Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (45)

Глава четирийсет и четвърта

Рим

 

Летище „Чиампино“ е в околностите на Рим, просто на петнайсетина километра разстояние от центъра на града. Не е голямо, има само една писта, а наоколо са разположени разорани нивя, паркове, фермерски домове, извънградски къщи и жилищни блокове и предприятия от леката промишленост. Засенчено някак си от по-големи събратя като „Фиумичино“, днес то се използва само от нискобюджетните компании, и то да приема главно международни чартърни полети и по-малки машини — частни, фирмени, но също и държавни.

Някъде малко след три часа следобед местно време иззад облаците се показа двумоторен фирмен реактивен самолет, за кратко време последва въздушния коридор точно над „Виа Апия Нуова“, направи заход, започна да снижава и се насочи за кацане на летището. Приземи се точно и сравнително бързо, след като прелетя над граничния маркер, плъзна се леко по пистата и намали ход, сетне подмина неголемия терминал, който обслужва пристигащите и заминаващите чартърни полети.

Стигна чак до другия край на пистата, там сви вляво и спря пред бетонна рампа, обичайно използвана от товарни машини. Паркирани встрани стояха два мерцедеса.

От самолета слязоха осем души. Бяха в зимни дрехи, шестима вървяха около седмия — видимо по-възрастен, побелял мъж, който веднага се насочи към чакащите черни лимузини. Осмият човек — доста по-висок и русокос — се отдели от групата и тръгна да пресрещне запътилия се към нея италиански митнически служител.

— Вашите документи, синьор? — учтиво попита италианецът.

Русокосият бръкна във вътрешния джоб на палтото и извади своя паспорт и други документи.

Усмихнат приветливо, италианецът ги прегледа бързо и с очите на професионалист.

— О! Виждам, че сте прикрепен към ЕЦПН. Ние често обслужваме негови хора тук, на нашето летище. Кажете ми, моля, каква работа имате с центъра?

Ерих Брант се усмихна студено.

— Одитна дейност, качествен контрол.

— А другите господа? — попита митничарят и кимна към Константин Малкович и охраната му, които тъкмо се настаняваха в очакващите ги коли. — И те ли работят в центъра?

— Точно така — кимна Брант и отново посегна към вътрешния джоб, откъдето сега извади още и дебел книжен плик. — Ето тук са необходимите документи. Смятам, че ще намерите всичко в пълен ред, както се полага.

Италианецът отвори плика само отчасти — колкото да види съдържащата се в него дебела пачка евробанкноти с голяма стойност. Усмихна се алчно.

— Много коректно, както винаги — рече той и прибра плика в своя джоб. — Е, синьор Брант, още веднъж да кажа, че винаги е много приятно да се работи с вас. С удоволствие ще очаквам следващата ви визита.

След броени минути Брант, Малкович и шестимата тежковъоръжени охранители вече летяха в двата мерцедеса по „Вия Апия Нуова“, втория етап по пътя им към Орвието.

 

 

Международно летище

„Шереметиево“ 2 край Москва

 

С тъмното си було нощта вече захлупваше плътните брезови и борови гори около „Шереметиево“ 2. Осветени от силни бели тела, към него през околния мрак водеха няколко прави, симетрично построени шосета. В момента по тях се бяха наредили дълги колони спрели коли, камиони и автобуси. Всички чакаха да минат милиционерска проверка на документите. Точно пред единствения пътнически терминал — грозна грамада от железобетон — бяха организирани няколко извънредни пункта. А по целия периметър на оградата около летището патрулираха бронирани коли с командоси от елитните части на Министерството на вътрешните работи.

Нарежданията от Кремъл бяха извънредно строги: по никакъв начин не бива да се позволява на двамата американци да се измъкнат от Русия. В изпълнение на взетите в тази връзка извънредни мерки сигурността около летището бе затегната до граници, нечути и невиждани чак от времето на студената война.

Откъм вътрешната страна на летището, на една от бетонираните площадки пред голям хангар стоеше товарен „Боинг“ 747–400 на „ТрансАтлантик Експрес“. В големия горен трюм на машината товареха колетни пратки, кутии, кашони и картони, поща и поредица отделно опаковани тежки предмети.

Групи облечени в сиво милиционери сновяха напред и назад по товарната площадка и бдително наблюдаваха извършваните там дейности. Офицерите им имаха изрична заповед да задържат на място подозрителните лица, абсолютно всеки, който се опита да се промъкне тайно на борда на излитащите от „Шереметиево“ товарни машини.

