позволим никакви усложнения. Особено в този момент…

Смит поклати глава, без да прекъсва опитите си. Разумът му отлично възприемаше правотата на Фиона. Елена Веденская най-вероятно вече беше безнадеждно преминала прага на възможната медицинска помощ. В същото време би било направо непрофесионално и крайно неразумно да бъде въвлечен в неизбежното милиционерско следствие по повод неочаквана смърт на улицата. Пределно ясно бе, че легендата Джон Мартин няма да издържи на една по-сериозна експертна проверка. Но в същото време Джон бе лекар, клетва бе давал, вярваше в нея и в благородните цели на професията. И винаги е бил първо лекар, а сетне — разузнавач. Етиката му изискваше да се погрижи за издъхващата жена. Тези мисли се въртяха трескаво в съзнанието му и той продължаваше да подава въздух с надежда чудото да стане — сърцето да възстанови дейността си, та колкото и незначителен да беше този шанс.

И ето, изведнъж стана прекалено късно да се измъква от каквото и да е било. С пронизително пищяща сирена и мигащи въртящи се светлини до бордюра закова боядисана в червено и бяло линейка. Сирената млъкна, вратите се отвориха, изскочиха трима. Отпред вървеше строен мъж с белезникаво лице, омачкана лекарска престилка и черна кожена чанта в ръка. Зад него почти подтичваха двама едри санитари.

Лекарят настоятелно махна с ръка на Смит да се отмести, пъргаво клекна на едно коляно до пострадалата и започна бърз, почти небрежен преглед.

Джон се изправи уморено, изтупа снега от коленете си и отмести очи от неподвижното тяло на Веденская. Опитваше се да надвие в себе си усещането за провал и съжаление. Всъщност такъв е животът, нали? Пациенти умират, винаги са умирали. Случва се. Но от това не му ставаше по-добре, всъщност винаги така бе посрещал нечия смърт — като свое собствено поражение.

Белоликият лекар провери пулса, сетне се заклати на пети и отсече:

— Бедната жена. Вече е много късно. Нищо не мога да направя за нея. Хайде, момчета, качвайте я. Поне да я отнесем оттук — по-надалеч от любопитните очи на зяпачите.

И махна с ръка на санитарите, които вече сваляха носилката от автомобила. Те послушно кимнаха и се заеха да изпълняват нареждането. Поклащайки съжалително глава, докторът се изправи бавно. С презрение огледа оредяващата тълпа наоколо, а сетне очите му се спряха върху двамата американци.

— Кой от вас може да ми каже какво точно се е случило тук? Инфаркт предполагам?

— Едва ли — равно отвърна Джон.

— А защо не?

— Тя колабира съвсем неочаквано, получи конвулсии и мускулни спазми — секунда след като настъпи очевидна респираторна недостатъчност — изреди симптомите Смит, надявайки се руският му да е достатъчно убедителен. — Очните зеници се свиха екстремно. Опитах дишане уста в уста, а когато сърцето спря, и кардио-пулмонално, неуспешни и двете.

Лекарят го изгледа, повдигна вежди.

— Много точно резюмирано. Вие, изглежда, имате медицински знания, г-н… хм, не ви зная името. Изглежда, не сте и руснак, нали?

— Да. Аз съм Мартин. Джон Мартин — вдървено рече Смит, проклинайки се мислено за грубата грешка.

Сбърка като начинаещ и се подведе да обяснява с медицинско арго, което за нещастие не се вписваше в легендата Мартин. Ясно бе, че неочакваната кончина на Елена Веденская го бе разтърсила много по-силно, отколкото си даваше сметка.

— Всъщност медицинско образование нямам. Карал съм курсове за първа помощ.

— Курсове значи, а? За първа помощ? Наистина ли? Иначе демонстрирате забележителен усет — усмихна се лекарят с учтива ирония. — И все пак имам късмет, че сте тук.

— Така ли? Че защо? — запита Смит с лошо предчувствие.

— Вашите умения и наблюдения са нужни за протокола и смъртния акт, които трябва да съставя веднага по повод трагичния инцидент, нали така? — спокойно отвърна онзи и кимна с глава към Фиона Девайн. — Затова се налага да ви поканя — вас и тази очарователна дама ето тук — да ни придружите до болницата.

Фиона се намръщи.

— О, не се безпокойте, нищо тревожно няма — заговори лекарят, ръкомахайки. — Просто рутинна процедура, но няма как — такива са правилата. Иначе ви уверявам, че ще свършим бързо и безпроблемно.

Двамата санитари бяха закопчали тялото с колани за носилката и вече се изправяха. В този миг Джон се оказа най-близо до тях и случайно чу репликата на единия.

— Внимавай къде пипаш, бе глупак — изсъска едрият мъжага. — Допираш се до десния крак, току-виж си пипнал онова…

Онова! Смит замръзна, усети кръвта си да се вледенява. Сега сцената със „случайния“ сблъсък и чадъра на улицата се завъртя вихрено в съзнанието му. Онзи, „пияният“, бодва Веденская с върха на неотворения чадър? Ами да! И тутакси всички симптоми си дойдоха на мястото: респираторен колапс, конвулсии, свити зеници, рухване на сърдечната дейност.

