Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (46)

Глава четирийсет и пета

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Натаниел Фредерик Клайн вдигна очи от бюрото и погледна към големия монитор на стената в кабинета си. В момента той показваше компютърна карта на Европа, а на нея мигаше малка икона, определяща сегашното местонахождение на самолета с тримата му агенти. Проследи я с поглед за известно време, докато бавно се движеше в унгарското въздушно пространство на югозапад на път към американската база на ВВС в Авиано, на североизточното крайбрежие на Италия. Друга иконка с образ на самолет показваше позицията на приведеното в повишена бойна готовност изтребително звено там.

Клайн натисна няколко бутона на компютърната клавиатура и на картата светнаха още икони, индикиращи други звена на ВВС на САЩ, някои в Германия, други в Обединеното кралство. Също както и иконката в Авиано, те означаваха тактическите бомбардировъчни и изтребителни ята и базите на летящите цистерни за зареждане с гориво, вдигнати по тревога от Сам Кастила за евентуално светкавично реагиране в Украйна, Грузия и другите застрашени републики около Русия.

Клайн свали очилата и бавно разтри основата на дългия си нос. В момента нямаше движение на американски бойни самолети. Всички вдигнати по тревога Ф-16, Ф-15 и летящите цистерни стояха по пистите или в хангарите, готови за незабавно действие. Със съюзниците от НАТО бе установена дискретна връзка по секретни канали, но засега те изразяваха определени резерви и съмнения за това дали да дадат разрешение въздушното им пространство да бъде използвано от бойни звена на САЩ за действие на изток. Друга ирония на съдбата бе, че определената за следващата сутрин конференция сега работеше против президента Кастила, тъй като даваше на французите и германците нужното извинение да отложат решенията си, докато техните представители не докладват за резултатите от нея. Още по-трагично важно бе обстоятелството, че едва ли самите застрашени от Русия страни биха се съгласили да поканят сили на САЩ на своя територия.

Оръжието на Ренке си бе свършило работата отлично, мислеше си мрачно Клайн. Доста хора от най-добрите и най-доблестните политически и военни лидери на Украйна бяха мъртви. Останалите живи се бояха прекалено много да не разгневят Москва, затова бяха парализирани, уплашени, очакващи евентуален тежък удар при неподчинение, а в същото време не бяха готови, нито имаха волята да направят нещо, което да възпре едно руско нападение. Ако САЩ докажат твърденията си за предстоящите действия на Дударев, мислеше Клайн, може би тогава ще съберат смелостта да предприемат нещо. В обратния случай ще бездействат с наведена глава, предпочитайки несигурността на пасивното отношение пред рисковете на действието.

Шефът на Първи отдел си сложи очилата и почти противно на волята си усети, че отново забива поглед в точицата, индикираща машината с Джон Смит, Фиона Девайн и Олег Киров на борда. Сякаш с просто усилие на волята си можеше да подтикне реактивния 747 да развие още по-голяма скорост.

— Натаниел, може ли за секунда?

Клайн отмести очи от картата. На прага на кабинета стоеше отдавнашната му секретарка Маги Темпълтън.

— Да, кажи, Маги.

— Привърших задачата, която ми постави — рече тя тихо и влезе в помещението, затваряйки вратата след себе си. — Пуснах търсачката, проверих всички документи, които имаме за ОМЕГА, плюс тези на ФБР, ЦРУ и други сходни бази данни.

— И?

— Открих сериозна връзка — отвърна Маги. — Погледни в компютърната поща.

Клайн кимна и се извърна към клавиатурата, за да си отвори вътрешната пощенска кутия, където тя му бе изпратила нужните файлове. Първият бе извадка от архивите на „Вашингтон Поуст“ от преди около шест месеца, информация на местна тема. Вторият бе копие от подновено полицейско следствие във връзка със същия инцидент. Последният бе лично досие на член на персонала на Медицинския център към ВВС — Бетезда.

Клайн ги прегледа, сравни съществените факти и едната му вежда се изви многозначително. Отмести очи от екрана и каза:

— Отлична работа, Маги — похвали я той. — Както винаги.

Секретарката все още не бе излязла от кабинета му, когато той вече натискаше бутона за връзка с частната линия на президента Кастила.

Президентът вдигна слушалката още на втория сигнал.

— Да?

— За съжаление, подполковник Смит се оказа прав — без предисловия рече Клайн. — Вече съм убеден, че ОМЕГА е компрометирана.

— По какъв начин?

— Преди около шест месеца столичната полиция открила труп, плаващ в един от каналите в Джорджтаун — започна Клайн, като четеше съществените факти от материала във „Вашингтон Поуст“. — След направените справки се оказало, че е на лекаря Конрад Хорн. Според полицията изглеждало, че доктор Хорн е станал жертва на рутинен обир, в който случайно е било приложено ненужно насилие. Но задържан за случая няма, няма и никакви следи и улики.

— Продължавай — обади се Кастила.