Старши лейтенант Анатолий Сергунин стоеше с разкрачени крака, с ръце на гърба и зорко се вглеждаше в тежките палети, подавани от големи мотокарни високоповдигачи. Носещите им зъби хващаха товара от бетона и го откарваха до зейналата паст на огромния самолет, където група товарачи го плъзгаха по специални улеи и го нареждаха в обща конфигурация със затягане към пода. През първите няколко часа на смяната си Сергунин бе намирал целия този процес за невероятно интересен, но сега бе вече изморен и отегчен, а беше и доста студено.

— Охраната на входа докладва, че идва още едно превозно средство — обади се подчиненият му сержант, заслушан в ръчната си радиостанция.

Изненадан, Сергунин си погледна часовника. По разписание самолетът излиташе след по-малко от час. И досега всичките предвидени товари би трябвало да са тук. Подборът на товарите и подреждането им в самата машина бе сложен и бавен процес, изискващ внимание и опит с оглед правилното балансиране на самолетното карго. Офицерът се извърна и огледа голямата площадка, очаквайки новопристигащия с добавъчен товар автомобил. И наистина видя приближаващи се в мрака с немалка скорост мощни фарове.

Изгледа сержанта и запита:

— Казаха ли ти какво вози новопристигащият?

— Тъй вярно, господин старши лейтенант. Два ковчега.

— Ковчези ли? — учуди се Сергунин.

— Тъй вярно — потвърди милиционерът. — Колата е катафалка.

След няколко минути Сергунин вече стоеше до въпросната катафалка, пристигнала от московска морга, и внимателно наблюдаваше операцията по свалянето на покойниците.

Облеченият в бяла престилка едър шофьор измъкна с немалко усилие първия ковчег от товарната част на автомобила и го намести на количка. Ковчезите бяха запечатани с ленти и носеха маркировка с надпис, че са минали през митническите власти, където са били прегледани с рентген.

Въпреки всичко очите на Сергунин се свиха подозрително. Всеки в митницата може да бъде подкупен, — колко му е. Този номер с ковчезите изглеждаше прекрасна комбинация за прекарване на двама търсени от властите шпиони през границата и вън от Русия. И то на борда на машина, която отлита за Франкфурт, сетне за Канада и накрая за САЩ. Замисли се, поставил ръка върху кобура на кръста. Големи награди бяха обещани за онзи, който залови търсените американски шпиони. Да не говорим за наказанията, евентуално очакващи офицера, който пък би ги изпуснал. Затова при дадените обстоятелства всяка предпазливост би била оправдана, дори и излишната, дори и престараването.

Офицерът изчака служителят на моргата да си свърши работата по свалянето на ковчезите докрай. И тогава се приближи до едрия и висок среброкос мъж, който бе извадил червена носна кърпа и задъхано попиваше потта от лицето си.

— Само вие ли отговаряте за този товар? — строго запита Сергунин.

Едрият мъжага разтърси глава, избърса чело още веднъж и прибра кърпата. Сетне любезно отговори:

— Точно така, господин старши лейтенант. Двайсет години съм на тая работа и досега никой от клиентите не се е оплаквал, знаете.

— Значи шегичките си ги зарежи за друг път и покажи документите за тези тук… хм, трупове — сопна се Сергунин.

— Разбира се, веднага, винаги най-точно изпълнявам нарежданията на властите — заговори другият и измъкна отнякъде плоска дъсчица, на която с големи щипки бяха закачени няколко листа. — Моля, заповядайте — сам вижте, че всичко си е наред.

Сергунин зачете документите с най-скептичен вид. Според тях ковчезите съдържаха тленните останки на загинало при автомобилна катастрофа семейство — съпруг и съпруга, доста възрастни хора. И двамата бяха руски граждани, но децата им — понастоящем имигранти в Канада — бяха направили нужното и заплатили труповете на родителите им да бъдат пренесени за погребение на канадска почва.

Милиционерският офицер се намръщи. Тази история му се струваше доста лековата. Изгледа среброкосия шофьор и му подхвърли снопа документи.

Искам да се отворят за оглед — нареди той.

— Да ги отваряме ли? — зяпна изненадан едрият служител.

— Чу ме добре, нали? Изпълнявай! — отсече Сергунин и измъкна пистолета от кобура, едновременно сваляйки предпазителя.

С другата ръка повика сержанта и подчинения му взвод при себе си и даде заповед да обкръжат колата и количката с ковчезите.