Боже мой, помисли Джон, те са я убили! Трябва да са и инжектирали някакво смъртоносно нервнопаралитично вещество, твърде възможно да е било вариант на зарин или VX, при това пряко в кръвния поток, за да е максимално бързо и гибелно. Иначе дори и капка върху кожата от която и да е от тези две силно токсични субстанции убива човек. Ами да, практика, използвана от шпионските служби на бившите социалистически страни. Вдигна очи и улови очите на лекаря с белезникавата кожа: гледаха го пресметливо, сякаш го изучават.

Смит отстъпи крачка назад.

Усмихвайки се небрежно, мъжът в бялата престилка ловко измъкна от джоба си малък, компактен пистолет. Беше „Макаров“ ПСМ, същият руски модел, дето е копиран от „Валтер“ ППК. Задържа го ниско долу до хълбока, насочвайки го в сърцето на американеца, поклати глава и рече:

— Надявам се да не се поддавате на изкушението да вършите глупости, подполковник Смит. Иначе ще се наложи да ликвидираме и вас, и прелестната госпожица Девайн. Направо ще е срамота, нали?

Лицето на Смит се разкриви в гримаса на безсилие — яд го бе на самия себе си, отлично знаеше, че трябваше да изчезне навреме, Фиона Девайн го предупреди и пак се оказа в сегашното тъпо положение. Лекарят бе далеч, поне достатъчно далеч за каквото и да е контрадействие. Отзад стояха двамата яки санитари, а ето го и шофьора — също едър, масивен в раменете като тях, вече слизаше от колата. В следващия миг направи две крачки встрани, в ръцете му се появи пистолет, който допря някъде в кръста на Фиона. Лицето й побеля, дали от гняв или страх, а може би и от двете.

Смит напрегна воля да остане на място неподвижен. Сетне протегна ръце напред, за да покаже, че в тях няма нищо.

— Не съм въоръжен — рече той дрезгаво.

— Разумно, много разумно решение, подполковник — одобрително откликна докторът. — Никой няма да има полза от безсмислен героизъм.

Двамата санитари наместиха носилката с тялото на Елена Веденская в задната част на линейката, покриха я с одеяло. Сетне застанаха зад лекаря, очаквайки по-нататъшни нареждания.

— Моля ви, качете се в колата — подкани американците Докторът. — Първо госпожица Девайн.

С натежали крака Фиона се качи отзад. Носилката заемаше централната част на каросерията, а от двете й страни имаше по една тясна пейка. Тя се намести на лявата, като седна на отдалечения й вътрешен край. След нея се качи единият от санитарите, седна на отсрещната пейка и веднага извади пистолет.

— Хайде сега вие, подполковник — обади се лекарят с белезникавото лице. — Настанете се до госпожица Девайн, моля. Обаче внимавайте ръцете ви да са на видно място. Иначе опасявам се, че Дмитрий може да се изнерви и да се окажете в положението на бедната доктор Веденская.

Сдържайки кипящия гняв доколкото можеше, Джон влезе в автомобила и седна на празното място до Фиона и срещу човека, когото лекарят нарече Дмитрий.

— Без разговори — изръмжа санитарят на английски с грубоват акцент и илюстрира нареждането, като размаха дулото на пистолета си към двамата американци.

Фиона изгледа Джон безизразно, нищо не се четеше в синьо-зелените й очи. Но найлоновият плик със списанията и бележките на Веденская бе все така в ръцете й. Сетне сви рамене и извърна поглед от Смит, без да говори. Той изпъшка мислено и се изруга за пореден път. Тази ситуация до голяма степен бе лично негова грешка. Ако не бе стоял докрай в напразни опити да съживи Веденская, може би сега те двамата с Девайн щяха да бъдат далеч от това място и биха избегнали капана.

Стройният лекар с белезникавото лице се качи последен и седна до едрия си подчинен срещу пленниците. По лицето му играеше все същата лека, цинична усмивка, пистолетът му сочеше в гърдите на Джон.

Вторият санитар затръшна вратата след шефа си и се качи при шофьора отпред.

След малко автомобилът се отдели от бордюра и ускори, вливайки се в по-лекия вечерен трафик. Сирената зави отново, завъртяха се и мигащите светлини, околните коли забавиха и пропуснаха линейката. Шофьорът намали, направи непозволен обратен завой, очевидно насочвайки се отново по пътя, по който бе дошъл — откъм „Садовое колцо“.

В колата беше студено, но Смит усещаше бавно стичащата се по ребрата му хладна пот. Трябваше да намери изход от ситуацията и от този подвижен затвор, при това колкото може по-бързо. Защото нямаше никакви съмнения относно очакващата ги съдба. Веднъж, след като пристигнат на местоназначението — което и да бе то, — тях двамата с Фиона ги очакваше сигурна смърт.