— Излиза, че Хорн е старши научен сътрудник — изследовател в Медицинския център към ВВС — Бетезда.

— Чакай да позная — въздъхна президентът. — И с достъп до база данни ОМЕГА, нали?

— Точно така — потвърди Клайн и продължи да излага фактите от полицейския доклад по случая, наблягайки на ключовите подробности. — Хорн е бил разведен, плащал е определената от съда доста голяма издръжка на съпругата и отделно месечни вноски за детето им. Банковият му баланс почти винаги е бил около нулата. А колегите му често са го чували да се оплаква, че държавата плаща зле на своите учени изследователи. Обаче детективите, претърсили след смъртта му апартамента, намират няколко хиляди долара, отделно нова битова електронна техника и мебели за още хиляди. Имало и доказателства, че си е търсил скъпа нова кола, по всяка вероятност „Ягуар“…

— И допускаш, че е продавал достъп до тъканните ДНК проби в базата данни, нали? — прекъсна го Кастила.

Клайн кимна.

— Точно така. И още нещо — мисля си, че е станал прекалено алчен или просто невнимателен, да речем, недостатъчно дискретен, и се е наложило да го ликвидират, за да му затворят устата.

Кастила въздъхна тежко.

— С други думи, казваш ми, че онзи професор Ренке и патроните му вече разполагат с ДНК данните на всеки ключов играч в нашето правителство.

— Да, сър, сигурен съм — тежко отвърна Клайн. — Включително и с вашите.

 

 

База ВВС, Авиано

 

Американската военновъздушна база в Авиано се намира в региона Фриули-Венеция Джулия, някъде на около петдесет километра северно от Венеция и в подножието на италианските Алпи. Над летателните нива в зона F връх Кавало доминира северния хоризонт, извисявайки се почти две хиляди и триста метра над околния хълмист терен.

Бледите лъчи на изгряващата луна посребряваха огромните заснежени пространства и леда по назъбените планински вериги. Самолетните двигатели оглушително изреваха, когато пилотът отне мощност и се приготви за заход и кацане. След малко тежкият 747 се плъзна по дългата главна писта в Авиано, постепенно убивайки скорост, докато минаваше покрай чифтовете хангари с двойно укрепени бетонни покриви. Вратите им бяха отворени, навсякъде блестяха ярки осветителни тела, екипажите се въртяха около машините, оглеждайки за сетен път своите Ф-16 от 31-во тактическо изтребително ято в очакване да излетят на изток за евентуален бой.

В края на пистата масивният товарен самолет сви вляво и спря на широка железобетонна площадка. Веднага към нея тръгна машина със сгъваеми стълби и спря пред предната врата. Смит бързо слезе пръв, след него вървяха Фиона Девайн и Олег Киров.

В подножието ги очакваше строен капитан от ВВС в зелено летателно яке. На главата му имаше шлемофон с прикрепени към визьора очила за нощно виждане.

— Подполковник Смит, моля? — попита той, а очите му пробягаха с видимо съмнение по тримата новодошли, струваха му се доста охлузени и в лоша форма.

— Точно така — усмихна се Джон в отговор на загриженото изражение на младия летец. — Не се безпокойте, капитане. Ще се опитаме да не изцапаме с кръв бляскавата ви нова машина.

При тази реплика младият мъж се изчерви и побърза да каже:

— Съжалявам, сър.

— Проблеми няма — успокои го Смит. — Вие готови ли сте?

— Тъй вярно, сър — отвърна капитанът и посочи с ръка към голям черен хеликоптер, кацнал направо на пистата. — Ето там сме.

Смит веднага разпозна апарата. Беше MH-53J „Пейв Лоу“ — в момента един от най-елитните хеликоптери за спецмисии в света. Тежковъоръжен, оръжейните му системи щръкнали по корпуса досущ бодлите на настръхнал таралеж, съоръжен с най-новото в навигационната техника и отбранителна електроника с контрамерки за всякакви случаи, „Пейв Лоу“ лети с шестчленен екипаж и е предназначен да пренася командоси дълбоко във вражеска територия или тил. Може да лети на височина трийсет-четирийсет метра, за да избегне засичане от противниковите радари и ракетен огън земя-въздух.

— Ами нашата екипировка? — бе следващият въпрос на Смит.

— Всичко е прибрано на борда: дрехи, оръжие, допълнително оборудване — докладва младият офицер. — Заповедите ни са да излетим с вас по възможност максимално бързо.

Пет минути по-късно Смит, Фиона и Киров вече закопчаваха коланите си в боядисаното в сиво задно помещение на двайсет и един тонния хеликоптер. Член на екипажа им донесе шлемофони и тапи за ушите.

— Ще се нуждаете от тях, докато форсираме двигателите — любезно обясняваше той, докато ги включваше в бордната комуникационна система. — Иначе шумът е в състояние да ви изпече мозъците, честно ви казвам.