— Отваряй! — повтори той заповедта. — Веднага!

— Добре, добре, г-н старши лейтенант — бързо заговори среброкосият. — Щом трябва, изпълняваме, така сме учени, нали? Само не се ядосвайте.

Сви рамене и погледна към групата мълчаливо изчакващи милиционери, сетне добави:

— Искате да надникнете, добре, нямам нищо против. Само че съм длъжен да ви предупредя — това вътре не е приятна гледка за гледане. И двамата са хм… доста разложени, знаете. Факт. Челно сблъскване на техния автомобил с рейс. Нищо не можаха да направят нашите козметички, само дето малко позацапаха нещата, да.

Сергунин го изгледа студено и не обърна внимание на думите. Пристъпи напред и силно почука с дулото на служебния пистолет върху по-близкия до него ковчег.

— Започни с този. И давай по-бързо!

Едрият въздъхна и започна да изпълнява нареждането. Първо разряза митническите ленти с джобното си ножче. Сетне започна да разкопчава стягащите скоби една по една. Преди да продължи с отварянето на капака, се извърна и попита офицера през рамо:

— Наистина ли искате да гледате това?

Сергунин изпухтя ядосано и леко замахна с пистолета.

— Хайде отваряй и стига приказки!

С последно красноречиво свиване на раменете едрият мъж повдигна капака.

Сергунин пристъпи и за миг впери очи в ковчега, сетне силно пребледня и сам заприлича на смъртник. Пред него се откри така жестоко осакатен и обгорен труп, че дори не бе възможно да се каже това жена ли е или мъж. Празни очни дупки и оголени в страховита усмивка зъби сякаш му се хилеха от череп, само отчасти покрит с почерняла кожа и няколко косъма отгоре й. Сгърчени, изсъхнали като на мумия ръце, екстремната жега на пожара превърнала пръстите в злокобно закривени като на хищна птица нокти. Те бяха леко повдигнати над тялото, завинаги замръзнали в тази поза, сякаш отправящи последна, гротескна молба за помощ.

Старши лейтенантът усети надигащата се в устата му течност късно, задави се и се извъртя рязко и все пак повърна върху ботушите си и бетонната площадка. Сержантът и групата милиционери отстъпиха назад с извърнати лица.

Среброкосият побърза да захлопне капака на ковчега и извинително заговори:

— Знаете, той, резервоарът, бензиновият де… избухнал след удара и ето вижте… в пожара… Май че трябваше първо това да кажа, аз съм виновен.

И веднага пристъпи към втория ковчег, изваждайки джобното ножче.

— Стой — задъхано го спря Сергунин, като бършеше уста с опакото на ръката и отчаяно махаше с другата, в която държеше пистолета. — Давай бързо, качвай тези ужасии на самолета и се разкарвай от летището!

Сетне с усилие прибра оръжието и се огледа, търсейки с поглед подходящо място, където с достойнство ще може да си избърше унизително изцапаните ботуши. Еднакво погнусени, сержантът и милиционерите му побързаха да си намерят някаква друга работа около останалите на площадката товари. А когато катафалката потъна в съседната тъмнина след десетина минути, нито Сергунин, нито подчинените му успяха да забележат, че на волана сега не беше същият човек. Там седеше доста по-нисък мъж, при това със светлокестенява коса.

 

 

Час по-късно машината на „ТрансАтлантик Експрес“ бе вече във въздуха и летеше в западна посока на височина над трийсет и пет хиляди фута над потъналата в мастилен мрак руска земя. Облечен в униформа на „ТрансАЕкс“, Олег Киров със замах отметна поставената над двата ковчега специална карго мрежа. Сетне приклекна до единия от тях и бързо започна да отвива гайките на болтовете в долната му част. След минута и нещо бе свършил тази работа и прибрал гайките в джоба. После извади къс и плосък, подобен на длето инструмент и умело го вмъкна под ръба на горния панел. Цялата горна част отскочи като на пружина и разкри майсторски направеното отдолу скривалище с размери метър и осемдесет на шейсет сантиметра и височина не повече от трийсетина.

Извивайки се като червей, от тясното помещение с мъка се измъкна Фиона Девайн и седна на пода на самолета. Носеше кислородна маска с малък метален цилиндър. Киров й подаде ръка да се изправи и помогна при свалянето на маската.

— Добре ли си?

— Ще оживея, Олег — с труд се усмихна тя и кимна слабо. — Обаче ако досега не съм страдала от клаустрофобия, отсега нататък ще си имам проблеми с нея.

— Ти си голяма работа, Фиона — каза Киров напълно сериозно и я целуна по челото, сетне се извърна да отвори скривалището и във втория ковчег. — Направо ще засрамиш мъжете.

Джон Смит изпълзя през отвора и направо падна на пода. Цялото си тяло усещаше като потопено във вряла вода — навсякъде го болеше, имаше множество охлузвания и дребни рани, невероятна мускулна треска. Здравата го бяха омачкали последните перипетии с главорезите на Брант. Примигвайки, той смъкна кислородната маска и дълбоко пое дъх. Веднага забеляза, че Киров и Фиона го гледат загрижено, и насили ведра усмивка на лицето си.

— Никога вече — рече той с искрен апломб. — Казвам ви, че никога повече няма да стане. Не си заслужават икономиите!

Двамата не разбраха смисъла на казаното и се спогледаха въпросително.

— Какво искаш да кажеш, подполковник? — запита Фиона след малко.

Смит се изправи до седнало положение и махна с ръка, описвайки полукръг, като сочеше скъсеното пространство на скривалището в ковчега.

— Никога повече няма да пътувам във втора класа — повтори част от казаното и се усмихна. — Край на икономиите. Ще си доплащам за първа или бизнес класа, нали така?

Киров се засмя.

— С удоволствие ще предам оплакванията ти на ръководството, Джон — откликна той, а после изведнъж стана сериозен. — Пък може и ти да го направиш лично, а? Ако си готов?

— Да не би да имаш обезопасена връзка с отдела? — почти подскочи Смит.

— Имаме, да — гордо отвърна Киров и кимна към пилотската кабина. — Включил съм се в системата на „ТрансАЕкс“, като използвах наш скрамблер^[1]. Господин Клайн очаква обаждането ти.

Забравяйки болки и неудобства, Смит се изправи и пристъпи към Фиона, а Киров застана зад тях и с негова помощ двамата закуцукаха напред. Малко по малко стегнатите им изтръпнали мускули се раздвижиха и болката започна да отминава. В момента когато стигнаха кабината, Смит се чувстваше доста по-добре.

Първият и вторият пилот бяха на местата си, очевидно заети с управлението на машината. И се направиха, че не забелязват неочакваните си „гости“.

— Значи, що се отнася до двамата летци, те просто нищо не знаят — ние не съществуваме — тихо обясни Киров. — Така е по-безопасно за самите тях.

Смит кимна с разбиране. Още веднъж Фред Клайн демонстрира забележителните си способности да задвижи връзки и големи възможности от дълбоките сенки, в които обичайно стоеше по силата на поста си. Пое подадените му от Киров слушалки с микрофон, надяна ги и заговори:

— Смит слуша.

— Радвам се да те чуя отново, подполковник — обади се познатият на Джон глас и въпреки хилядите мили разстояние облекчението в него бе съвсем явно. — Вече започвах да се безпокоя, честно казано.

— И аз също — призна си Джон. — Самата мисъл, че се е налагало да изпишете чак толкова много свързани с кончината ни документи, направо ме разстрои, чак ме просълзи.

— Трогнат съм — сухо върна шегата Клайн. — Сега казвай каквото можеш за тази болест.

— Първо това не е болест — не и в класическия смисъл на думата — сериозно заговори Смит. — Предполагам, значи само допускам, че става дума за много сложно биологично оръжие, създадено така, че да атакува предварително определени генетични кодове. Като съдя по симптомите, почти съм готов да се обзаложа, че чрез генно инженерство, и то в индивидуален план, Ренке създава поредни варианти, които по някакъв начин влияят на деленето на клетките.

Сега въздъхна, помисли и продължи:

— Честно казано, не зная как точно се заразяват жертвите, но трябва да е по някакъв не особено труден начин — например чрез храната или посредством някаква напитка. И веднъж след като това биооръжие вече е попаднало в индивида мишена, съмнявам се дали изобщо има някакъв начин за спиране или обратимост на процеса. Естествено, в когото и да се намери извън определената генетично жертва, този материал би бил напълно безвреден.

— И затова заболелите не са заразни спрямо околните, нали така? — запита Клайн.

— Именно — отвърна Смит и се смръщи. — Погледнато чисто абстрактно, Ренке е създал съвършено в прецизността си оръжие.

— При положение, че можеш да се добереш до определената като мишена ДНК, нали? — запита Клайн отново.