След малко огромните роторни витла изфучаха и се завъртяха, ускорявайки темпото все по-бързо и по-бързо, а двата турбодвигателя зареваха с все сила като допотопни зверове. Свистенето и ревът ставаха все по-нетърпими и в мига, когато моторите постигнаха нужната мощност, бяха направо оглушителни. Мощната птица се разтрепери и сякаш зашумя цялата, като вибрираше и се поклащаше встрани.

В слушалките Смит чуваше гласа на бордния механик — беше сержант с плътно тексаско произношение. В момента той заедно с първия и втория пилот проверяваха по стандартния списък системите една по една.

— Готови за придвижване и полет — обади се сержантът накрая.

Машината се разклати отново и тръгна по пистата. Тримата членове на екипажа, които бяха в задното помещение заедно със Смит и другите, се подадоха от отворените люкове. При полет на малки височини задачата им бе да предупреждават пилотите за евентуалните препятствия по пътя на машината — най-вече дървета и електропроводи.

След малко хеликоптерът се издигна над пистата, но остана на място. През люковете нахлу вятър, роторите отгоре биеха здраво и сега запищяха още по-силно. Смит неволно посегна и позатегна колана си. В същия миг видя, че Киров помага на Фиона да затегне своя, и скри усмивката си.

Още няколко минути висяха на същото място, докато екипажът повтаряше проверката на навигационните си системи. Сетне огромният черен хеликоптер сви вдясно и със загасени светлини полетя на юг с около 140 км в час.

 

 

Близо до Орвието

 

Ерих Брант се опитваше да контролира все повече растящото си нетърпение. Главната зала на лабораторията ХИДРА бе истински кошер — Ренке сновеше насам-натам, контролираше всичко и ръководеше хората си, а те трескаво опаковаха фината си специализирана техника, компютрите с базите данни за ДНК и останалото от ключовата апаратура. Работата беше твърде сложна, изискваше време и опит, не може току-така да се евакуира модерна научна лаборатория. Но веднъж направят ли го, Ренке и екипът му щяха отново да изчезнат, а сетне да подновят смъртоносната си продукция на ново, по-удачно скрито място. И още по-важно — всичко не се изнасяше, а само най-главното. Разследващите дейността на ЕЦПН американски агенти щяха в крайна сметка да намерят само една обикновена лаборатория, занимаваща се с присъщите на центъра рутинни генетични анализи.

Брант не се сдържа и запита Ренке:

— Колко още време ще е нужно?

Ученият сви рамене:

— Поне няколко часа. Можем да го съкратим единствено с цената на изоставена ценна техника.

Застаналият зад Брант Константин Малкович се намръщи.

— Добре, да запитам по друг начин: какво забавяне би предизвикало това при откриването на новата лаборатория?

— Може би няколко седмици — отвърна му Ренке.

Милиардерът закима неспокойно, но твърдо — това не му вършеше работа.

— Не става. На Москва съм обещал, че ХИДРА ще бъде пусната в действие отново в момента, когато се задвижват нейните армии. Въпреки че и Кастила е вече пътник, руските ни съюзници настояват за възможността да действат пряко и срещу други лица във Вашингтон. Например ако и новият президент се инати и отказва да приеме свършени факти…

— Дударев още ли е готов да работи с вас? — с любопитство запита Ренке.

Сега бе ред на Малкович да свие рамене.

— Че какъв избор има? Тайните на оръжието ХИДРА са мои, а не негови. Освен това му обещах, че в момента решаваме проблемите на сигурността веднъж и завинаги. Веднъж изнесем ли от Италия екипировката и вашите учени безопасно, какви доказателства може да извади Вашингтон? Просто няма да има време за това, още повече че агентите му в Москва са мъртви. Така или иначе, веднъж започне ли пукотевицата, прекалено късно ще бъде за американците да правят каквото и да е.

В същия миг внезапно забипка мобилният телефон на милиардера.

— Малкович слуша. Да, кажете? — рече той и погледна Брант. — Титов докладва от Москва.

Брант кимна. Малкович бе оставил главния си изпълнителен директор да се оправя с евентуалните проблеми и да ръководи всички необходими операции в Москва.

Мина малко време. Милиардерът внимателно изслушваше доклада на своя мениджър. Изражението му се промени, вледени и застина в неподвижна, безизразна маска.

— Много добре — рече той. — Дръжте ме в течение.

Щракна капачката на апаратчето и отново извърна лице към Брант.

— Изглежда, че московската милиция е намерила два трупа край онзи стар разрушен манастир, който използвате за мръсната работа.

— Уви — ухили се гадно бившият офицер от Щази. — Бог да ги прости бедните подполковник Смит и госпожица Девайн.

— Запази глупостите за себе си — ядно откликна Малкович. — Смит и Девайн са си живи. Труповете са на твоите хора.

Брант зяпна и изгледа работодателя си наистина шокиран. Смит и Девайн да избягат? Че как може да стане това? Не, просто не е вярно. Сетне тръпки суеверен страх полазиха по гърба му. Какви са тези американци, всемогъщи ли са?