— Да, и ето къде в играта влиза онова проучване за генезиса на славянските народи и въпросният европейски център — отвърна Смит. — Изследователите от ЕЦПН години наред са вземали ДНК проби в Украйна, Грузия, Армения и други бивши съветски републики. И ако направим по-задълбочена проверка, абсолютно съм убеден, че ще излезе и друго: по-голямата част от жертвите са били участници в един или повече проекти на ЕЦПН.

— А какво да кажем за онези, които не са били? — замисли се Клайн. — Как ще обясним, че варианти на оръжието са индивидуално разработвани за толкова много от нашите разузнавателни анализатори и ключови военни, че и за дадени политици? Същото важи и за англичаните, французите, германците и прочее?

Джон сви рамене.

— Ако това те тревожи, ще ти кажа, че мога да изолирам твоята ДНК например от пръстовите ти отпечатъци върху замърсено стъкло. Или от прибрани от бръснаря при подстригването ти косми. Въпрос на добра организация. Е, ще струва пари, няма да е толкова лесно, но може да се направи.

— Едва ли вярваш, че Ренке или руснаците, или пък Малкович ще са подкупили всички бръснари и бармани във Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин и са ги натоварили да им събират проби, нали? — иронично подхвърли Клайн.

— Е, не, разбира се. Не и масово.

— Тогава как?

Джон вече се бе замислял по въпроса и в главата му се въртеше една ужасяваща вероятност.

— Нареди да направят стриктна проверка на всички, които имат неограничен достъп до базата медицински данни на ОМЕГА — мрачно отвърна той.

Отсреща настъпи продължителна тишина. Клайн обмисляше възможностите и мълчанието му бе показателно. ОМЕГА бе строго поверителна програма, предназначена да осигурява условия американското правителство да продължи да функционира в случай на катастрофални терористични нападения срещу Вашингтон и околностите му. А базата медицински данни бе само малка част от тази много по-всеобхватна програма и съдържаше тъканни проби, взети от хиляди членове на американското правителство, ключовата администрация и военните. Бяха нужни за идентифициране на мъртвите при евентуално мащабно нападение.

— Боже мой! — обади се накрая шефът на Първи отдел. — Ако си прав, страната е в далеч по-голяма опасност, отколкото съм предполагал досега.

— Какво имаш предвид? — веднага запита Смит.

— Имам предвид, че не става дума само за заплаха от биологическо оръжие — тихо обясни Клайн. — Слуховете, предадени на Киров от връзката му във ФСС, се основават на истина. Сега става почти сигурно, че Дударев и кремълското му обкръжение са вече готови да започнат мащабна военна кампания, в която ще се възползват от създаденото с помощта на новото оръжие повсеместно объркване.

Смит слушаше внимателно, докато Клайн го информира подробно за най-новите събития от военно-политически характер покрай руските граници. Имаше чувството, че прогнозите на Пентагона за движението на руската военна операция във времето са дори оптимистични. Според самия него нещата вероятно стояха много по-зле — сигурен бе, че руските танкове и самолети ще атакуват всеки момент. По гърба му полазиха тръпки, имаше чувството, че кръвта му се смръзва, представяйки си мащабите на жертвите при една война, за каквато говореше Клайн.

— Какви контрамерки се вземат?

— Президентът е насрочил среща с представители на ключовите ни съюзнически държави. Ще се състои в рамките на двайсет и четири часа — каза Клайн. — Целта му е да ги убеди да действаме заедно за възпиране на Русия, преди да е станало прекалено късно и бомбите да са започнали да падат.

— Ще го послушат ли?

— Съмнявам се — мрачно отвърна шефът на Първи отдел.

— Защо мислиш така?

— Защото са ни нужни доказателства, подполковник — сухо отвърна Клайн. — Проблемът е все същият, както си беше, когато те изпратих в Москва. Без значение колко са убедителни теориите ни, те не са достатъчни в случая — нужни са ни твърди факти, с каквито не разполагаме. Без точни доказателства, че руснаците стоят зад тази болест, не можем да убедим съюзниците да действат или сами да озаптим Кремъл…

— Виж какво, Фред, прехвърли ни в Италия с нужното оборудване и помощ и ще направим максималното да ти осигурим доказателствата — прекъсна го Джон.

— Дай боже така да стане, подполковник — отвърна Клайн. — Всъщност вярвам, че ще успеете. И аз, и президентът ще разчитаме на вас тримата.